Последната вечер на Вагнеровия фестивал в сградата на Софийската опера отново събра ентусиазирана публика. Чуждоезичната реч стана традиция, а към гостите се присъединиха музикалният критик Грегор Таси и известният диригент Оливър фон Дохнани.

„Парсифал“ е последната опера на Вагнер. Той я нарича музикална драма. В нея композиторът вгражда страха от изкушенията на света и греховните желания в една магична приказка за изкупление, опрощаване и изцеление.

Магията започва още от въведението. Как да разберем това произведение, през което вървим като в „гора от символи“? От легендата за Персевал и Светия Граал, с тази творба Вагнер завършва своето размишление върху борбата между доброто и злото и ражда добродетелите на състраданието и познанието.

„Парсифал“ е точен образ на връзката ни с духовния свят“, споделя режисьора Пламен Карталов и добавя, че с тази постановка би желал „Да съумея да внуша, че ако хората имат мисия и вдъхновение, дарено от небесната закрила, ще имат и силата на Парсифал за свещено причещение, посвещение и спасение. А това е способността за служене с чиста душа.“

Публиката в Софийската опера се потопи в изключително преживяване на духа, в тайнството на състраданието и изкуплението, в разбирането за осъзнатото и опрощението. В залата цареше смирение и усещане за единение, които след края на представлението се смесиха с огромен възторг от изключителното изпълнение на солисти, хор и оркестър. Горещи и нестихващи аплодисменти за великолепните Костадин Андреев, Гергана Русекова, Атанас Младенов, Ангел Христов, Веселин Михайлов и Петър Бучков, за хора с диригент Виолета Димитрова и за оркестъра под палката на изключителния маестро Константин Тринкс. Пламен Карталов прие радостните възгласи на зрителите за своята зашеметяваща постановка.

Истински празник и триумф на изкуството изпълниха Софийската опера снощи. Хората излизаха от театъра с омиротворени щастливи лица и споделяха своето удивление от уникалното преживяване – сцена, музика,  майсторското използване на светлината и сливането на певците с техните герои. Общото мнение бе, че Софийската опера поставя България в центъра на културната карта на Европа.

Това са солистите и постановъчния екип, които блестяха с неземна сила в сътворението на този апотеоз на изкуството.

 
 

Парсифал
тържествена сценична мистерия в 3 действия от Рихард Вагнер,
по текст на композитора

Първо изпълнение – Байройт, 26 юли 1882 г. с диригент Херман Леви

Предисторията на събитията гласи, че за да вдъхновят християните, които се борят срещу неверниците, ангелите предали на крал Титурел чашата, от която Христос се причестява и в която е събрана кръвта му, както и копието, което е пронизало разпнатото му тяло. Светинята е преместена в непревземаем замък. Грешникът Клингзор, който мечтаел да се присъедини към общността на Светия Граал, бил отхвърлен и това разпалило в него омраза към рицарите. В неговите градини, разположени близо до замъка, се появили много девици, които съблазнявали рицарите. Амфортас, който наследил трона на Титурел, решил да унищожи силата на Клингзор. Със свещеното копие той отишъл в градините му, но тук, потресен от красотата на една от девиците – Кундри, той изпуснал светинята. Клингзор, хващайки копието, намушкал Амфортас и оттогава мъчителната болка не е напуснала нещастника. Копието останало при Клингзор. Преданието гласи, че само млад мъж с чиста душа може да върне светинята и да излекува Амфортас.

Кундри, която е станала причина за смъртта на Амфортас, е странно създание. Когато се подчинява на волята на Клингзор, всичките ѝ помисли са греховни. След като сваля властта му, тя се пречиства. Но властта на магьосника е силна и за Кундри не е лесно да я преодолее.

Докато Кундри, победила въздействието от магията на Клингзор, носи балсам за раната на Амфортас, един лебед пада, убит от стрела, въпреки че ловът е забранен в свещената гора. Стрелецът е младият Парсифал.

Рицарят Гурнеманц, пазещ портата, въвежда Парсифал в залата за свещения ритуал: от чашата на Светия Граал снемат покрова, раната на Амфортас кърви. Но Парсифал не разбира значението на обреда и Гурнеманц го отпраща.

Клингзор се страхува да се изправи срещу Парсифал. Той нарежда на Кундри да съблазни младия мъж. Кундри обаче напразно се опитва да тласне Парсифал по пътя на греха. Тя призовава Клингзор да помогне. Магьосникът хвърля свещеното копие по младежа, но то увисва над главата му. Младежът грабва копието, рисува с него във въздуха знак на кръст – замъкът и градината на Клингзор изчезват. Освободена от властта на магьосника, Кундри иска да изкупи греха си. Страданието на Амфортас достига своя предел. Парсифал докосва със свещеното копие раната на Амфортас и я излекува. Извършва се ново чудо: мъртвият Титурел благославя младежа. Над главата на Парсифал кръжи гълъб. Амфортас и Гурнеманц го признават за крал на Граала. Пречистена от греха, Кундри умира.



Любопитно!
Вагнер замисля творбата през април 1857 г., но я завършва едва 25 години по-късно. При композирането му той се възползва от специфичната акустика на своя новопостроен Bayreuth Festspielhaus. „Парсифал“ е поставена за първи път на втория фестивал в Байройт през 1882 г. под диригентството на Херман Леви. Сценографията е била на Макс Брюкнер и Пол фон Йоуковски. Залата на Граала е базирана в интериора на катедралата в Сиена, която Вагнер е посетил през 1880 г., докато вълшебната градина на Клингзор е моделирана по  тази в Палацо Руфоло в Равело. Шестнадесет изпълнения на произведението са дадени в Байройт през това лято, като в продукцията участват 107 оркестранти, 135 хористи и 23 солисти. При последното от тези представления Вагнер поема диригентската палка от Леви и дирижира последната сцена на трето действие 3.

Фестивалът в Байройт поддържа монопол върху поставянето на „Парсифал“ до 1903 г., когато операта е представена в Метрополитън опера в Ню Йорк.

През първите двадесет години след премиерата, единствените сценични представления на „Парсифал“ са били Байройт. Вагнер е имал две причини да иска да задържи „Парсифал“ изключително за сцената в Байройт. Първо, той е искал да предотврати превръщането му в „просто забавление“ за публиката, която ходи на опера. Само в Байройт последната му творба може да бъде представена по начина, предвиден от него - традиция, поддържана от съпругата му Козима дълго след смъртта му. Съща така, той е смятал, че операта ще осигури доход за семейството му след смъртта му, ако Байройт има монопола върху нейното изпълнение.

Властите в Байройт разрешават неинсценираните представления да се провеждат в различни страни след смъртта на Вагнер (Лондон през 1884 г., Ню Йорк през 1886 г. и Амстердам през 1894 г.), но поддържат ембарго върху сценичните представления извън Байройт. На 24 декември 1903 г., след получаване на съдебно решение, че представленията в Съединените щати не могат да бъдат предотвратени от Байройт, Метрополитън Опера в Ню Йорк поставя цялата опера, използвайки много обучени в Байройт певци. Козима забранява на всеки, участващ в продукцията в Ню Йорк, да работи в Байройт в бъдещи представления. Неразрешени сценични представления са били предприети и в Амстердам и Буенос Айрес.

Байройт вдига монопола си върху „Парсифал“ на 1 януари 1914 г. за Театро Комунале в Болоня. Редица оперни театри започват представленията си в полунощ между 31 декември 1913 г. и 1 януари.

Първото разрешено представление е в Теотро Лисеу в Барселона и то започнало в 22:30 ч. барселонско време, което било един час след началото в Байройт.

***

На представленията в Байройт публиката не ръкопляска в края на първо действие. Тази традиция е резултат от недоразумение, произтичащо от желанието на Вагнер на премиерата да запази сериозното настроение в залата. След много аплодисменти след първото и второто действие, Вагнер се обръща към публиката и каза, че актьорският състав няма да се покланя до края на представлението. Това обърква публиката, която мълчи в края на операта, докато Вагнер не се обръща отново към тях, казвайки, че не е имал предвид, че не могат да ръкопляскат след края на представлението.

В крайна сметка остава традиция в Байройт да не се чуват аплодисменти след първото действие, като някои театри дори поместват това изискване в програмните бележки.

„Парсифал“ е един от най-хубавите паметници, издигнати някога в прослава на музиката!

Клод Дебюси

Галерия