Повестта „Легенда за греховната любов на Зографа Захарий“ е написана през 1957 година нарочно за чаровния даровит актьор Спас Джонев. Бяхме приятели, бяхме заедно в Самоков, където видях двете надгробни плочи – на Християния и на Захарий Зограф – понаучих някои обстоятелства около смъртта им и написах своята творба за рецитал, именно за Спас Джонев. Легендата е волно съчинение, тя не е биографична, в нея съм вложил много своя фантазия, а и много лирика – заради него, за да може той чрез рецитала да изяви всичките свои обайващи актьорски качества, високо художественото и проникновено свое майсторство. Още когато прочетох пред него и неколцина приятели легендата, Спас се развълнува, той не можеше да говори дори, крачеше възбуден из стаята, оттегли се в един ъгъл и дълго стоя там замислен, мълчалив, преживяващ, може би вече и виждаше себе си като интерпретатор, може би чуваше гласа си. Той обикна легендата, тя стана „негова“ и – навлязъл в духа й, усвоил до съвършенство нейната старинна реч, вещо изработил интонации, паузи и градация на словата, съумял да осъзнае логиката на развитието, красотата на копнежа и на печалното негово несбъдване до „сетния миг на кончината й“ – той излезе пред публиката, за да я смае, развълнува и очарова като много голям артист, като изключителен художник на словото.

Дали произнасяше свързващия разказвателен текст, дали говореше с думите на рилския йеромонах отец Лаврентий или от устните му се лееше сетната печално примирена изповед на Зографа Захарий – „тъжната повест на моето копнение“, дали изричаше бунта на волния дух – дали гласът му отронваше тихите, влюбено-нежни, но и съдбовно решителни слова на Християния – Спас Джонев бе изцяло в творбата. Той разказваше проникновено, шепнеше страстно, бурно възмутено се гневеше и проклинаше църковни канони и патриархални нрави, скръбно примирено преживяваше неволята на две същества, орисани в робска земя да живеят, орисани нивга да не достигнат красотата на рилските върхари в ранно утро, орисани да загинат след единствената, първа и последна целувка на своите пламтящи, обгорели и изпепелени сърца.

Спас Джонев бе в стихията си, той мамеше след себе си, зовеше, внушаваше, не само гласът му, цялото негово стройно тяло, всеки израз на лицето му, влагата в светналите негови очи – целият той изплакваше въпроса: греховна или свята е била любовта на Зографа Захарий.

И така – над триста пъти. Със същото проникновение, с несменяща се, неуморна страстност, с вдъхновение и красота. И кой знае още колко пъти, ако смъртта не ни го отне.

Голям, много голям артист беше той – чаровникът Спас Джонев.

ПАВЕЛ СПАСОВ