Мария Гулегина: Трябва да ценим всяка секунда от своя живот - Росица Кавалджиева, БНР

Мария Гулегина Мария Гулегина Снимка: БГНЕС

В значимо събитие се превърна завръщането на голямата руска оперна певица Мария Гулегина на сцената на Софийската национална опера – в концертно изпълнение на операта „Набуко“ от Верди и на „Турандот“ от Пучини. Имах удоволствието да се срещна с нея в навечерието на музикалните събития за ексклузивно интервю.

Българската публика Ви цени много и очаква с вълнение всяко Ваше гостуване. А за Вас какво означава да се завръщате на сцената на Софийската опера?

Много е важно, когато хората те обичат и те очакват! Тогава е и по-трудно, защото те очакват много високо качество от теб. Трябва да бъдеш в добра физическа форма и да отдадеш цялото си сърце и душа. Любовта на публиката е най-важното нещо и трябва да бъдеш честен към нея!”

Когато гостувахте за първи път в България, Ви гледахме в „Парсифал“, в нов репертоар за Вас. А сега имаме възможност да Ви гледаме в някои от коронните Ви роли. Как се промени погледът Ви към тях през годините?

„О, надявам се, че е така! Направих тук „Бал с маски“ – роля, с която дебютирах в Миланската Скала през 1968 г. Постановката на акад. Пламен Карталов е много красива! Сега съм много щастлива да пея в концертната версия на „Набуко“. По отношение на това как се променя погледът ми към една роля през годините, това е като израстването на едно дете. Всеки път, когато отворя партитурата, аз откривам нещо ново, нещо, което не съм забелязвала преди. Това е много интересно! Това се отнася не само до музиката. Аз израствам, моята душа израства и съответно моето разбиране за образа се променя. Хората и ситуациите, които срещам извън театъра, в живота, след това мога да открия в оперната творба.”

Вие сте жена с много силен характер. А какви оперни персонажи Ви привличат най-много – силните или пък противоречивите характери?

„В момента аз съм влюбена в Мини от „Момичето от Златния запад” на Пучини! Винаги съм отказвала да я пея, защото избягвах това, което би било опасно за моя глас в по-младите ми години. Мини – това е изключителен образ, но никой не трябва да разбере, че вокалната партия е истински ад. Трябва да направиш всичко с лекота и да изявиш само драмата на героинята, без хората да си мислят дали ще успееш да постигнеш високите тонове. Тази роля е моята последна рожба, която се роди на 12 юли и се надявам, че ще я изпълнявам още много пъти! По отношение на различните пластове на оперния герой бих добавила, че дори когато интерпретирам Лейди Макбет, аз се стремя да покажа, че тя също е човешко същество, което страда. И смятам, че това е много важно! Всички страдаме. Животът за никого не е само червен килим! А дори и на червения килим можеш да паднеш и да си счупиш крака.”

Гледам как се усмихват очите на Мария Гулегина и си мисля откъде е почерпила своята сила. Като малка тя е имала здравословни проблеми и трудности с прохождането. Заради това родителите й са я записали на балет. А след това е стъпила и на оперната сцена, на която царува вече толкова години! Занимава се с благотворителност, за което предпочита да не разказва, както повелява християнското разбиране – едната ръка да не знае какво добро е направила другата. Важна част от благотворителната й дейност е свързана с параолимпийските състезания. Попитах я какъв е най-важният урок, който е научила от тези състезатели. Споделих с нея разбирането си, че основата, от която ние естествено сме черпили сили през вековете, дори и през най-тъмните – вярата в Бога, е била много силно наранена по време на социализма. И днес ние се чувстваме изгубени. Градим кули, но без основи. Попитах я какво е решението, според нея.
  
„Да, така е, но ние трябва да продължим напред. Животът продължава. Трябва да си припомним своите корени. Ключът е в любовта, надеждата и децата. И благотворителността – правила съм, правя и ще правя! Да, от параолимпийците можеш да научиш нещо велико! Ние, които сме здрави, имаме две ръце, два крака, глава и мозък понякога, често се оплакваме: „О, не, толкова съм изморен! Не мога да направя това!” А те без ръце или без крака отиват и го правят! И наистина е изумително, когато отиват до плувния басейн, свалят своите протези крака или ръце и плуват който с каквото има. Те имат ограничения в движенията си, но имат безграничен дух! Това са невероятни хора! Трябва да се учим от тях как да живеем и как да ценим всяка секунда от своя живот!”

Партнирали сте си с най-големите оперни певци на нашето време. Няма да Ви питам кои са любимите ви партньори на сцената, но бихте ли споделили някой от спомените си?

„Пяла съм с Лучано Павароти, с Пласидо Доминго, Лео Нучи, Ренато Брузон, дори с Джузепе Тадеи. Имахме хубави взаимоотношения с Рената Тебалди, Рената Ското, Лейла Геншер. Може би Пласидо Доминго е един от най-важните колеги за мен. Когато майка ми се парализира, трябваше да пея в „Набуко“ в неговия театър в Лос Анджелес. Аз му позвъних и му казах: „Пласидо, не мога да я изоставя и да дойда!“ Той ми отговори: „Да, остани при майка си, но искам да знаеш, че във всеки момент, когато ти си готова, ние ще те приемем!“ Можете ли да си представите?! Защото ако закъснееш дори един ден, договорът ти изтича. И след това, когато майка ми почина, вече бяха преминали 3 седмици от техния репетиционен процес, аз отново позвъних на Пласидо Доминго. Казах му: „Не мога да дойда, защото съм съкрушена.“ Той ми отговори: „Ела и тогава ще прецениш.“ Месец-два по-рано той също беше изгубил своята майка и сподели, че оперната сцена е била за него единственият начин да се спаси от мъката. Пристигнах и Пласидо Доминго ми каза: „Не, не на репетиции, отиди до Океана!“ След това той ме въведе детайлно във всичко и аз успях, защото той ме държеше здраво в ръце и ме вдигна. След това в Ню Йорк, когато аз трябваше да пея „Аида“, а Пласидо Доминго дирижираше, по време на оркестровите репетиции аз изгубих бебе, бях в 14-тата седмица на бременността. Друг диригент би казал: „Не, след операцията тя не може да участва в репетициите и не може да пее в спектаклите!“ Но той каза: „Ела!“ Аз отидох и изпях тази Аида. Павароти беше първият ми тенор, в Ла Скала, моят първи Рикардо. Но наистина Пласидо Доминго е най-специалният, той много ме подкрепяше, той промени живота ми!“ сподели Мария Гулегина. И още, че след Кундри в „Парсифал“ на Рихард Вагнер може би ще продължи към Маршалката в „Кавалерът на Розата“ на Рихард Щраус, но също така иска да направи и Ортруд, и Брунхилда. Харесва българската постановка на тетралогията „Пръстенът на Нибелунга“ на акад. Пламен Карталов, която счита за много интелигентен прочит, и би гостувала в нея в ролята на Брунхилда във „Валкюра“.

http://bnr.bg/horizont/post/101148737

Новини и събития