Клаус Биланд
Една музикална поема като българска драма на душата
България е страна с дълбок мистицизъм, дълбоко преживян от нейните жители. Това може да се види навсякъде в центъра на столицата София, в многобройните християнски православни църкви, но също и в обширните и сякаш безкрайни римски и по-ранни разкопки. Който дойде в България, рано или късно ще се запознае с многобройните християнски православни манастири в страната и ще посети най-важните от тях – това е, така да се каже, „задължително“ тук. Вероятно най-значимият от тези манастири е Рилският манастир, разположен сравнително близо до София, в планината Рила. Той носи името на Свети Иван Рилски, роден около 876 г., който след одисея из горите и планините на страната, се премества в Осоговската планина, по течението на река Струма, и се установява в планината Витоша, а по-късно и в района около Рила. Тук той намира последната си обител и по-късно е обявен за светец поради огромното му значение за самосъзнанието и самочувствието на България, тогава царство. Свети Иван е постигнал известно благополучие, но се отказва от всякакъв светски живот и раздава имуществото си на бедните, за да живее като отшелник в пещери, далеч от цивилизацията, където въпреки това е посещаван и отчасти следван от хора с подобно мислене.
Софийската опера и балет, която преди няколко години постави национална опера с патриотично съдържание – „Янините девет братя“ от Любомир Пипков, сега се е заела с темата за отшелникът от Рила – „Рилският пустинник“ в сценична адаптация на проф. Пламен Карталов и Вера Петрова, режисьор на постановката, като световна премиера. Отец Кирил Попов (1955) е композирал така наречената „музикална поема“ по текста на Тихомир Павлов (1880-1937). Попов е учил дирижиране и църковно пеене в Москва, а от 2012 г. е член на Съюза на българските композитори.
Авторско право: Софийска опера и балет
Музиката, с романтични основни характеристики и определяна предимно от широка струнна секция, тематично води към горите и планините на България – и по този начин към новия дом на Свети Иван, – които са атмосферно съчетани в една също толкова романтична поредица от изображения от мултимедийния дизайн на Росен Димитров. По този начин те излъчват голям вътрешен мир, който е основната тема на цялата музикална поема – вътрешният мир на отшелника Свети Иван, който оказва благотворно влияние върху другите. Отшелникът се е посветил изцяло на Бога и се моли за неговата милост и благословия за българския народ, който по това време вече изпитва сериозни трудности заради борбите за власт и разпределение. По този начин произведението действа като балсам за раните, които очевидно се зараждат сред народа по онова време, и предава една дълбока национална българска идентичност и състояние на духа.
Произведението е в две действия, като първото е посветено на живота на младия Иван, а второто – на този на стария Иван като отшелник. Поемата има ораториален стил, с мъжки хор и по-малки женски хорове, които основно възхваляват Бога в химни. По този начин хоровете изпълняват и първата вокална роля и водят до изразена статичност. Въпреки това действието многократно се оживява от оперни моменти. Младият Иван е представен от талантливия бас-баритон Атанас Младенов (между другото Амфортас* в София), а ролята включва и по-дълги говорни монолози. Възрастният Иван е въплътен от актьора Ириней Константинов като говорна роля. Той обаче също така многократно влиза в диалог с оперните певци. Във второ действие например цар Петър, облечен в червени царски одежди и с корона, идва при Стария Иван, вдъхващ респект, но много сдържан, и иска от него съвет за своето правителство, което е в сериозна беда. Ангел Христов (между другото Хаген* в София) пее ролята действително царствено с мощния си бас.
Авторско право: Софийска опера и балет
В развитието на действието се появява братът на отшелника, за да търси малкия си син Лука, който е бил на гости на Иван. Братът влиза в остър спор с отшелника заради това и заради неговото оттегляне от светския живот. Веселин Михайлов изпява тази доста оперна сцена с всеотдайност, а по-късно трябва да приеме смъртта на сина си от ухапване на змия, когато се опитва да го отведе от монаха... Човек неволно се сеща за Горския цар. Николай Петров, познат в София като Вотан*, пее отец Авксентий, който дава първите наставления на послушника. Когато старият Иван изчезва в сценичната мъгла, т.е. животът му е приключил, идва ангелски хор от млади дами, който пее за неговите заслуги, както и за надеждата за вечния му живот. Както винаги в София, хоровата интерпретация беше в доказаните ръце на Виолета Димитрова. Сценографията беше дело на Нела Стоянова, костюмите – на Марта Миронска, а пълното с въображение осветление – на Емил Динков.
Негово Високопреосвещенство Старозагорският митрополит Киприан, обучен диригент на официалната православна църква в този град в центрарлната част на страната, дирижира оркестъра на Софийската опера с голямо вътрешно спокойствие и – по изражението на лицето му се познаваше – с възможно най-голямо уважение към композицията и силно религиозно изграденото произведение. Заедно с композитора Кирил Попов той получи и най-големите и топли аплодисменти накрая. Залата беше разпродадена, а на тази световна премиера присъстваха и много представители на Българската християнска православна църква. За тях това сигурно е било много специално преживяване...