Бих казала на хората да не спират да влизат в операта, да не спират да слушат класическа музика, защото наистина е катарзис. Това е мисията на изкуството. Понякога човек дори не си дава сметка колко му е нужно това, каза пред БТА сопраното Габриела Георгиева по повод днешия Световен ден на операта.

„Аз се радвам, че има много млади хора, които почнаха да влизат в операта и им доставя удоволствие. Бих казала на публиката – не спирайте да идвате, не спирайте да се докосвате до живото изкуство. То е изключително важно“, допълни Георгиева.

„Онзиден бях на „Опералия“. Благодарение на Соня Йончева имаме тази изключителна възможност да се докоснем до този конкурс, до бъдещето на операта. Имах възможността да отида и да чуя изпълнението на живо, а след това чух и записа. Ами не е същото. Съвсем различни са усещанията в залата и на записа. Нищо общо с реалността. Затова казвам винаги: Елате на живия спектакъл", каза още примата.

„С всичките дефекти на „живото“ предаване, когато може да изпука някой тон, да не се получи нещо точно така, както сме свикнали да го слушаме по записите... Но неминуемо тази енергия, този обмен, който върви между сцената и публиката – защото това е непрекъснат обмен – ние даваме и публиката ни връща, и това се усеща. Няма нужда от аплауз даже. Понякога усещаш как въздухът трепти и не смее никой да се изкашля. Не смее да извади нещо, не чуваш шумолене, не чуваш телефони, а просто усещаш как въздухът се е нажежил... Този обмен е изключително ценен. Ние наистина даваме сърцата си и поемаме от енергията на публиката. Много се надявам, че повече хора ще влизат и ще си дадат сметка колко им е ценно това. Това е противоотровата. Това е антистрес хапчето, което ни е нужно в днешно време", каза още Габриела Георгиева.

Габриела Георгиева пред БТА – за началото, за работата с Гена Димитрова и Калуди Калудов, за атмосферата на сцената в чужбина и в България, за мечтаната роля:

Как се запали Вашата страст към оперното изкуство и кога разбрахте, че това ще бъде Вашият професионален път?

- Стана, не бих казала, случайно, но неочаквано, защото винаги съм обичала да пея от дете и винаги съм пяла в хорове, във всякакви формации. Понеже съм родена във Видин, там опера няма, нямах допир до това изкуство, нямах жив контакт и всъщност, когато се преместихме в София, също не съм очаквала, че ще се занимавам с пеене. Завършила съм химически техникум, но някак съдбата просто ме изпрати в Музикалния театър, в дамска шивалня. Аз съм завършила техникум през 1990 г.

Това бяха едни много тежки години, трудни за намиране на работа. Знаех, че не искам да се занимавам с математика, специалността ми не беше и химическа, тя беше „Автоматизация на производството“, такава една техническа, мъжка специалност. В крайна сметка, попаднах в Музикалния театър. Там имаше място за шивачка и там разбрах, че всъщност сцената ми харесва, и не просто сцената, а това изкуство – операта, защото винаги съм пяла и много обичам народни песни, това ми е много любимо, играла съм народни танци. Даже си мислех, че танцът е моето призвание, но всъщност така се случи, че на 19 години имах огромен проблем с коленете и трябваше да се откажа от народните танци.

Давам си сметка, че това са едни знаци, които ни се дават, за да ни покажат, че това не е нашият път. Такава равносметка си направих и видях, че всъщност няма нищо случайно. Постепенно започнах, намерих контакти с учители и колегите, които бяха в Музикалния театър. Те ме насочиха към учител и всичко стана случайно.

Първата ми опера, която слушах, беше „Аида“ в Софийската опера. В момента, в който започнах да се занимавам, аз разбрах, че това ми харесва. След това започнаха да се подреждат нещата. Не мога да кажа, че без усилия, но някак, когато си на правилния път, на правилното място, нещата лесно ти се дават, стават логично, с едно натрупване, но стават логично. Вървят си в пътя, няма стресиращи обстоятелства. Така че, може би, така разбрах, че там ми е мястото.

Работили сте с големи имена като Гена Димитрова и Калуди Калудов. Какво научихте от тях и коя е най-ценната препоръка, която сте запазили?

- О, какво ли не научих от тях… В момента самата аз преподавам в музикалната академия. Един учител не трябва да е само вокален педагог. Той трябва да те научи на нещата от живота, на професията, на отношението към професията. Аз съм много щастлива, че съм имала досег до тези големи наши творци, защото те са ме научили на най-важното нещо - едно сериозно отношение и много отговорно отношение към професията. За това, че тя не е толкова лека, както изглежда. Привидно, отвън, нещата изглеждат много спокойно, естествено, пееш… Удоволствие е, но не е само удоволствие.

Това е един огромен труд. Наистина е каторжен труд. Човек трябва да се научи да бъде отговорен към това, което прави, защото в противен случай няма да има резултат. Това непрекъснато го говоря и на моите студени. Трябва да имат отговорността към себе си. Щом веднъж сте решили, че това е нещото, което искате, значи трябва да се върви в тази посока. Наистина има ограничения, които човек трябва да си сложи. Колкото и да не е приятно, все пак трябва човек, малко или много, да се съобразява.

Аз не съм от тези, които са се затворили и са се капсуловали, и на всяка цена, вече всичко е подчинено само на гласа и на операта. Аз имам семейство, имам едно прекрасно дете, вече на 15 години. Това ми носи най-голямото щастие в живота, защото една жена, за да е реализирана, за мен е най-важното да е реализирана като жена, а това е посредством семейството и децата. Просто е важно човек да има приоритети.

Спомням си като ден днешен, че имах премиера на „Норма“ - изключително трудна опера, изключително отговорна премиера, която трябваше да науча много бързо и бях ужасно притеснена. В същия този момент, докато аз учех „Норма“, Александър, синът ми, се разболя от скарлатина. Беше страшна драма, защото аз се прибирах, след 8-9-10-часови репетиции. Прибирах се вкъщи и когато синът ми ме видеше на вратата, идваше с маската и казваше: „Мамо, слагай маската и пускай „Норма“. Толкова го бях травмирала и съм го травмирала. При всички положения, детето ми е травмирано от операта и вече се съобразява. Но той знае, че когато, да речем, е болен, трябва да стои по-далеч от мен, да внимава, да сложи маска или нещо такова.

Наистина, за хората отстрани тези неща изглеждат превземки, но ние, които сме вътре в професията, знаем колко е трудно, защото при нас няма плейбек, няма запис, ние пеем на живо. Всяко неразположение може да се отрази на гласа. Тогава публиката въобще не я интересува дали си спал, дали детето ти е било болно, дали ти не си добре, дали си в някаква кондиция или нещо те притеснява. Няма такова нещо. Публиката казва, че си е платила и иска да слуша Георгиева или еди-кой си. И това за тях вече е едно изискване. От мен се очаква нещо.

С времето установих, че не се променя този стрес. Ти се научаваш да го трансформираш, да работи малко или много, в твоя полза, но стресът си остава. Той по-скоро се трансформира в една отговорност, защото към теб вече има други очаквания. Ти трябва да държиш своето ниво, тоест, моето ниво, болна или здрава, от мен се очаква да не съм под това ниво. Просто трябва да съм винаги над. Ако ще има промяна, трябва да е над това ниво. Никога не трябва да пада. Това нещо, малко или много, нас ни натоварва, кара ни да тръпнем, да се притесняваме, дали ще защитим тези очаквания.

В годините нещата се натрупват. Навремето, когато работех с Гена Димитрова, тя казваше: „Деца, нямате представа какво означава да направят „Турандот“ в Токио за теб, след три дена да летиш до Ню Йорк в „Метрополитън“ и там да правят „Тостка“ за Гена Димитрова".

Има ли разлика в атмосферата на сцената в чужбина и в България?

- В общи линии, има една приповдигнатост. Има един трепет как ще те приеме чуждата публика, защото не я познаваш. Ние сме тук, у дома си. Ние познаваме нашата публика и тя познава нас. Не че съм сигурна как ще реагира, но знам, че за тях моето име говори нещо. Те имат някакво наблюдение...

Когато попаднеш някъде за първи път, тогава вълнението е голямо. Като цяло, винаги има едно такова трепетно очакване, едно вълнение. В общи линии, когато се връщам в България, винаги като вляза тук, на входа на операта, някак като си поема въздух, и си казвам: „Ето, дойдох си у нас, дойдох си вкъщи. Някак ми е спокойно. И стените тук ти помагат. Всички са приятели. Просто това е моят дом“.

Има ли роля, която все още не сте изпълнили, но искате да изпълните?

- Винаги има. Винаги има неща, за които не съм мечтала, но ми се отвори възможност да направя. И то са неща, които са много емблематични за моя репертоар.

Аз съм първата българска Медея, говоря за рамките на България, защото Соня Йончева като българка я е изпяла първа. Това нещо никога не ми е минавало през ума, защото това е партия, която рядко се прави. Трудна е за изпяване. Малко театри си позволяват да направят това заглавие.

В този смисъл, със сигурност има роли, които даже не допускам, че бих могла и че бих имала възможност да ми се предложат да ги направя. Както влязох сега във Вагнеровия репертоар, в последните два сезона на Софийската опера, като Ортруд в „Лоенгрин“ и Венера в „Танхойзер“. Това е нещо, което е безкрайно интересно. До този момент не бях пяла Вагнер.

Партиите, които винаги съм искала да изпея, съм ги изпяла. Разбира се, има неща, които ще са ми много интересни. Много бих искала да изпея Дездемона от „Отело“, въпреки, че пея по-драматичния репертоар. Усещам в себе си потенциал и възможността чисто гласово и актьорски да направя ролята.

Имах прекрасна колежка, която почина съвсем скоро - Мариана Цветкова. Тя казваше: „Габи, повярвай ми, като изпееш „Турандот“ и забравят, че пееш и други неща“. Това е партия, която е изключително драматична и много малко сопрани я пеят. Тя е кратка, сравнително кратка, но е толкова наситена вокално, тежка и емоционално и вокално разтърсваща и изискваща, че в момента, в който посегнеш към „Турандот“, сякаш наистина забравят, че можеш да изпееш тези по-красиви, по-лирични неща, по-женствени, но аз не се оплаквам, защото след „Турандот“, който пея от 2009 г., не се оплаквам.

Направих едни превъзходни роли, едни много красиви неща като Леонора във „Фиделио“, Медея, Ортруд в „Лоенгрин“. Всички тези неща не съм си мислила, че някога ще имам възможността да ги направя. Слава Богу, съм ги направила и съм имала тази възможност, както и заглавия, които са изключително рядко поставени, да речем като една Джоконда, която е много трудна и много интересна, много предизвикателна роля, но рядко се поставя.

Имала съм възможността да я изпея в няколко продукции, така че аз съм удовлетворена от всичко, което съм направила до момента като възможности. Надявам се, че ще имам и още роли. Една от мечтите ми беше Сантуца, която дебютира в неделя, 19 октомври. Радвам се, че успях да направя и Сантуца, която беше една от мечтите ми. Но, в общи линии, очаквам предизвикателства и винаги съм отворена да науча нещо ново, което е подходящо за мен.

Не бих изпяла всичко. Не съм от хората, които на всяка цена искат да направят нещо. Вече съм се доказала достатъчно, за да трябва да правя невъзможни неща, неща, които не ми отговарят на гласа, за да мога да направя впечатление. Това време е минало. Обикновено, на младите им се поставят такива задачи, които ги стресират и понякога им костват много. Но нещата до момента са се развивали така, както трябва и съм доволна. Аз съм спокойна и щастлива от това, което правя.

От години вече съм в музикалната академия. Там имам собствен клас и мога да предам това, което съм научила от Гена Димитрова, от Калуди Калудов, от Анна Томова-Синтова, защото тя много често е като коуч в продукциите, които правим. Много съм щастлива, че тя е при нас и държим връзка с нея. С една майчинска обич, с трепет и с едно позитивно отношение, тя винаги ни напътства. Праща ни гласови съобщения и непрекъснато сме в контакт, и така с една обич и топлина усещаш, че имаш някого за гърба си, който винаги е отворен – ако нещо не знаеш, ако нещо те притеснява, да зададеш въпрос. Защото човек, колкото и да има опит, има нужда от някого, на когото да вярва – някой, който има повече опит от неговия, за да му даде просто един съвет. Не е задължително човек да се съобрази, но е хубаво да знаеш, че имаш някого, на когото вярваш и можеш да попиташ.

https://www.bta.bg/bg/news/lik/994795-klasicheskata-muzika-e-katarzis-kazva-sopranoto-gabriela-georgieva-v-svetovniya