Ако не можем да направим нещо велико от трагедията на Шекспир, нека поне да опитаме да направим нещо необикновено.

Джузепе Верди

Композиторът избира драмата „Макбет“ от Шекспир за своята десета опера и възнамерява тя да бъде „като никоя друга“. Световната премиера е във Флоренция през 1847 г. Критиците изтъкват избора на сюжет като странен, но Верди вече е поел по пътя на реформирането на италианската мелодрама, създавайки опера, изпълнена с мъгла, вещици, призраци и убийства, без любовна линия. А специално за премиерата в Париж (1865 г.) създава изпълняваната и до днес втора версия на творбата, в четвърто действие на която хорът включва Химн на шотландските изгнаници Patria oppressa, отзвук от Va, pensiero („Набуко“). През първата половина на XIX век Италия все още е разпокъсана и темите за жестокостта и жаждата за свобода вълнуват Верди, който е приобщен към движението „Млада Италия“ и към идеите на Рисорджименто. Добавената във финала коронация на Малкълм е израз на мечтата на композитора да види Италия обединена.

Един от най-тъмните сюжети в световната драматургия е пресъздаден на сцената на Софийската опера в продукцията на режисьора Вера Петрова и диригента Алесандро д`Агостини (Италия) като разтърсващ разказ за съмненията, граничните избори и стремежа към тотално надмощие. Премиерните пет спектакъла (25 февруари–1 март 2026) на операта „Макбет“ демонстрират сложните репертоарни задачи, които театърът си поставя. Италианският маестро много умело използва потенциала на оркестъра и реализира убедително и на високо професионално ниво своя прочит на богатата и експресивна партитура на младия Верди.

Концепцията на Вера Петрова залага на дуалността, която е основно изразно средство и силната страна на нейната режисура – запомнящo се, яркo тя изпълва сценичното пространство с противоположни, но и едновременно въздействащи категории. Двойствеността може да бъде проследена от самото начало на спектакъла чрез разнородните изразни средства – поезия, танц и пластика, междутекстови връзки, символно кодиране, експозиция на главните персонажи, сценография.

Сценографията и костюмите на Мария Колева подкрепят по изкусен начин мрачната фабула и не изневеряват на високия стил – те пресъздават атмосферата на Шотландия от Средните векове – години, свързани с управлението на крал Дънкан, белязани от политическа нестабилност и насилие. Сцената събира и по стилизиран начин довежда до диалог понятията „реалност“ и „паранормално присъствие“. Важен символ в спектакъла е тронът гроб, който чрез механизъм се завърта и от противоположен ракурс придобива различно значение. Плавното му движение по „магически“ начин (без физическа човешка сила) е израз за присъствието на свръхестествени сили, които сякаш тласкат главните персонажи към жадуваната власт. Открива се явна препратка към плаката на спектакъла, на който е изобразен кораб във формата на корона. Едни от най-ярките осветителни ефекти, дело на Андрей Хайдиняк, превръщат големите сцени с много участници в монументални картини – в края на първо действие тронът на убития крал Дънкан е облян от червена ослепяваща светлина, а въртящите се декори на финала на второ действие подсказват за отварящи и затварящи се портали към други светове. Постановъчният екип използва богатите технически възможности на сцената без самоцел и с точна мярка.

Хорът на Софийската опера с диригент Виолета Димитрова постига едни от най-силните моменти в спектакъла – с убедителен, красив звук, богат на различни динамики и внушения. Артистите изпълняват с въодушевление многообразните актьорски задачи, поставени от режисьора, поради което и техните епизоди придобиват статут на автономни, завършени картини. Важен колективен персонаж е „Хорът на вещиците“, наподобяващ множество от дяволски изчадия, а костюмите на художничката Мария Колева ни препращат и към плаката на спектакъла – кърваво море, в което се намират всички действащи лица. Три от вещиците са представени като важни пратенички на небесните сили – символично те предават оръжието, с което Макбет ще извърши първото убийство. Също въздействащ и изпълнен с интензивно сценично напрежение е и прекрасният мъжки „Хор на наемните убийци“, който създава разтърсваща атмосфера – с емблематичните фрази „Трепери, Банко!“.

ЗА ДИАЛОГА МЕЖДУ ИЗКУСТВАТА 

Много сполучливо и завладяващо е нестандартното режисьорско решение с поетичното начало на спектакъла: при вдигането на завесата звучи запис на български, цитат от Шекспировата трагедия (пето действие, пета сцена в превода на Валери Петров), който актьорът Апостол Миленков подема с дълбока и емоционална въздишка, алюзия за първата глътка въздух, която спектакълът вдишва и оживява. А цитатът внушава, че краят вече е предначертан и Съдбата неминуемо ще изпълни своя план. Идеята в италианската опера да се включат и откъси на български език е сполучлива, защото зрителят мигновено се свързва – по линията на родния си език, с едно от водещите послания на произведението: Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“ пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни.

Думите на Шекспир се сливат с визуалното разкриване на сцената, на която вече присъстват главните действащи лица, сред които се откроява въведеният от режисьора Пазител на сънища. На балетиста Александър Александров е поверена задачата да внушава един важен режисьорски ракурс – отварянето „на портите на свръхестественото“. Отличната хореография на Риолина Топалова и режисьорското виждане го ситуират в абсолютния център на театралната площадка, като по този начин се акцентира значимостта на ролята му – да наблюдава, насочва и общува с персонажите, но и да ръководи и контролира цялото действие като своеобразен „режисьор“ в сценичния свят. Пазителят на сънища създава пластичен контрапункт в действието, а неговата драматургична важност е визуализирана и от Мария Колева. Косата и горната част на мъжкото тяло са покрити със сребро, ръцете му са кърваво червени, долната част на тялото е обгърната от множество ключове, сякаш пазещи ред секретни кътчета на подсъзнанието, но и портали към различни истории и светове. В началото на спектакъла има мизансцен, в който откривам дълбока символика: Пазителят отказва да вземе ключа, който Макбет иска да му даде. Знак, че пътят на главния герой на операта е предопределен, той трябва да го извърви, преди да „отключи“ истината за света. Бих искал да спомена още от най-открояващите се примери за интересни режисьорски решения, при които едновременно протичат паралелни действия като убийството на крал Дънкан и на Банко или новината за смъртта на лейди Макбет. Стилизирано и в преден план Макбет посяга към трона, който вече е обърнат и е гроб, а в по-далечните пространства на огромната театрална арена актьори представят реалистично акта на убийството на крал Дънкан. Успешно е пресъздаден и контрастът между поставянето на дългата празнична маса в дъното на сцената и подготовката за убийството на Банко на преден план. Два свята – на войната и на зловещата апатия, която триумфира и празнува чуждата смърт – те съществуват паралелно и се подхранват взаимно. Силно режисьорско решение е на сцената да лежи безжизненото тяло на кралицата, докато Макбет научава за нейната смърт. В този драматургичен момент той произнася текста, чийто превод на няколко пъти пронизва поетично спектакъла. И тук режисьорът изисква от изпълнителя на Макбет – вече крал, да съчетае вокално и актьорски две състояния – на оглупелия и умопобъркан Макбет, произнасящ студено и отчуждено апатични думи, и ведно с това – емоционална, естествена физическа реакция на искрено съкрушен човек. Похвати, които разкриват дълбочината на режисьорския анализ и издигат продукцията на високо съдържателно ниво. Друга чудесна находка на Вера Петрова е картината от трето действие, в която въвежда образа на малката бленувана дъщеричка на Макбет и лейди Макбет, които изглеждат щастливи и омиротворени, докато тяхното въображаемо момиченце танцува в сребристо езеро. На сцената оживява светла и щастлива семейна идилия, която можеше да бъде изборът на властолюбивата двойка – тази мирна алтернатива на съществуване внася свеж полъх в така мрачната фабула.

ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛИТЕ

Присъствах на няколко от премиерните вечери с изпълненията на солистите Бисер Георгиев и Венцеслав Анастасов в ролята на Макбет, Габриела Георгиева и Алесандра Ди Джорджо като Лейди Макбет, Петър Бучков и Светозар Рангелов като Банко. За съжаление, нямам лични впечатления от Пламен Димитров (Макбет) и Радостина Николаева (Лейди Макбет). Забележителна е готовността на солистичния състав на Софийската опера да опитва да покрие широк спектър от различни по стил, сложност и мащаб оперни заглавия. Солистите се представиха достойно и – в различна степен, се справиха с ролите си, използвайки силните си страни, за да издържат на огромното натоварване да пеят „Макбет“ в пет поредни вечери.

Бисер Георгиев е солист, чийто богат опит оказва влияние в присъствието му на сцената. Подходът му към персонажа е директен и първичен, неговият Макбет е войнствен по природа, която в последствие се подсилва от амбицията на властолюбивата му съпруга. Гласът му звучи агресивно и успява да придаде драматизъм на фразите, които отразяват безпокойството и подозренията на Макбет. Докато Бисер Георгиев вдъхва лудост и борбеност като вроден код на героя си, Венцеслав Анастасов редува умело колебанията на Макбет с взимането на импулсивни решения, внушавайки идеята за постепенното попадане в капана на полудяването. Неговите реакции са живи, интересни за проследяване и анализиране, гласът му е блестящ и тембрист, което внушава до самия край на операта инатливото му и несломимо упорство да победи на всяка цена. В третото действие Бисер Георгиев майсторски изразява шок от вида на призраците на бъдещите крале и е напълно обладан от налудничави мисли, буквално губи почва под краката си. А Венцеслав Анастасов изгражда много по-стабилен и на първи поглед устойчив образ, който запазва агресията си до последно и е готов да срази всеки, застанал на пътя му.

Габриела Георгиева демонстрира издържливост, гъвкавост и непоколебимост в партията на Лейди Макбет. Емблематичната ѝ ария Vieni! T`affretta разкрива майсторството на певицата, убедителна и мащабна в най-предизвикателните и силни моменти, прецизна и детайлна във фразите с тиха динамика. Тя създава силна химия със своите партньори, нейният екстаз излъчва особен нарцистичен нюанс и скрита символика на опиянението от властта. Без да пренебрегвам внушението, обема на гласа и емоцията, които Габриела Георгиева поднася по време на ариите си, със своя актьорски усет и вярна интерпретаторска интуиция тя превърна финалната сцена в един от най-ярките моменти от спектакъла. Лудостта прераства в тиха халюцинация и реалността е тотално изместена от нереално времепространство. Изпълнителката пресъздава внушително етапите на тотално умопомрачение до щастливото посрещане на смъртта. Алесандра Ди Джорджо (Италия) създава по-различен образ, лишен от мащабна демоничност и по-близък до представите за злобна, загадъчна и неморална личност. Пъргавостта на гласа в бързите пасажи е впечатляваща и внася щрихи на контролирана истеричност, а с тихите динамики – на хитрост. Един съвсем различен подход, с който разкрива в по-голяма дълбочина женствената страна на Лейди Макбет. Една и съща фраза – Immoto sarai tu nel tuo disegno? („Твърд ли ще бъдеш в своя замисъл?“), която звучи сковаващо и демонично при Габриела Георгиева, в интерпретацията на Алесандра Ди Джорджо има еротичен привкус и манипулативен нюанс. Италианката не поставя акцент върху желанието за тотално надмощие, а създава един подвеждащ образ – на пръв поглед безобиден, но преизпълнен с болна женска амбиция. Във финалната сцена предимно чрез гласа си Ди Джорджо успява да предаде илюзорния покой на полудялата жена.

Петър Бучков – Банко, е внушителен и респектиращ баща в изпълнението на емблематичния откъс от второ действие Studia il passo, o mio figlio!…, където демонстрира богат и тембрист глас, но остава по-скоро интровертен, погълнат от мрачни предчувствия. Светозар Рангелов изпълнява арията с необходимата доза драматизъм, ескалиращ до тревога и крайно отчаяние. Ролята им е обогатена от тяхната поява на банкета на Макбет, а в духа на концепцията за дуалност е и режисьорското решение за убийството на Банко. Докато приспива сина си, на втори план се появява Пазителят на сънища, който отнема играчката на малкото момче, за да се появи по-късно в ръцете на призрака, което кара Макбет да изгуби съзнание. Леката кукличка, поставена на гърдите му, създава символно внушение за тежестта на греха и гузната съвест. Тенорите Емил Павлов и Даниел Дамянов изпълняват ролята на Макдъф. Дамянов има глас, излъчващ героичност и непоколебимост, и във финалното последно действие впечатлява с изразителност, а Емил Павлов, изпълнен с младежка енергия, е искрен и вълнуващ Макдъф, готов да се бори за справедливост. В малките роли се проявиха опитни певци като Иванка Нинова и Даниела Панчевска – Придворната дама, Николай Петров и Ангел Христов – Доктора, Хрисимир Дамянов – Малкълм, и Антон Андреев – Слуга. Масовите сцени са подсилени от демоничното присъствие на триликата богиня Хеката, властелин на небето, земята и подземния свят. Хладнокръвното и непоколебимо излъчване на Сиана Миладинова, Райя Андреева и Ния Балчева създава интересен диалог между Античността и Средновековието с напомнянето, че темата за съдбата вълнува човека, откакто свят светува. Прекрасен са малкият актьор Дамян Иванов в ролята на Флинс, както и Хорът на софийските момчета с диригент Александър Митев.

Финалът на операта не оставя зрителя равнодушен. Справедливостта е възстановена чрез тържествения химн на Верди, в центъра на сцената акостира тронът кораб, а червеният килим прилича досущ на пътека, осеяна с кръв. Сливането на реалност и свръхестествено е заложено и в коронясването новия крал Малкълм. Операта завършва по изненадващ начин – димна машина в левия ъгъл на игралното пространство отваря портите на отвъдното, където Лейди Макбет и бленуваната дъщеричка очакват Макбет да дойде при тях. Той преминава през цялата сцена и прави пренебрежителен жест към новия крал, сякаш да запечата в съзнанието на зрителя поантата, че властта не бива да е доминанта на човешкия живот. Кой слага точката на спектакъла? Разбира се, Пазителят на сънища, който вече държи ключа от тази разтърсваща история и го прибира на сигурно място в колекцията си. Извънредно силният финал, изпълнен със символизъм, мащабност и утеха, че всеки е намерил своето заслужено място, бе възнаграден със спонтанни аплодисменти от публиката на Софийската опера.

https://kultura.bg/