Критиката:
„изключително белкантово откритие“.
„Това е овладян до съвършенство музикален инструмент, превърнат от душевността на певицата в одухотворен, добър дух“.
„Всичко у Валери беше съвършено. Беше обожавана. Съчетаваше изтънчеността на аристократ с една подкупваща човешка простота и естественост.“ – Розалия Бикс.
Ето няколко отзива за спектакли на „Тоска“ на Пучини в Лийдз, Манчестър и Нотингам през 1984 г.
„Дейли телеграф“: „Валери Попова в „Тоска“ щедро раздава вокалните си възможности и отлично се вживява в ролята. Кулминацията в трето действие бе действително нещо забележително“.
„Йоркшир пост“: „Рядко се чуват артисти, които да пеят с такава свобода, както Валери Попова, която изпълни ролята на Тоска с дълбоко чувство и убедителност. Гласът й е вълнуващ, нюансиран във всички регистри“.
„Гардиън“: „Валери Попова в ролята на Тоска и Кристиан Йохансон като Каварадоси се изявяват като звезди от златния век на операта. Публиката в Гранд театър възнагради с бурни аплодисменти всяко тяхно изпълнение“.
Колегите:
Гена Димитрова: „Още звучи в ушите ми нейното прекрасно изпълнение на Лиу в Миланската скала през пролетта на 1985 година. В препълнената зала по случай присъствието на Чарлз и Даяна, аз бях сред публиката и целият ми възторг и възхищение бяха за Валери, която от сцената правеше чудеса. Единствена от многото сопрани, които бях слушала, с които бях пяла, тя изпълняваше безкрайно трудното Пучиниево piano – crescendo на финалите на ариите с плачещо красив, страдащо любящ тембър.“
Руслан Райчев: „Великолепен музикант и чудесна певица, а заедно с Райна Кабаиванска и Гена Димитрова тя е една от трите български изпълнителки, която най-много е пяла по големите оперни сцени. Беше великолепна Тоска например, но за да изброя ролите ѝ, с които остава в историята, трябва да изредя почти целия сопранов репертоар.“
Валери Попова е израснала в музикантско семейство – баща й Саша Попов е бележит цигулков виртуоз и световноизвестен диригент, а майка й – утвърдена пианистка и клавирна педагожка Вера Бонева. Това предопределя съдбата й на музикант.
Валери Попова:
„Цялото ми детство премина в музика. Както се шегувах, израснала съм под рояла на майка ми. След това ме канеха да обръщам нотите, когато свиреха с дамското клавирно трио. В музикалната школа влязох като пианистка. След това продължих с цигулката, инструментът, който наследих от баща ми, който е бил голям цигулар. До моята шестнайсетгодишнина никога не е ставало въпрос за пеене.“
По това време Валери се класира на първо място на конкурса за цигулари през 1957 г. на Музикалната академия в Ним, Франция, която е филиал на Парижката музикална академия. Като цигуларка тя участва в оркестър „Стакато“ с ръководител Развигор Попов. Взима участие в първото концертно турне у нас на детето-чудо Робертино Лорети.
„Изведнъж в мен се появи голяма любов към сцената, към театъра. Минаваше ми през ум да стана драматична актриса. Но се оказа, че имам глас и започнах да работя с Льоли Даскалова. Завърших музикалното училище с цигулка и пеене.“
В музикалното училище изнася първия си концерта с арии и песни, а отзивът е превъзходен.
„Валери Попова е много сценична, артистична и притежава безспорни данни за певческо развитие. Публиката аплодира добрата й интерпретация, чистотата на пеенето, хубавата линия в изграждането на произведенията“.
В Българската държавна консерватория постъпва в класа на проф. Христо Бръмбаров и от самото начало дава заявка за една успешна певческа кариера.
Валери Попова:
„От 1971 г. изоставих окончателно цигулката, прегърнах сцената и мечтата ми се осъществи. Първата ми голяма роля, която подготвих, за учудване и на моя проф. Бръмбаров беше Виолета, една от най-трудните вокални партии. С нея дебютирах в Пловдив, където бях приета на работа след завършването ми.“
Вера Бонева: „Валери започна като цигуларка и много добре се развиваше. Сашо най-редовно проверяваше уроците й. Всички мислехме, че ще бъде цигуларка. После започна да взема уроци и по пеене. И така продължи. Повече не се върна към цигулката. Като учеше в Консерваторията дойдоха тук италианци да видят какви певци имаме. Харесаха я и тя отиде да учи там. Много добре се разви и пя много на големите сцени.“
Като студентка печели редица награди от национални и международни вокални конкурси:
Печели втора награда на петото общобългарско състезание за певци и инструменталисти през 1969 г. През 1973 г. става лауреат на конкурса за певци включен в международния фестивал „Пражка пролет“, а на следващата на конкурса в Хартогенбош, Холандия е удостоена с втора награда и сребърен медал.
„Българката Валери Попова показа прекрасен глас, превъзходна певческа култура, много добре изработена техника…“ пише във вестник „Брабантсдегблад“, а след финала на конкурсната програма допълва: „Голямата награда за чисто пеене в комбинация с една брилянтна изява се падна тази вечер несъмнено на В. Попова“.
Идва 1975 г., която е още по-успешна за Валери Попова и на конкурса в Париж при неприсъдена първа тя получава втора голяма награда, последвана от първа награда на конкурса в Лиеж, Белгия. Следващата голяма победа е голямата награда на конкурса в Остенде, Белгия.
Сред седемте най-високи отличия Валери Попова цени най-много наградите от международния певчески конкурс в Париж и от международния конкурс за млади оперни певци в София през 1976 г.
Михаил Ангелов: „Обади ми се проф. Христо Бърмбаров и ми каза: „Изпращам ти една певица с много топъл глас, много музикална, била е цигуларка, дъщерята на Саша Попов. Тя в момента работи „Травиата“, а ти я дирижираш в Софийската опера. Освен това ще се явява на пет, шест конкурса.“ Подготвихме материала и тя спечели седем от най-големите певчески конкурси. След това тя пя в Миланската Скала, в Парижката Гранд опера, Болшой театър, Чикаго, многократно във всички големи театър в Белгия. Направи знаменита кариера и беше ценена от всичките си колеги.“
От 1976 г. е в Софийската опера.
На тази сцена тя създава едни от най-хубавите си роли – Виолета в "Травиата", Джилда в "Риголето", Елизабет в „Дон Карлос“ от Верди, Маргарита в "Мефистофел" от Бойто и във "Фауст" от Гуно, главните сопранови роли в "Сватбата на Фигаро" и "Дон Жуан" от Моцарт, както и в много опери от български композдитори.
Гастролира с голям успех във Франция – най-вече в Парижката Гран опера в "Тоска", "Манон Леско", "Мадам Бътерфлай" и "Турандот" на Пучини.
Дебютът й в Миланската Скала е през 1985 г. като Лиу от "Турандот" – партнират й Ева Мартон (Турандот) и Никола Мартинучи (Калаф). През същия месец (януари) Валери Попова изпълнява ролята на Чо-Чо-сан от "Мадам Бътерфлай" под диригентството на Лорин Маазел, който я кани за световната премиера на "Един приятел" на Лучано Берио в няколко последователни представления.
Поканите са непрекъснати, но певицата заболява тежко. Преди да се сбогува окончателно със сцената, Валери Попова участва в "Реквием" на Верди и Моцарт и в концерти със своята дъщеря Александрина Пендачанска. Същевременно преподава в Музикалното училище.
Александрина Пендачанска: „Майка ми беше невероятно щедър и голям човек, човек, който никога не осъждаше другите, човек, който можеше да обича другите такива, каквито са, без да иска да ги променя, за да стават такива, каквито на нея са й удобни. Тази щедрост към света наоколо аз осмислих с времето и какъв шанс съм имала да бъда до такъв човек. Тя беше превъплъщение на финия, деликатен дух. Тя беше изтънчен, мек, и фин човек, което се пренасяше и в пеенето й. На сцената тя беше изискан музикант с тънък усет за пеенето. Само като си помисля колко млада си отиде. Освен великолепните й оперни превъплъщения, тя имаше невероятен усет към ораториалната музика. Тя изпълни редки неща, които не всеки оперен певец би се ангажирал да представи. Когато пуснах на Рене Якобс „Матеус пасион“ с Добрин Петков и майка ми той замлъкна – един такъв световен специалист, музиколог, диригент, откривател на Бах! Когато чу майка ми онемя, защото такава кристална прецизност и такава дълбока чувствителност за интерпретацията на тази музика това е забележително, че сме имали такива музиканти. Тази отдаденост на изкуството, да имаш не само смирението към гения на Бах, а да го уважиш, това е нещо, което в световен план може да се поучим – начинът по който работеше Добрин Петков. Аз си спомнят този период. Сега в световен план се претупват нещата. Днес си във Виена, утре в Мюнхен, после пееш в Париж, свириш или пееш абсолютно несъвместими помежду си произведения, скачаш от едно на друго. Това е съвсем друга логика и друга философия на музицирането и на музикантите и е толкова дълбоко неправилна. Това бяха други хора.“
