Александрина Милчева в навечерието на бенефиса си: Примадона съм на сцената, но не и в живота - в. Новинар
19 окт 2015

Александрина Милчева в навечерието на бенефиса си: Примадона съм на сцената, но не и в живота - в. Новинар

С Пласидо Доминго бях в хармония както с никой друг изпълнител

Александрина Милчева е едно от големите имена на световната оперна сцена, което с гордост припознаваме като българско. Надарена от Бога с красив глас, блестяща техника, естествен чар и не на последно място - с огромно трудолюбие (типично за зодията й Стрелец), тя с педантична последователност и твърдост изгражда през годините настоящето си на професионален музикант от висока класа. В момента примата се подготвя за едно голямо събитие - големия й бенефис на 27 октомври в Националната опера.

В юбилейния концерт-честване ще вземат участие някои от най-добрите ученици на световноизвестното мецосопрано - Виолета Радомирска, Камен Чанев, Евгения Ралчева и Алек Аведисян. Диригент ще бъде Лучано ди Мартино, а в концерта ще участват оркестърът на Държавна опера - Пловдив, и хорът на Софийската опера.

Александрина Милчева е родена в Смядово и е най-малката от трите сестри в семейството на свещеник. По-късно фамилията се мести в Шумен, където Александрина учи в гимназията и пее в училищния хор. Въпреки красивия си глас бъдещата прима не е приета в Софийската консерватория с аргумента "липса на гласови данни и творческа перспектива". Но тя не се отказва от желанието си да пее, макар че има и друга мечта - археологията. Първите препятствия не я разколебават. Изявява се като хористка във Варненската опера, а след това и като солистка на Ансамбъла за песни при Българското радио с диригент Михаил Милков.

Следващият етап в нейното израстване е свързан отново с Варна, където през 1960 г. Александрина Милчева е поканена като солистка в операта.

Докато е все още в морската ни столица, идва и първият значителен успех - голямата награда на международния певчески конкурс в Тулуза, Франция, през 1966 г. Тази награда изиграва огромна роля в целия й професионален и личен живот: следват първите изяви на международни сцени.

През 1968 г. Александрина Милчева се включва в състава на Софийската опера. Там тя дебютира в изключително трудната и виртуозна главна партия на “Пепеляшка” от Росини. 1976-а е особено решаваща за нея. Тя е поканена от тогавашния директор на Пловдивската опера Борислав Иванов да изпълни партията на Марина в операта “Борис Годунов”. На същия спектакъл присъства и директорът на Виенската Щатсопера проф. Егон Зеефелнер. Впечатлен от нейните качества, той я кани като солистка в неговия театър. През същата година Александрина Милчева подписва договор и се превръща в една от водещите солистки на престижната опера, където е излизала 163 пъти в централни роли.

Кариерата на Александрина Милчева я води до всички престижни оперни театри и концертни зали в света. Тя е очаквана и бурно аплодирана на сцените на Миланската скала, Арена ди Верона, Римската опера, Гранд опера в Париж, Ковънт Гардън в Лондон, Болшой театър, Метрополитън и много други.

Пее под палката на най-великите диригенти като Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Джанандреа Гавацени, Зубин Мета, Лорин Маазел, Жорж Претр, Херберт фон Караян... Оставя незабравими роли в партньорство с имена като Пласидо Доминго, Лучано Павароти, Хосе Карерас, Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Мирела Френи и много други.

Успоредно със световната си кариера на оперен изпълнител Александрина Милчева е един от водещите музикални педагози, с уникална школа и изключително високи резултати.

- С какви чувства посрещате предстоящия си бенефис на сцената на Софийската опера?

- За гласа си не се притеснявам, той е още свеж. Вълнението ми идва малко в повече. Бенефис звучи прекалено тържествено, а истината е, че аз никога не съм обичала шума около себе си. Не съм човек, който мечтае да се изявява просто ей така и да бъде в центъра на вниманието. Примадона на сцената - да, но не и в живота.

- В предстоящия концерт голяма роля е отредена на вашите ученици. Как се чувствате в ролята на наставник на по-младите си колеги?

- Много обичам работата си на педагог. Дори си давам сметка, че като изпълнител може да съм един от най-добрите мецосопрани в света, но като учител съм по-добра. Учителят трябва да знае, да може и да ти го покаже. Ако не е в състояние да го направи, значи не трябва да преподава. Аз анализирам това, което казвам на учениците си, защото може да се окаже, че не е правилно. Играя ролята на диагностик: преценявам целия гласов апарат, научвам какъв е проблемът, ако има такъв. Ако няма, ще му се възхитя на този изпълнител.

- Кога осъзнахте призванието си на педагог?

- С времето. Отдавна се занимавам с ученици. Моят импресарио във Виена ме помоли и започнах с баси. Първоначално работех с един американец, а после с грък, който се оказа труден случай – смяташе, че силата му е във форте пеенето. Не можах да понеса начина, по който той си представяше, че трябва силово да го прави. Певецът е нужно да бъде и интелигентен. Това е много важно.

- Вие говорите за много добри, но провалени гласове. Намирате ли потвърждение за това в многобройните певчески риалити формати?

- О, там има едно викане... Като хванал младежът микрофона, като си отворил невероятно голямата уста, виждаш му и сливици, и всичко... Дъщеря ми обаче ми показа видеото на едно 15-годишно момче (Кристиян Костов), наполовина руснак, което невероятно ми въздейства. То просто е родено да пее. Така те успокоява, вътрешно те докосва със семплотата на изявата си. Впечатлих се и от едно момиче от Кипър (25-годишната Християна), тя пък се оказа приятелка на мой ученик. Пак ви казвам: този, който е интелигентен, той си овладява гласа. Трябва да има динамичен диапазон. Не може само пиано или фортисимо. Гласът трябва да се носи, а за съжаление много млади хора страдат от "синдрома на стегнатото гърло". Нека оставят тялото си да говори, без да правят опора с диафрагмата. Да се насладят на самата музика, чрез движенията си да излъчват нейния вътрешен живот. Ако ти искаш с присъствието си да изпъкнеш и да убиеш другите с глас, просто губиш. Публиката не те иска.

- Може би именно светът на шоубизнеса наложи някои промени в пеенето и поведението на изпълнителите?

- Всеки сам преценява по кой път да тръгне. Това зависи само от изпълнителя. Той решава дали да се подхлъзне и да се заслепи от шоуто. Но от това страда самото изкуство, композиторите, които са създали тези велики творби.

- Напук на успехите си вие как успявате да останете чужда на всякаква грандомания?

- Характерът ми е такъв. Никога не съм обичала показността. Разчитала съм само на качествата си, на данните си и съм чакала да бъда поканена, да бъда търсена, а не аз да търся. Може би ако бях по-нахална щях да имам по-добра кариера, но такава съм си. Борбена съм на сцената, а не в живота.

- Пяла сте на най-големите световни оперни сцени. Къде сте се чувствала в най-голяма степен като у дома си?

- В Миланската скала. Не знам как да определя това усещане, но то е уникално, може би във въздуха на Милано се носи. Най-много съм пяла във Франция - в Париж, след това в Тулуза, но там не се чувствам така и нямам желание сега пак да отида. Имам желание да се върна в Милано.

- А къде сте била най-аплодирана?

- Не зная... но в Щатсопера във Виена водят статистика по въпроса от години. На първо място по аплодисменти е прочутият диригент Карл Бьом с Cosi fan tutte (Така правят всички). Той има най-голям успех. Може би с 2-3 минути по-голям от нашия с Пласидо Доминго в "Кармен" (извикани са 36 пъти на бис, аплаузите продължават близо 40 минути). Това събитие е второто по продължителност в историята на операта.

- Имала сте честта да бъдете на една сцена с най-големите гласове на операта. Какви спомени пазите за тях?

- С Лучано Павароти съм пяла в Метрополитън опера с партията на Улрика от "Бал с маски". Той е толкова блестящ технически, че направо онемях и едва подхванах арията си. Гласът на Павароти - това е лекота, лее се. Той пее толкова свободно, истински, с цялото си тяло. Никога не се притесняваш дали ще му излезе някаква фраза, някакъв тон. С Пласидо Доминго съм работила в „Самсон и Далила“ и „Кармен“. Всичко, което съм правила с него, ми се е запечатало в съзнанието, всяка сцена с него ми е много ясна. Това е хармония, която не съм имала с някой друг изпълнител. Казват, че не е добър артист... но е толкова нежен, особено приятен, още повече че има визия на красив мъж. Няма да забравя последната картина на "Кармен" в Цюрих: аз съм на сцената и го чакам. Виждам един абсолютно сломен мъж, който едва пристъпва на сцената. Такъв невероятен израз имаше, разтърсващ вид на човек, истински страдащ, който е загубил любовта на живота си. Но това пристъпване, този израз на лицето...

Да ви кажа и какъв колега беше Доминго. В Барселона изпълняваме "Кармен". Той имаше някакъв проблем и не беше във върхова форма. Във второ действие пее Арията на цветето, която е невероятно красива. Усещам, че му е трудно. Надвесил се е над мен, а аз, както си седя на стола, виждам, че капки пот ми капят на ръката. След като той си свърши партията, оркестърът има няколко такта и следва моят ред. Но това встъпление е трудно, а той имаше толкова мощен аплауз, че явно си е помислил, че няма да чуя тона и ще се объркам. В същото време чувам викове "Барселона", а на балкона - огромен транспарант, на който пише "Пласидо - Барселона - Завинаги". Давам му знак да погледне натам. И тогава той вместо да се наслади на триумфа си, чувам как лекичко ми подава тон, за да подхвана моята партия. В този върхов за него момент Доминго е мислел не за себе си, а за колежката. Това е невероятно. Впечатли ме!

- Била ли сте обект на завист от колеги?

- Имах един колега, италианец, невероятен тенор - Франко Бонисоли. Пеехме в Хамбург "Аида". Той все мислеше, че другите имат по-голям успех. Аз излизам на сцената, аплодисменти, а той ме пита колко съм платила на клакьорите. Беше много ревнив към успехите на другите. Дори казал на бившия ми мъж: жена ти пее много добре, затова е опасна за всички. Гледала съм никога да не давам ухо за тези неща. Не съм им обръщала внимание.

- Как с днешна дата ще коментирате прочутия си отказ на Херберт фон Караян? Това повлия ли на по-нататъшната ви кариера?

- През 1978 г. се явих на прослушване в Берлин за ролята на Азучена в “Трубадур” по покана на Херберт фон Караян. Последва огромен успех и брилянтни отзиви на фестивала в Залцбург. После Караян ми предложи да изпълня арията на принцеса Еболи от „Дон Карлос“. Отказах му, защото преди години, когато я разучавах, не се получи и пазех лоши спомени. Аз казах: много благодаря, но мисля, че не съм готова. Просто не вярвах много на себе си. Караян обаче не прощава отказа и въпреки че след "Трубадур" ми подари своя книга с хубаво послание, никога повече не ме извика.

- Знаехте ли, че не обича отказ?

- Не знаех, но дори и да знаех, пак така щях да постъпя. Не съжалявам за постъпката си, въпреки че тя сигурно ми е попречила да се изкача по-нагоре.

- Животът на големия артист е свързан с много лишения. Трудно ли е непрекъснато да спазвате определен режим?

- Не мисля, че съм се подлагала на големи лишения, не знам, от Господ е това, което имам. Майка ми имаше прекрасен глас и дори когато стана на години, по телефона никой не можеше да предположи, че принадлежи на възрастна жена. Имам добра техника. А що се отнася до визията... Като си гледам снимките от едно време – наистина съм била хубава (смее се). Такъв ми е генът. Не ходя на козметички, ползвам само качествени кремове. Най-важното е да не се ядосваш и това да ти се изписва на лицето. Почивам си с моите цветя. Те са ми слабост. Обичам да си седя вкъщи, защото животът ми мина по самолети, хотели, ресторанти. Приятно ми е да съм с внучката си - тя е много интелигентно дете, балерина в Националното училище за танцово изкуство. Нарисува ми една картина, която окачих в студиото си. На гърба й пише "С възхищение за човека, който пее с ангели". Това ме просълзи.

- Щастлив човек ли сте?

- Да, аз съм щастлив човек. Аз съм обичан човек. Учениците ми ме обичат, мъжът ми, дъщеря ми, внучката ми, всичките ми близки. Радвам се на любовта им.