Софийска опера и балет, 28 юни 2025 г.
Текст: Дирк Шаус
Снимкa: авторски права @ Софийска опера и балет, Светослав Николов–Чапи

***********************

Лек блясък в светлината, далечно тътнене от дълбините – така започна на 28 юни 2025 г. в Софийската опера началото на тазгодишния „Пръстен на нибелунга“, който отново се разгръща като звукова вселена – циклична, метафизична, опияняваща.

Какво прави тази постановка толкова особена? Нейната неудържима цветност. Едва ли има друга сцена в момента, която така цялостно и осъзнато да изгражда цветова драматургия, както „Рейнско злато“ в режисурата на Пламен Карталов. Той не просто поставя Вагнеровото „световно театро“, а създава цялостно произведение на изкуството, в което философията, архитектурата, светлината и музиката дишат в символично единство. Вечерта не беше просто пролог – тя беше изначален вик в пространството на сътворението, такъв, какъвто Вагнер въобразява в звук.

Режисурата на Карталов отива далеч отвъд илюстрирането на действието – тя е движение в мисълта, във времето, в светлината. Нищо не изглеждаше застинало или музеално; всичко беше в постоянна метаморфоза: образите се раждаха от митичната мъгла, ставаха видими, после се разтваряха в тъмнината на паметта, сякаш изникнали от колективното несъзнавано.

Тази постановка блести не само със своето визуално великолепие, но и с вътрешния си ритъм. Тя „диша“ с музиката, улавя паузите, преходите, кулминациите – и ги превежда в образи, които не илюстрират буквално, а отварят пространства на съпреживяване.

Светлината тук не е просто ефект, а носител на смисъл. Цветовете имат символна тежест: ослепителният метал на властта, синьото на Рейн, нажеженото червено на подземния свят – всичко е част от прецизна семантика. Пространствата, в които се движат героите, са цветово дефинирани, понякога се преливат и размиват – особено въздействаща беше сцената на проклятието, където светлина и музика се надпреварваха в интензивност.

Трискелите – трите светещи, въртящи се геометрични фигури на сценографа Ханс Кудлих – придаваха на представлението усещане за митична механика, символизиращи време, пространство и съдба. В тях се криеха Рейнските дъщери, които пееха безупречно, скачайки по батутите! Валхала се явяваше не като величествена обител, а като мираж, като трептящо обещание, което вече носи семето на разрухата.

Нибелхайм пък беше мрачен индустриален свят – подземно царство на чуковете, в което 18 живи амбоса звучаха в реално време – оглушителен, впечатляващ спектакъл. Музикалното ръководство на американския диригент Еван-Алексис Крист беше от изключителна класа – той изграждаше музикалните дъги с органично дишане, с деликатна пластика, без да губи контрол. Оставяше простор на солистите, но и държеше на цялостната форма.

Оркестърът на Софийската опера излъчи богатство от тембри и нюанси: дълбоките струни звучаха кадифено и с вътрешна енергия, дървените духови рисуваха като импресионистични миниатюри. Медните инструменти бяха впечатляващи – валдхорните, тромпетите, тубите и уникалният Вагнеров тубенанс създаваха цветен бронзов блясък, вписан в общия поток на звука.

В ролята на Вотан се завърна Томас Хол – баритон с благороден тембър и сценично присъствие. Не изтощен властелин, а могъщ, но вече вътрешно разколебан – неговият Вотан беше дълбоко убедителен и музикално, и драматургично. До него – новата Фрика, Лийна Кейтел, която пое щафетата след загубата на голямата Мариана Цветкова. Кейтел не беше просто заместител, а създаде собствена, интелигентна интерпретация – хладна, ранима, но с морална твърдост.

Пламен Димитров като Алберих беше ярък – суров, зъл, с бляскави моменти на отчаяна ярост. Вокално и сценично – безкомпромисен, с растяща сила спрямо предишни участия. Даниел Острецов като Логе беше също впечатляващ – бърз, ироничен, но с героичен регистър. Красимир Динев придаде на Миме тънка нервност и обсесивен характер.

Сред великаните се откроиха: Стефан Владимиро̀в като Фазолт – раним, с богата динамика, и Петър Бучков – дълбок и неумолим Фафнер. Донер на Светозар Рангелов разтърси с гръмка сила, а Фро на Христимир Дамянов прозвуча млад и лъчезарен. Силвана Правчева като Фрея блесна с нежен, но ясен глас.

В ролята на Ерда, Весела Янева очарова с плътен, зрял тон – сцена на вглъбено знание и времеизвънност. А Рейнските дъщери – Станислава Момекова, Ина Петрова и Александрина Стоянова-Андреева – бяха звуково съвършен ансамбъл, ефирни и мистични.

Паметна остана и сцената, в която Вотан изтегля меча – бъдещия Нотунг – от земята: безмълвен, сияещ символ на предстоящата катастрофа.

Светлинният дизайн на Андрей Хайдиняк беше визуална поезия, с цветови потоци между Марк Шагал и Виланд Вагнер – светлината беше разказвач. Цветовете изграждаха драматургия, създаваха пулсираща атмосфера.

Мултимедийните проекции на Елена Шопова допълваха визуалния свят като сънна вълна – електронен ехо на музикалното подсъзнание. А костюмите на Християна Михалева-Зорбалиева въплъщаваха архетипи, далеч от евтина декоративност – дрехи като продължение на характера, изтъкани сякаш от материята на самия мит.

А публиката? Напълно погълната. Без кашлица, без шум. Мълчаливо съпричастие. Не просто слушане, а преживяване на общ сън.

„Рейнско злато“ в София не беше просто опера – беше началото на едно духовно пътуване, наситено с тайна и поезия.

https://klassik-begeistert.de/richard-wagner-das-rheingold/#more-75529