Валерия Федотова доктор на изкуствоведческите науки - Бележки за гастролите на Софийската опера и балет в Болшой театър в Русия
17 май 2018

Валерия Федотова доктор на изкуствоведческите науки - Бележки за гастролите на Софийската опера и балет в Болшой театър в Русия

Гастролите на Софийската опера и балет в Москва са важно събитие не само за българските музиканти, но и за руския слушател. Повече от тридесет години българите не бяха идвали при нас. Макар че ние, разбира се, знаехме и за новите успешни постановки от обширния и разнообразен репертоар на Софийската опера и балет, и за международния отзвук за българските гастроли. И изявите на българските артисти, под ръководството на главния режисьор, художествен ръководител и директор на театъра Пламен Карталов, разгърнаха ярка панорама от шедьоври от световния музикален театър, превръщайки се във важен жалон в културния живот на Москва. Разбира се, особено внимание заслужава по-известната тетралогия на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“, включена в програмата на гастролите, и подчертаваща високото ниво на изпълнителското майсторство на българските артисти. Но не по-малко интересни за московската публика станаха постановката на операта от Любомир Пипков „Янините девет братя“ и балетният шедьовър на Адолф Адам „Корсар“.

Трябва да отбележим, че творчеството на Л. Пипков е отдавна известно в нашата страна. Още през 1949 г. композиторът идва за първи път в Москва, където в Дома на Съюзите, една от престижните концертни зали в столицата, се състои успешно негов монографичен концерт. Съвместно с нашите водещи музиканти Леонид Коган и Мстислав Ростропович, Пипков изсвирва своето Трио за фортепиано. Същата вечер прозвучава и неговия Първи струнен квартет, изпълнен от легендарния колектив – Квартет „Бородин“. По-късно в Москва идват българските постановки на операта „Момчил“ и „Антигона 43“.

Но „Янините девет братя“ бе представена в Москва за първи път. Бих искала веднага да отбележа, че това сложно по своята структура и мащаб съчинение е написано през 1930-те години на ХХ век с много ярък, своеобразен език. В операта хармонично се обединяват и националното, и общоевропейското начало, за което способстват годините на учение на Пипков в България, а също и в Париж, които вероятно са му позволили да усети новите животворни импулси в българската художествена действителност.

В операта „Янините девет братя“ се разкриват извечните проблеми на човешкото битие: доброта, талант, стремеж към създаване на красота и завист, злоба, предателство, разрушаване на прекрасното. Това съчинение представлява мащабна, сложна по структура музикална фреска. И най-важна роля в нейното въплъщаване играе много точният, обмислен режисьорски замисъл на Пламен Карталов, обединяващ в музикалния континуум повествователните фрагменти, острите сюжетни сцени, драматичните диалози, сгъстения драматизъм и безкомпромисното стълкновение между образите. Случващото се се разкрива в героично-трагичен ореол, възникват и неочаквани комични поврати. Очевидно е, че режисьорът-постановчик владее до съвършенство оперната драматургия, при това тънко постига и същността на музиката на Пипков. По собствено признание на Карталов, още като студент в Софийската консерватория (сега това е Националната музикална академия „Панчо Владигеров“) той се е срещал с композитора и Пипков му е разказал как е събрал много образи в съчинението си. Това, без съмнение, е повлияло на режисьорската концепция на Пламен Карталов с детайлно изострените, запомнящи се образи на героите, с ясно построените мизансцени. Обръщат внимание към себе си и масовите хорови сцени, разгръщащи се като енергично живо действие, в което се вплитат и народните обреди на кукерите и русалиите.

Много сложна задача стоеше пред диригента Жорж Димитров и оркестъра на Софийската опера. Разбира се, на българина, както на никого другиго, е свойствено да изпълнява прекрасно националната класика, но многоплановата, многослойна фактура, включваща много подвижни вокални, хорови и оркестрови партии, особената ритмическа наситеност на този музикален текст, е по силата само на високо професионални музиканти, блестящо обхващащи тази непроста оперна партитура. Много важен и строен беше ансамбъл с вокалистите. И трябва да се отдаде дължимото на инструменталисте, които буквално дишаха заедно с певците!

Най-висока похвала заслужават и солистите, не само изпявайки партиите на главните герои, своеобразни по мелодико-ритмически облик и интонационен строй, но и правдиво предавайки актьорски тези силни драматични роли. Габриела Георгиева притежава красиво светло сопрано. Нейната вокална интерпретация на партията на Яна разкрива задушевност, топлота на характера на прекрасната българка, със своето съпреживяване, утешаващо братята-рудничари и резбаря Ангел. Като сестра тя жалее и по жестокия Георги Грозника. В развитието на Яниния образ се чете не само живата грация на героинята, но и способността й на решително действие, несломим характер, много ярко проявяващ се в драматичния финал, където тя наказва престъпния си брат. Тук гласът на певицата звучи мощно, с обхващане на ниските регистри, което разкрива свободното владеене от Габриела Георгиева на вокалното майсторство.

На партията на Ангел е присъща разпятост на ариозния план. Трепетния и беззащитен образ на надарения с талант художник пресъздаде изпълнителят на партията Костадин Андреев. Темброво богат глас, звучащ изпълнено във всички регистри, свободно устремен във високата теситура, особено изразителен в последната ария “Църквата е моето убежище”, изобразяваща предсмъртното духовно въздигане на Ангел.

С незабравима експресивност е белязан и образът на Георги Грозника, представен от баритона Петър Бучков. Затворен в своя мрачен безпросветен свят, Грозникът не може да преодолее неприязънта нито към себе си, нито към обкръжаващите го близки хора. Страшната стихия на злото, въплътена в музикалния портрет на най-големия брат, е очертана с резки мелодически контури с остро звучащи декламационни интонации. Подобно на Воцек, герой от едноименната опера на Албан Берг, Грозникът „задържа ужасна тяга към убийство, затворил се в себе си, болезнено самолюбив и често действа несъзнателно по силата на необясними инстинктивни подбуди и натрапчиви идеи“ /Асафиев/. Това много убедително довежда до слушателя Петър Бучков.

Бих искала да отбележа прекрасното музикално и актьорско изпълнение на Румяна Петрова в трагическата партия на Майката. В нейния скръбен облик се отгатва аналогия с картината на Иван Милев „Нашите майки все в черно ходят“. Няма как да не отбележим и Гергана Русекова в ролята на фаталната циганка, олицетворяваща съдбоносното зло, при това съчувстваща на бедата на Яна. Както отбеляза Пламен Карталов на пресконференцията в Болшой театър, в поставения от него спектакъл няма второстепенни роли и има много важни ансамбли. И действително, всяка партия, включително епизодичните, бяха изпети забележително. Това напълно справедливо е и в оценката на музикалното и драматично изпълнение на ансамблите, а също и на хармонично организираните като рисунък сценични движения, идеално звучащите хорови сцени, приемайки в операта характер на народни мистерии.

Голямо значение в тази грандиозна постановка се пада на лаконичната, но зрително изразителна сценография (художник Свен Йонке) и на точно подбраните за характерите на персонажите костюми (художник Станка Вауда). В този план важен фактор се оказва разнообразно представените цветове: топли оттенъци на домашно тъканото платно в одеждите на Ангел и по-хладно по цвят – при братята; светли развяващи се, мъхнати дрехи на кукерите; бели хитони на участниците в обряда на русалиите, открояващи се на фона на ярко зеленото платно, напомнящо на пролетни ливади, където те изпълняват своите магьоснически игри; топли златисти краски, присъщи на дървото – материала, от който резбарите създават своите шедьоври; злато и пурпур, озаряващи излизането на монарха; червен цвят на финала, като символ на кръвта и пожара, в който гори Самоков. Но в оформлението на спектакъла очевидно преобладават различните оттенъци на черното: въгленово черна почва, покриваща сцената, черен с отблясък на кожа костюм на Георги Грозника, матово черно одеяние на майката и на Яна в сцената на развръзката на операта. И това не е случайно, доколкото в текста на либретото често присъстват думите „черен“, „мрак“, „земя“. Нали братята на Яна са рудничари, прекарващи цял живот в тъмните шахти. А първите думи от песента на Яна в началото на операта: „Мрак над планините, земята е черна, дърветата са страшни в нощта”, предвещават апокалиптичните мотиви, пронизващи произведението на Пипков.

Спектакълът оставя много силно емоционално впечатление, предавайки трагичността на музиката, съзвучна с поезията на септемврийските поеми на Гео Милев и Христо Смирненски. Операта „Янините девет братя“, наситена с мета смисъла на националната култура, се възприема органично и от съвременните зрители, усещащи в нея импулсивността на съвременното битие. В своето интервю режисьорът отбелязва, че злобата, ревността, завистта към таланта са свойствени за хората въобще и че трагическите колизии, възникващи в операта, са актуални и в наше време, и не само в България. И тази концептуална идея с Шекспиров размах се е удало да въплътят на Пламен Карталов и на солистите, хора и оркестъра на Софийската опера.

Друг творчески вектор от дейността на Софийската опера и балет се разкрива в празничния, искрящ от светлина и цветове спектакъл „Корсар“ в постановката на хореографа Елдар Алиев, автор на музикалната композиция на балета. (Тя включва не само музиката на Адолф Адам, но и фрагменти от балетите на Цезар Пуни, Лео Делиб, Рикардо Дриго и Пьотр Олденбурски). Хореографът е също и автор на либретото на софийския „Корсар“, създаден от него по мотиви от либретото на Ж.А. дьо Сен-Жорж и Ж. Мазилие, същевременно явявайки се в дадената постановка и художник по осветлението.

Е. Алиев някога сам е танцувал главната партия на Конрад в постановката на „Корсар“ в Кировския театър в Ленинград (днес това е Мариинският театър в Санкт Петербург) и добре познава хореографията на Мариус Петипа, на която се е основавала сценичната версия на Пьотр Гусев, тогавашния постановчик на този балет. Още през 1987 г. Алиев се е стремял да преосмисли партията на Конрад, имаща в първоначалната версия на балета спомагателно значение и, разширявайки и усложнявайки я технически, той създава изразителния образ на романтичния герой. В Кировския театър на хореографа да допълни музиката на Адам помагат фрагменти от произведението на негови съвременници. Художествените идеи на Алиев се развиват в постановките, реализирани в балетни трупи в САЩ, Япония, Китай и на Приморската сцена на Мариинския театър във Владивосток (Русия). Софийската постановка е още един етап от осмислянето на този материал, станал възможен предвид високата професионална подготовка на българските артисти, показващи в продължение на десетилетия своето майсторство в родината си и в чужбина. Нека припомним, че неслучайно именно във Варна от 1964 г. се провежда Международен балетен конкурс, първото подобно мероприятие (1964 г.) в Европа, в основите на който стои диригентът Емил Димитров, в журито е канена Галина Сергеевна Уланова, а първи лауреати стават Екатерина Максимова и Владимир Василиев. Най-високото художествено равнище на този балетен форум задава определен тон и на националното балетно изкуство, имащо славна почти вековна история, което определя и съвременното му състояние, което видяхме в постановката на „Корсар“ на Е. Алиев.

И действително може да се отбележи запомнящото се излизане на солистите на балета Марта Петкова (гръцката робиня Медора) и Никола Хаджитанев (Конрад). Техните партии, решени в контура на класическия танц, показаха не само прекрасно изпълнение на най-сложни балетни ПА, но и разкриха и че са им подвластни изяществото на особено изтънчения стил на балетната класика, пластичната напевност на движенията в предаването на романтическата лирика на „Корсар“ и яркият артистичен темперамент. Тези думи, в пълна сила, могат да се отнесат и към Боряна Петрова (Гюлнара) и Джон Абенанти (Ланкендем), изявили се също така ярко в „Корсар“. Щедро надарената с актьорски краски комична фигура на Сеид Паши с гротескна жар изигра Трифон Митев. Очарователно и живо бяха изпълнени Па-дьо-троа на одалиските (Памела Пандова, Вяра Иванчева, София Цуцакова), балетната картина „Оживялата градина“, стремително и искрометно – танцът на корсарите във Второ действие, където хореографът се обръща към прийома на характерния танц. Бих искала да отбележа изумителната, вълшебна по колорит и разнообразие на цветовете сценография на Семьон Пастух и костюмите на Галина Соловьова, активно сътрудничещи си с Елдар Алиев и в други негови постановки. Удачно е и въвеждащото в спектакъла видео с изображението на морски пейзаж с живописни платноходи, браздящи водните простори.

В своите бележки Е. Алиев пише, че за него театърът представлява място, където идват зрители, вдига се завесата и всички, затаявайки дъх гледат спектакъла. И когато накрая се спуска завесата, те издишат с възгласа: „Потресаващо!“. И ние сякаш сме същите тези зрители, гледащи тази вечер затаили дъх на сцената на Болшой театър на Русия софийския „Корсар“ и издишайки на финала, с въодушевление многократно възкликнали: „Потресаващо! Блестящо! Великолепно!“.

Валерия Федотова – доктор на изкуствоведските науки


Федотова Валерия Николаевна