След революцията от 1848 година  Вагнер е принуден да живее в изгнание в Швейцария. Гостоприемното семейство Везендонк го приема в своята вила край Цюрих. Скоро между стопанката на дома Матилда и маестрото пламва силна любов, макар двамата да знаят, че е без перспектива. И все пак, не могат да се откажат един от друг. Поетичното отражение на тази страст Вагнер открива в келтската легенда за Тристан и Изолда. Както е известно, тя завършва трагично, със смъртта на двамата влюбени. Този дълбок песимизъм, естествена черта от характера на Вагнер, се проявява  още преди срещата му с философа Шопенхауер и създаването на триадата „Летящият холандец”, „Танхойзер” и „Лоенгрин”. В „Тристан” песимизмът дава своя особено силен отпечатък както върху текста, така и върху музиката.

В спомените си за времето, когато пише тази опера, Вагнер споделя, че стиховете от либретото / то е негово дело по мотиви от романа на Готфрид Страсбургски/ вече съдържа зародишите на отделните мелодии. Душевната драма на действащите лица тук е изразена не толкова външно и в сценичното действие, колкото в музиката, „вълнуваща се като безбрежен океан, непрекъснато променящ своя цвят, разливащ се в мъглата като една безкрайна мелодия”. „Вечното, непрекъснато вълнение, любовната мъка и страст…тайнствените кръгове върху повърхността на океана, които после потъват и изчезват като смъртта…вечната мелодия на влюбените души…кипящият океан - всичко това е музиката  на моя „Тристан”, казва Вагнер.

От този мощен и тайнствен поетичен порив Вагнер преминава от безнадеждната философия на Небитието към философията на Утвърждаването. Една невероятна сила на живота във Вагнеровия оркестър, който в битката си срещу Безнадеждността накрая побеждава и прославя живота.

През 1857 година Вагнер завършва текста на либретото. Започнал е да го съчинява още на брега на Цюрихското езеро, близо до любимата си Матилда / по-късно й посвети забележителен песенен цикъл за глас и оркестър/. Скоро ще трябва да се раздели с нея – тя има три деца и благороден и великодушен съпруг, който й прощава всичко. А Рихард Вагнер  има съпруга – застаряващата, болна и ревнива Мина. Той напуска Швейцария и заминава за Венеция, където завършва партитурата.

В дневника, който води тогава, почти всеки ред е посветен на Матилда Везендонк: „Сега, скъпо мое дете, аз се връщам към моя Тристан, за да беседвам чрез него с теб…”

Партитурата е завършена през 1859 година, но първата постановка е едва след шест години – с премиера на 10 юни 1865 година в столицата на Бавария, Мюнхен.

ЛЕГЕНДАТА ЗА ТРИСТАН

В първата третина на ХIX век поетите- романтици преоткриваха света на древните легенди и сред тях един много характерен мотив – този за вълшебната напитка с неземна, демонична сила, способна да свърже влюбените до смъртта им. Тази приказна тема е позната на науката от преданията на различни  индоевропейски народи – от персите до келтите. Тъкмо тя съставя основното ядро за легендите за Тристан и Изолда. Мотивите от легендата се разпространяват надалече из Западна Европа, из френските и германските земи. Могат да се срещнат и в мита за Зигфрид, който подобно на Тристан, изпива вълшебната напитка. В историята за Зигфрид решаваща роля  има и идеята за неделимостта на съдбите, притворството, съвместната смърт.

Победата на Зигфрид над дракона всъщност се повтаря и в „Тристан”. В древен вариант на тази легенда изследователите са открили темата за „двойствеността на любимата жена”. Тук Тристан обича две Изолди: Изолда Златокъдрата и Изолда Белоръката. Не ни ли напомня тази легенда за героя Зигфрид?  Да, Зигфрид обича Брунхилда, но под въздействието на вълшебната напитка я забравя, изменя й, предава я вероломно в ръцете на Гунтер, а самият той отива при Гудрун.

Двойствеността на личността, проявяваща се в отделни моменти в тази история, е свързана с древен мит за природата. През Средновековието митът за природата, олицетворяващ любовта на Слънцето към  Земята, се появява в романтични, рицарски одежди. Всъщност, именно той е ядрото на легендата за Тристан. Древният първообраз на Тристан може да се открие в древния исландски епос „Едда” под името Скирнисферт. Богът на пролетните ветрове Скирнис е завладял за своя господар, бога на Слънцето Фрейр, зимната Земя или „Белоръката Герда”. Тук също има вълшебна напитка: Греда я дава на Скирнис, който е избил нейните роднини.

Името Тристан вероятно идва от келтското Дристан, което означава „бурен вятър”. Родствената му дума на санскритски звучи като „Дритстан” и се превежда като „ самохвален”. Немската дума „тюрстиг” означава „смел” и „див” като гръцката „трасис”. Интересен е и произходът на името Изолда. Древната германска богиня на зимата се казва Иза. Немски езиковеди- етимолози считат, че името на град Айзенах от провинция Тюрингия идва от името на тази богиня. Айзенах е недалече от град Вартбург. Близо до него е планината Холда, известна още като планината на Венера. Според древногерманския  мит, в пещерата на тази планина е живяла фрау Холда, германизираната Венера, в чиито мрежи попада вартбургския певец Танхойзер. И от сливането на тези две имена – Иза и Холда се получило името Изолда!

Първата литературна обработка за сказанието за Тристан е от далечния XII век. Авторът е английският писател и хронист Люк Гоуст, изложил историята не на родния си английски, а на френски език. Неговият съвременник Ейлхарт фон Оберг / 1189 – 1207/, възпял трагичната история  за рицаря вече в стихове. С историята на Тристан можем да се срещнем и в Аусбургската народна книга, издадена през 1498 година. Но в истинска поетична, художествена форма Тристан и Изолда са увековечени в прекрасния рицарски епос на Готфрид от Страсбург през 1210 година. В тази пространна героична поема авторът разказва за детските юношеските години на героя. Майка му умира при неговото раждане, а баща си той никога не среща. За безрадостното детство и рицарското възпитание на Тристан този забележителен средновековен писател разказва с големи подробности. Тристан попада в двора на своя чичо, управителя на Корнуол, крал Марке. Спасява страната от ирландските нашественици и дори сам убива техния предводител Моролд. Но ранен в битката, попада на ирланския бряг, където дъщерята на ирландския крал излекува раните му и се влюбва в него. Но скоро узнава, че е спасила живота на убиеца на своя годеник Моролд. Тристан взема Изолда като заложница и я завежда в двора на стария крал Марке. Готфрид от Страсбург възпява още и битката между Тристан и Дракона, когато излекуваният герой спасява Ирландия от ужасното чудовище / тук има паралел между Тристан и Зигфрид – и двамата убиват Дракона!/. После авторът представя подборно морското пътешествие на Тристан и Изолда, а също така и историята с вълшебната напитка. Разкрива майсторски и вътрешната борба в душата на Тристан, раздвоен между чувствата си към двете Изолди.

Текстът на Рихард Вагнер обаче не драматизация на това древно сказание. Композиторът използва за своето либрето елементи от разни епохи и варианти на легендата – френски, келтски, исландски, германски, британски. Като в основата остават древните митове за природата. Вълшебната напитка за Вагнер  е важен драматургичен и психологически момент. Неговите Тристан и Изолда са се обикнали така страстно и силно не под влиянието на този любовен еликсир, а просто при първата си среща от пръв поглед! И двамата напразно се опитват да се преборят с тази любов. Изолда иска да отмъсти на Тристан за смъртта на своя годеник Моролт, освен че е и унизена от него. Тя иска да му даде отровата, за да го убие, но заедно с това е готова и да умре с него, защото го обича. И когато двамата разбират, че е настъпил моментът, в който трябва да умрат, от техните гърди, подобно на вулкан,  изригват страстни любовни слова.

Като използва различни източници за либретото си,  Вагнер създава истински шедьовър на поезията и драматургията. Предисторията, разказана от Готфрид от Страсбург тук не е изложена като сценично действие. Тя е само в разказите на Изолда.  

В тази своя опера Вагнер е избегнал всички детайли от външното действие, за да ни представи по един наистина гениален начин драмата в душите на двамата герои.