На 17 декември с голям авторски концерт в Софийската опера ще бъде отбелязана 70-ата годишнина на ставрофорен иконом д-р Кирил Попов. В първата част на тържествената вечер седем хора ще изпълнят произведения от юношеските години на автора до наши дни. Ще участват:
Мъжкият хор при Катедралния храм „Св. Неделя“ с диригент проф. Мирослав Попсавов; Детскоюношеският хор „Св. Серафим Софийски“ с диригент Анелия Кочева; Камерен ансамбъл „Св. Йоан Кукузел Ангелогласният“ с диригент Кристиан Попов; хор „Аве музика“ с диригент Таня Никлева; хор „Света София“ при храм „Св. София“ с диригент д-р Мария Русева; Смесеният хор на БНР с диригент Любомира Александрова и Софийският свещенически хор с диригент отец Кирил Попов. Във втората част ще бъдат изпълнени откъси от музикалната поема „Рилският пустинник“. По този повод се срещнахме с отец Кирил Попов за един разговор за вярата, обичаите, музикалното и църковно възпитание, църковната музика и времето, в което живеем.

– Отец Кирил, в навечерието на Рождество Христово защо обръщаме повече внимание на материалната страна на празника и загърбваме духовния му смисъл?
 – Църковният празник има преди всичко духовно съдържание. Светата църква мъдро е отредила четири пъти през годината да имаме време на усилена молитва и това са постите. Тези пости означават твърдо да понасяме изпитанията и с усилие да извършваме духовен подвиг. Когато сме на пост, сме мобилизирани и организирани и трябва да имаме ясното съзнание, че въздържанието от храна е с цел духовно издигане. Да не мислим за земното и вещественото, а за възвишеното, за духовното.

 – Грях ли е, ако спазваш духовните правила, без да постиш в храната си?
 – Постът е личен и не всеки би могъл да го спазва. Има случаи, когато духовно лице благославя миряните да имат облекчен пост, както е с бъдещите майки, с възрастните хора, с децата, с хората в болниците, с хората със здравословни проблеми. Всеки носи отговорност за своите дела, за поведението си. Важно е отношението към празника и да осъзнаем, че не сме само плът, но че имаме и душа. Постът е телесен и духовен. Във всички случаи трябва да имаме духовна радост и смирение. Както спазваме хигиена на тялото, така най-добрата духовна баня за душата е постът, изповедта и тайнството свето Причащение. Това е венецът на този подвиг.

– Не е ли именно липсата на смирение в основата на голяма част от неразбирателствата днес?
– Нека поясня: смирен не означава човек да е хрисим, не означава да проя- вява овчедушие. Това не са добродетели, а са човешки слабости. Смирение означава човекът да живее с мир, да живее с Бога. И към това най-възвишено нещо трябва да се стремим. Няма съвършен човек, единствено Христос Богочовекът е съвършен. Всички ние грешим, но в момента, в който престъпиш някое правило, трябва да се покаеш, да си изповядаш греха и да си смирен. Едно е да имаш самочувствие на християнин, да живееш достойно като човек. Друго е да си воден от житейска гордост, което е голям грях, който може да породи много други грехове. Казано е, че „Бог се противи на горделиви,  а на смирени дава благодат“. Всички трябва да живеем с мир и да усилим любовта към Бога и към своите ближни. Ако нямаме любов, това нарушава тази най-голяма заповед от Спасителя наш Иисус Христос. Светият апостол Павел казва в „Химна на любовта“, че щом любов нямам, нищо не съм. И завършва: „Любовта никога не отпада“. И така трябва да бъде. Любовта не е просто чувство, а труд, защото трябва да се обича не заради, а въпреки.

„СМИРЕН НЕ ОЗНАЧАВА ЧОВЕК ДА Е ХРИСИМ, НЕ ОЗНАЧАВА ДА ПРОЯВЯВА ОВЧЕДУШИЕ. ТОВА НЕ СА ДОБРОДЕТЕЛИ, А СА ЧОВЕШКИ СЛАБОСТИ. СМИРЕНИЕ ОЗНАЧАВА ЧОВЕКЪТ ДА ЖИВЕЕ С МИР, ДА ЖИВЕЕ С БОГА“

– Но да обичаме въпреки, означава да надскочим себе си и собствените си предразсъдъци.
 – Ако обичаш само заради, тогава отношението е користно. Трябва да обичаме въпреки всички неща, които ни дразнят, не са ни приятни. Трябва да имаме желание за духовно усъвър  шенстване. И тук не говорим да се показваме пред човеците: „Вижте, аз съм най-добрият“. Защото тогава липсва смирението, за което говорим. Става дума за това как да изпълним своя дълг тук, на земята – чрез достоен труд да бъдем полезни на своите ближни. Да живеем вярата, която е в основата на християнския живот.

– Да живеем вярата?
– Да. Да живеем вярата, самата вяра. Христовата вяра да я живеем. Да развиваме в себе си благодатта, която ни се дава по време на светите тайнства, и така да изпълним закона Христов с надеждата за вечен живот. Към това се стремим: към вечния живот. Това е спасението, това е висшата цел в църквата.   

– Тези уроци от родителите си ли ги усвоихте?
– Аз имах прекрасни родители. Бог  да ги прости! Баща ми беше духовно лице, ставрофорен иконом Атанас Попов, майка ми, презвитера Спаска, беше получила много добро гимназиално образование. Била е съученичка на Николай Хайтов, седели са на един чин в Асеновград. На двамата ми родители дължа религиозно-нравственото възпитание от най-ранна възраст. Винаги ще им бъда благодарен за всичко! Роден съм в Първомай, където татко беше свещеник дванадесет години. Майка ми дирижираше хора при храма „Свети Георги“. Едва тригодишен, при изпълнение на хора съм вдигнал ръцете си нагоре като диригент и съм казал: „По-високо, повисоко!“. Това е забавна случка, но чрез нея искам да подчертая важността на религиозно-нравственото възпитание на децата и че те трябва да се водят на църква. Майка ми винаги ни обличаше нови дрехи и с лъснати обувки отивахме в дома Господен. И това ми е останало за цял живот в съзнанието 

– Примерът на баща ви ли беше решаващ, за да поемете по духовния път?
– Такова беше желанието на родителите ми. Аз исках да постъпя в Музикалното училище в Пловдив, но точно тогава татко претърпя сложна операция на сърцето. Тя, слава Богу, беше успешна и след нея той живя още двадесет и шест години. Попита ме малко след операцията: „Кирилчо, ще постъпиш ли в семинарията?“ и нямаше как да откажа. Така през 1969 г. постъпих в духовната семинария. Отначало ми беше доста трудно, но като разбрах колко много е застъпено църковното пеене, музиката, се отнесох с интерес и към богословските, и към общообразователните дисциплини. В дипломата ми от семинарията има четиридесет и два предмета!
          
– Тогава ли започнахте да се занимавате усилено с музика? Каква е връзката между музиката и духовността?
– Мое смирение още от втори клас на семинарията – през 1970 г., имах честта да започна да дирижирам класния хор, по-късно – малкия състав на семинарския хор като помощник-диригент, а като поотраснах още – и големия хор (около осемдесет души). Що се отнася до връзката между музиката и вярата, църковното пеене е диханието на богослужението! То е връзката между небето и земята, така че няма как да ги разделим двете.

– В семинарията ли осъзнахте, че музиката ще е ваш постоянен спътник?
– Няма случайности в църквата, всичко е грижа на Бога за човека. Нашият Спасител Господ Иисус Христос ни дава една притча за талантите. От нея се разбира, че заровилият талан  та си в земята се порицава затова, че не го е развил, и се поощряват онези, които са разработили полученото, вложили са го и са го умножили. Христос говори ясно, като казаното може да се приеме и в буквален смисъл, че когато човек разполага със средства, той трябва да ги вложи, да ги разработи. Основно тук се говори в преносен смисъл. Думата „талант“ в нашия речник идва от притчата за талантите. Талант е най-голямата парична мерна единица по времето на Христа. Затова казваме, че талантът трябва да се развива, да се разработва, трябва да богатеем в Бога.

– Кога установихте своята талант да композирате?
– Талантът е дар от Бога. Важно е човек да осъзнае, че има дарба, и да работи върху нейното развитие. На 15 години реших да съчиня пет упражнения по солфеж. Първата си авторска композиция – „Песен за пролетта“ – написах на 22 март 1972 г. Помолих моя съученик Минчо Минчев, впоследствие отец Мина, Бог да го прости, да съчини текста. Първото ми църковно песнопение се появи през следващата 1973 г. Моят любим учител Ганчо Велев ме вдъхнови и убеди да напиша духовен концерт, посветен на Томи на неделя – „Днес весна благоухает“, „Днес пролетта благоухае и новата твар ликува“. Така се роди първата ми църковна композиция. По Божи промисъл осъзнах необходимостта от творчество. По време на ваканциите посещавах много оперни представления и симфонични концерти в Пловдив. Това много ме обогати, като се възхищавах на композиторите и изпълнителите. Много важно е да имаме образци в своя живот, на които да подражаваме. В духовен план имаме образци на вярата. Това са всички Божи угодници. Трябва да им бъдем обаче не само почитатели, но и подражатели на техния живот. Те са били като нас, простосмъртни, но са извършили духовен подвиг тук, на земята.

„СВЕТИЯТ АПОСТОЛ ПАВЕЛ КАЗВА В „ХИМНА НА ЛЮБОВТА“, ЧЕ ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ. И ЗАВЪРШВА: „ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ ОТПАДА“. ЛЮБОВТА НЕ Е ПРОСТО ЧУВСТВО, А ТРУД, ЗАЩОТО ТРЯБВА ДА СЕ ОБИЧА НЕ ЗАРАДИ, А ВЪПРЕКИ.“

– Те ли са вашите лични герои?
– Всички Божи угодници са герои на духа. А в областта на изкуството от малък много се впечатлявах от произведенията на Бетовен. Той и досега е сред най-любимите ми композитори, който казва, че „Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия“.

– Разкажете ни как се появи музикалната поема „Рилският пустинник“?
– По време на представление в Со фийската опера се видяхме със скъпия маестро Пламен Карталов и когато му споделих за поемата с боговдъхновени свещени текстове, написани през 1937 г. от големия наш писател и поет Тихомир Павлов в прослава на свети Йоан Рилски, той отвърна: „Пиши, искам да поставя тази творба“. И добави: „Искам от всичко да лъха святост“. Имах ясното съзнание, че музиката на това произведение трябва да носи белезите на църковното песнопение, защото това е една свещена поема, една молитва към Бога, молитва към свети Йоан Рилски, и нямах право да си позволя волности. През цялото време на работата над тази творба съм се молил пред малка икона на свети Йоан да бъде благоприятна тази песен нему и да бъде славата за него,
не за мен.

– Докато я творихте, чувствахте ли по някакъв начин закрилата, одобрението на светеца от Рила?
– Това го усещах през цялото време, същото сподели и маестро Пламен Карталов в своята високоотговорна работа като сценограф, постановчик и като режисьор. Непрестанно чувствахме Божия промисъл и помощта на свети Йоан. Това няма как да се обясни, но като прочета даден текст от поемата, веднага в съзнанието ми изплува мелодия, текстът ми пее. Не преувеличавам, пък и това не бива да ви изненадва, защото такъв е бил стилът и на средновековните химнографи: „Не аз действам, а Бог действа чрез мен“, ние сме посредници. В поемата „Рилският пустинник“ основно значение има текстът. Той се облича в мелодия, както казват светите отци: „Църковното пеене не е музика, а словесна мелодия“.

„ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА РАБОТАТА НАД ТАЗИ ТВОРБА
(„РИЛСКИЯТ ПУСТИННИК“) СЪМ СЕ МОЛИЛ ПРЕД МАЛКА ИКОНА НА СВЕТИ ЙОАН ДА БЪДЕ БЛАГОПРИЯТНА ТАЗИ ПЕСЕН НЕМУ И ДА БЪДЕ СЛАВАТА ЗА НЕГО, НЕ ЗА МЕН.“