Приказка, пророчество и просветление в „Янините девет братя“
06 окт 2020БТВ

Приказка, пророчество и просветление в „Янините девет братя“

Автор Даниел Димитров

Тенорът Ангел Антонов за уникалността на операта от Пипков, за пътя на един млад талант, за уроците на живота, учителите, мечтите и щастливия пръст на съдбата

Софийската опера започва нов сезон, в който отбелязва своята 130-годишнина. Началото е на 9 октомври с „Янините девет братя“ от Любомир Пипков. Наричат я най-българската опера и спектакъл, наситен със смисъла на националната култура.

Тенорът Ангел Антонов е в ролята на един от братята – млад, талантлив и всеотдаен към работата си, той буквално гори, докато говори за музиката и за операта. И няма нищо по-силно от това най-свежото попълнение в една трупа да може да въздейства на околните като стара душа.

За него животът е опера и операта е живот – безвъзвратно оплетени са личните му мечти с тези за професията. И това е белег за съдба, чиито посоки нямат грешна цел. Защото малцина имат щастието да чертаят една и съща линията на желанията си от най-ранно детство и досега.

Понякога се превръщаме в героите, които играем – само така можем да разкажем приказката, да прозрем пророчеството ѝ и да видим просветлението, което да споделим с другите. А такава е същността на малцина от артистите, които боготворим, без да познаваме...

Ангел Антонов – за уникалността и пророчеството на „Янините девет братя“, за пътя му към операта и до Софийската опера, за уроците на живота, за Италия, учителите, мечтите и щастливия пръст на съдбата.

Защо „Янините девет братя“ е уникална опера?

-  Всички млади певци, включително и аз, бяхме чели в учебника по история на музиката за Любомир Пипков – че има няколко опери, едната от които е „Янините девет братя“. Но никой от нас не беше слушал тези опери, не знаехме как звучат. В процеса на работата първо ни грабна музиката. В нея има нещо много магично – от една страна – познато от българския фолклор, а от друга страна – много загадъчно. Тази музика взаимодейства с много силна драматургия и силен сюжет.

Всъщност, амбицията на Пипков е била да напише опера, която по алегоричен път да разкаже за съдбата на целия български народ. Действието се развива малко преди падането под турско робство, но за това само е загатнато. Целият сюжет е една метафора – едно семейство, един брат с голям талант, друг брат, който му завижда, следва отмъщение...

Показана е българската народопсихология. Знаем, че когато в България се опиташ да създадеш нещо хубаво, нещо ново, срещу теб се изправя цяла сила – страшна и негативна, която прави всичко, за да ти попречи.

Тази опера се оказва пророческа...

- Да. Това всъщност е нашата участ – тази прокоба, която тегне над нас и това усещане, че за нашия народ нещата винаги са предначертани в някаква негативна посока.

Маестро Карталов искаше да промени тази посока, затова накрая неговата постановка завършва с надежда, а в операта тя завършва с тотално разрушение, без никакъв лъч светлина.

Гостуването в Болшой театър ли е най-паметното представяне на тази опера за Вас през тези три години?

- Може би, да, защото целият състав беше в абсолютна сила. Бяха много амбицирани, в добра форма, много емоционални и желаехме да представим нашия театър по възможно най-добрия начин – 40 години след последното гостуване на Софийската опера там.

Успехът беше голям, особено на „Пръстенът на нибелунга“. За „Янините девет братя“ си спомням как от публиката викаха „Спасибо“. Руснаци от техническия екип пък обсъждаха, че темите в операта са много близка до тях – за завистта, за братоубийството...

Какво е усещането да стъпиш на сцената на Болшой театър?

- Аз винаги съм знаел, че животът ми ще е на сцената. Никога не е имало съмнение за това – нито в мен, нито в родителите ми. Още преди да тръгна на училище, започнах в детска театрална школа. Затова от самото начало беше ясно, че ще се занимавам със сценично изкуство, но не беше ясно точно кое изкуство. Преминах през театъра. Неслучайно, първо започнах в НАТФИЗ. Интересът ми към операта дойде доста по-късно, което може би е било свързано с някакво узряване и надграждане.

Има ли хора на изкуството в рода Ви?

- Моят дядо е известен художник във Варна, където съм роден. Дълги години той е бил главен сценограф на Варненската опера. Казва се Ангел Атанасов, аз съм кръстен на него. Баща ми също е художник, имам леля, която пък беше цигуларка в италианско радио.

От друга страна, на майка ми, която няма професионална връзка с изкуството, дължа интереса към сцената. Тя цял живот колекционира книги за балета. Спомням си една огромна книга с красива снимка на Болшой театър. Това е един много силен спомен от моето детство...

Тогава предполагал ли сте, че някога не просто ще стъпите на сцената на този театър, но и че ще пеете там?

- Когато отидох там, аз вече знаех какво искам да видя и как точно изглежда салона. В този смисъл се чувствах много естествено. Беше като сбъдната мечта.

Когато реших, че искам да пея, това се превърна в някаква мания. Едва ли не, че животът ми няма смисъл, ако не стане. И когато не ме приеха в Музикалната академия, за мен беше голяма трагедия, преживях го много тежко.

Тогава започнах в НАТФИЗ – първо актьорско майсторство,  после – режисура, но не завърших нито едното от двете, защото се отвори възможността за Неапол.

Престоят в НАТФИЗ беше от ключово значение, защото тогава се разделих с детските представи за изкуството и за себе си, и преминах на следващия етап. Това, в основна степен, го дължа на проф. Пламен Марков, който много държеше на себепознанието.

За да се занимаваш с изкуство и за да има какъвто и да е творчески процес, ти трябва да познаваш на първо място себе си – кой си, какъв си, какво те вълнува, какво криеш, какво показваш. Защото в изкуството трябва да има истина – това е основното. Ако няма истина, няма изкуство.

Но аз се възползвах от първата възможност да се занимавам с пеене. Това стана благодарение на госпожа Анастасия Заякова,  която дълги години е била пианист и суфльор в операта. През целия си живот тя е събирала едни пари и реши да ги даде на мен – като малка стипендия.

Как се срещнахте с тази дама?

- Тук трябва да благодаря и на нейната дъщеря Лили, която е един от най-важните хора в моя живот. До ден днешен тя е като моя втора майка и много скъп приятел. Така, през 2011 г. заминах при моя преподавател в Неапол – Луиджи Джордано Орсини, където се обучавах в продължение на четири години.

Интересно е, че когато там се чуеше думата българин, това отваряше доста врати. Първата реакция беше „Вие сте българин! Ние знаем Гена Димитрова – тя е българка!“. И веднага това създаваше интерес на хората към мен.

Там направих първите си съществени роли и всичките ми важни първи стъпки. Имах много концерти и явявах се на много конкурси... Но когато се върнах в България, отново започна едно ходене по мъките. Защото никой тук не ме познаваше.

Това оказа ли се определящо за съдбата Ви?

- Да, защото добри певци има много, а възможностите не са толкова големи. Ние имаме 6-7 оперни театъра с ограничен щат.

През 2017 г. участвах на майсторски клас на Красимира Стоянова, на „Аполония“. Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че Красимира Стоянова също е човек, на когото дължа много. Докато бях в Неапол, тя беше моя голяма морална подкрепа. Тя е човекът, който ме накара да повярвам, че трудът и усилията ще дадат плодове.

На този майсторския клас тя беше поканила акад. Пламен Карталов като гост. Той покани няколко от нас за предстоящата премиера на „Янините девет братя“ както и да станем част от състава на операта. Така започна моят професионален живот Софийската опера.

Имате един от най-предпочитаните мъжки гласове – тенор. Някога искал ли сте да имате друга постановка на гласа?

- Винаги ми се е струвало, че да съм баритон или бас е много по-лесно (Смее се – бел. а.). Но ако кажем това на баритоните и басите, те едва ли ще мислят по този начин.

Винаги съм искал да бъда тенор, защото това е гласът, който носи кулминацията в музиката – заради високите тонове. Ние пеем в един екстремално висок регистър, който, от една страна,  е въпрос на природа, а, от друга страна, се развива чрез работата. Заслуга за моя глас има и Светослав Цанков,  който е голям специалист в тренирането на гласа. Чрез него осъзнах много неща, които интуитивно съм усещал, но не съм знаел как да постигна. Откакто съм в операта, за всяка роля работя с него.

Никога ли не сте се изкушавал да участвате в мюзикъл, особено при тази основа, която имате от НАТФИЗ?

- Бих искал да правя и това. Моят репертоар е предимно от опери. От мюзикълите в момента участвам в „Клетниците“. Но не мисля, че това е моето поприще.

Актьорската страна ми е много интересна и мисля, че тя може да се използва не по-малко и в операта. По-скоро, мечтая за участие в киното.

Как се променихте Вие самият за тези три години в Софийската опера?

- Придобих огромен опит, благодарение на акад. Карталов, който за тези три години ми даде възможност да направя повече от 20 роли. Някои от тях, дори и по-малките, са били винаги много отговорни.

Имах възможност да участвам в няколко съвременни български опери. Правили сме дори атонална опера – „Котката“, по идея на Вера Немирова. Там имах четири роли, а беше и добър актьорски опит.

За мен е огромна привилегия да бъда оперен певец. Това е кауза и извоювана лична победа, за която съм се борил много години.

https://btvnovinite.bg/galleries/prikazka-prorochestvo-i-prosvetlenie-v-janinite-devet-bratja-snimka-video.html

  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив
  • Снимка: Личен архив