ПЪТУВАНЕ КЪМ „ПАРСИФАЛ“


ИЗМЕРЕНИЯТА НА СОФИЙСКАТА ОПЕРА В ОПЕРНИЯ ТЕАТЪР НА РИХАРД ВАГНЕР

„ТРИСТАН И ИЗОЛДА“, РЕФЛЕКСИЯ ЗА ВЕЧНАТА  ЛЮБОВ

РАЗГОВОР С АВСТРИЙСКИЯ КРИТИК, КЛАУС БИЛАНД

      В последните години Софийската опера стана притегателен център за почитателите на Рихард Вагнер. Причината е последователното запознаване на българската публика с “OPUS MAGNUM”, тетралогията  „Пръстенът на нибелунга“. Заваладяващо приключение, започнало в 2010 година, продължило с „Тристан и Изолда“ и в 2017-та очакваме през месец юли лебедовата песен на Вагнер, тържествената мистична мистерия „Парсифал“.  Директорът на първия ни оперен театър, акад.Пламен Карталов, стъпка по стъпка води изпълнители и публика в това изключително пътуване в света на немския романтик.

      Всяка година българската и чуждестранна публика, критици и вагнерианци от цял свят изкачват най-високия хълм на древната ни столица, за да изживеят магията на българския Байройт.  Събитие, което се превърна в традиция, за което светът узнава, че тук, на Балканите може да изживеете музиката на революционера Вагнер, с особения привкус на българската духовност и красота.

Имала съм щастието да бъда в Байройт на Вагнеровите тържества, за които като музиколог писах, изживяла съм и новите скандални постановки и реакцията на публиката. Изследвам българския Байройт от неговото начало, започнало в  2010 година, изживявам и емоциите на публиката. Незабравим спомен имам за премиерата на „Тристан и Изолда“ на Софийска сцена. Тогава бурни аплодисменти и възторжени възгласи „Браво!“ изпълваха операта. Макар и късно, в полунощ, препълнената зала дълго не искаше да се раздели със създателите на вълшебната постановка и магичната музика на Рихард Вагнер, които цели четири часа изпълваха сърцата с любовен екстаз.  Той предизвика възторга не само на нашата публика, но и на специално дошлите за събитието  запалени вагнерианци и членове на Вагнеровото общество. Те, вагнерианците, викаха браво от залата, а после и от сцената. Един от тях  развълнувано каза:“Вагнер би мечтал за такъв спектакъл, ако бе жив би аплодирал българския „Тристан и Изолда“.

 Разговарях  с колегата д-р Клаус Биланд,  известен австрийски оперен критик, член на Асоциациата на музикалните критици на Северна Америка, който отразява събитията на първия ни оперен театър. Той е не само познавач на вагнеровия театър, но и наблюдател на различните интерпретации на сцените от Европа до Америка. Говорим за това как Софийската опера се вписва в световната оперна пракатика и  в измеренията на оперния театър на Рихард Вагнер.

    За това първият ми въпрос е как opus magnum, „Пръстенът на нибелунга“, на Националната ни  опера и балет се вписва в световен контекст. Какво изисква една реализация на тази величествена тетралогията, като синтез на всички изкуства.

    Клаус Биланд: Преди всичко се изисква изключително силна творческа личност, която да има своя визия и смелостта да създаде най-голямото предизвикателство в историята на музиката, каквото е „Пръстенът на нибелунга“. Пламен  Карталов е приел това голямо предизвикателство, което сътворява във времето. Искам да подчертая, че съм гледал много продукции на „Пръстенът“, но тази е изключителна като концепция и интерпретация. Првилича не само познавачите, но и тези, които за първи път се срещат със сложния свят на Вагнер.

      В постановката има много асоциатвни моменти, елементи, в които може да разпознаете себе си, да релфлектирате на това, какво означва. Постигнато е нещо важно,  много изчистен начин на игра, невероятни фантастични сцени, които са близки до съвременния поп арт. Карталов е съумял да направи този „шпагат“ между визията и посланията на високото изкуство и елементите на забавност, така характерни за нашето време. По отношение на стилистиката, на използване на технологии при сценичните промени, това е спектакъл с изключителен мултимедиен дизайн, многопластов, труден, но всичко това отлично е овладяно  от гледна точка на техническа сложност. Карталов е успял да  обедини всички тези сложни елементи в  мултимедиен спектакъл  с точно и директно послание, нещо което  е всъщност силното внушение на този „Пръстен“. Това е тайната на успеха на софийския „Пръстен“.

      М.Манолова: Идеята за gesamtkunstwerk  в „Пръстенът на нибелунга“ и вокалната симфонична поема „Тристан и Изолда“  -  две различни творчески измерения. Две различни предизвикателства, всяко от тях е  особен щрих в съдбата на революционера, романтик Вагнер. Ключът към тях?

    Клаус Биланд: „Тристан и Изолда“  е много важен момент в живота на Вагнер, това е неговата лична драма, несбъднатата любов към Матилде Везендонк, съпругата на благодетеля му Везендонк. В „Пръстена“ има много динамика в действието, докато  „Тристан и Изолда“   е нещо  като криминален роман. Не случайно Вагнер нарича творбата си, „драма в три действия“. Това е драма за певци – актьори и то само за двама главни герои, общо са само шест, но освен Трист и Изолда другите се появяват само в определени моменти в драматургията.   Пиеса, голямо предизвикателство, която трябва да задържи вниманието на публиката повече от четири часа. Нещо изключително трудно.

Карталов има различен подход в „Тристан и Изолда“, но близък до „Пръстена“. Държи вниманието с действие, в което разработва  психологическото състояние на героите, особено силно  в някои знакови моменти. Например във второ действие, преди известния любовен дует,  Изолда се извисява над другите, една изправена недостъпна фигура, която не комуницира с никого освен с крал Марке, но когато влиза Тристан, тя слиза долу и всичко вече е толкова човешко. Двамата остават сами в любовта си. Любовният дует е внушителен апотеоз на вечната любов. Сцената, когато те се издигат в полет на високи платформи, в друг свят, където те са извън нормалния свят, потъват изцяло в своите чувства, съществуват само те и нищо друго.

     Също интересно внушение е включването на хора, който обикновено не се вижда, той е зад кулисите в други постановки. Тук хорът има функция.Например в първо действие хорът изкача от различни платформи, въздейства като инжекция в света на влюбените.

    Карталов създава въздействащ театър, който не е статична симфонична поема за любовта, както обикновено се мисли за тази  творба на Вагнер. Тук това внушение на нереалния магичен свят дава друг смисъл.

   М.Манолова: Тази поема за любовта реално е само  с двама главни герои, от общо шест персонажа. От тази любовна поема Карталов прави един въздействащ театър, силно театрално внушение. Каква е тайната на тази магия според Вас?

   Клаус Биланд: Една от тайните на този спектакъл е, че  Карталов създава визуална интерпретация на музикалната основа.  Сътворява един свят извън другия, по  един много театрален начин на представяне. Всичко идва от музиката, в много естествена хармония с музиката е действието на двамата влюбени. Шокиращ контраст например е когато във второ действие идва Мелот от един съвсем друг свят. Получава се много силен  контраст между двата свята, на любовта и на бруталността.

    М.Манолова: Ролята на Тристан  е изключително трудна вокално, изискваща невероятан гласова издръжливост и още нещо. Какво е внушението на Мартин Илиев?

     Клаус Биланд: Този Тристан е различен от тези, които съм виждал. Мартин Илиев въздейства не само с красивия си глас, но и с цялостното изграждане на образа. Този Тристан е изключително силнен като  въздействие. При него има едно дълбоко вътрешно преживяване, което от онази подтиснатост в първо действие /роден от смъртта на майка си/ има развитие, промяна, разкрива се вътрешния му свят в истинско драматично изграждане, от подтиснатост до разтваряне в любовта.

     М.Манолова: Не по-малко трудна е вокално и актьорски и Изолда.

     Клаус Биланд: Повярвах и  на младата Изолда. Тя намери начин с един красив  италиански начин на пеене, да бъде и драматична. Особено във второ действие и на финала. Да не говорим за брилятните й височини. Не мога да отделя театралния аспект от вокалния, пеенето от музиката. Те взаимно се допълват, отлично внушение, дава много истински живот на творбата.

     М.Манолова: Казахте, че Изолда има топлината и красотата на италианския глас. Вагнеровите гласове са различни от италианските. Ако трябва да сравните характерните вагнерови певци с това, което видяхте тук, какво ще кажете? Какъв е духът на този спектакъл?

     Клаус Биланд: Това бе едно по-леко пеене, бих казал не „викане“, драматично пеене, което обикновено срещам. Радостина Николаева показа  техника от висок клас, което я държи толкова естествено.Много известни Изолди не правят това. Мартин Илиев е тъмен, внушителен глас, също не преекспонира, не пее силно. Обикновено Изолдите бих казал, че понякога „крещят“ особено в първо действие, а Тристан често се опитва в трето действие с много силен глас и много декламация да внуши словесното и музикално послание. Това е уморително както за певците, така  и за публиката.

В този спектакъл имах усещането за съвършена  хармония с музиката. Едно много романтично вътрешно изживяване. Едно преекспонирано пеене, силен глас, щеше да разруши цялостното внушение.

      М.Манолова: Нещо интересно и необикновено – имаме три Изолди, всички са български певци. Какво е впечатлението ви от тях. Обикновено за това заглавие се канят специалните вагнерови певци.

      Клаус Биланд:  Това е наистина необикнтовено явление. Да се покрие това изключително трудно изпълнение само с български певци. Нещо, явно много важно за създаването на  вагнерова традиция и начин на музициране. Цялостното музикално внушение на спектакъла бе много комплексно. Оркестърът музицираше по един лек начин, без излишно преекспониране на силните динамки. Диалогът между оркестър и певци в тази многопластова партитура също внуши усещането за цялостна взаимозависимост между вокалното и инструменталното. Имаше една особена грижа за певеца. Нещо, което потвърди, че диригентът Константин Тринкс е много чувствителен и опитен. Музикалната подготовка на Рихард Тримборн е от голямо значение за всичко, което се отнася до Рихард Вагнер в Софийската опера.

Визията на целия спектакъл бе много интригуваща. Държеше вниманието през цялото време. Явно заслуга и на сценографа Миодраг Табачки и костюмите на Лео Кулаш. Необичайно и нещо ново бе началото. Този форшпан, изграден на езика на киното и пластиката бе  учудващ. Не съм виждал подобно въвеждане в сюжета на най-важните моменти, които създават представата  за предисторията, отлична режисьорска идея.

      М.Манолова: Вие имате ваш опит и натрупани впечатление от българския Вагнер.Какво мислите за това първо подобно пътуване  в света на властелина на романтизма с неговите големи опуси? Какво послание има то за нашето консумативно общество? Какво казва Вагнер на нас, съвременниците на 21 век?

     Клаус Биланд: Мога да кажа, че познавам какво означваше  такава среща с Вагнер например в Бразилия. Имаше огромен интерес. Защото Вагнер винаги е модерен. Той бе социален революционер, който подобно на Шекспир може да води диалог с всяко време. Интересното е, че Вагнер може да се интерпретира в различни исторически, политически времена, на Изток и на Запад. Защото в „Пръстенът“ специално има голямо послание, посланието за промяна. Хората припознават това, че трябва да се борят срещу злото на своето време. Вагнер казва всичко на политиците, дава идеи за това каква философия на управление е необходима особено в нашето време.

Днес сме изгубили до голяма степен чувството за истинската любов.„Тристан и Изолда“ е един възможен отговор за този проблем. Разбира се, когато е прочетен в дълбочина, разбираемо.

     М.Манолова: Защо е важна ролята на критиката днес?

      Биланд Клаус: Критиката е много важна, особено днес, защото обикновено сме свикнали да четем информация за дадено събитие, подадена от журналисти. Докато професионалната критика помага на пбуликата да рефлектира по-добре на това, което гледа, тя запознава не само с творбата, но и с полсланието й. Подава код за разбиране на някои много интелигентни продукции, които в противен случай остават неразбрани.

Д-р Магдалена МАНОЛОВА

 

ПАРСИФАЛ

Тържествена сценична мистерия в три действия

Либрето: Рихард Вагнер по мотиви от поемата „Парсифал” на Волфрам фон Ешенбах и „Парсифал или Принцът на Граал” от Кретиен дьо Труа и „Магинобион”

Музика: Рихард Вагнер

Първо изпълнение: 26 юли 1882 във Фестшпилхауз, Байройт, Германия

 

Очаквайте премиерата на тържествената сценична мистерия „Парсифал“, лебедовата песен на Рихард Вагнер, постановка на акад.Пламен Карталов през месец юли, премиера – 4 юли 2017.

ВРЕМЕТО, 

ЧОВЕЧЕСТВОТО В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ

РАЗПАЛВАНЕ ОГЪНЯ НА  ИДЕИТЕ НА РИХАРД ВАГНЕР

Изминалият двадесети век бе времето на динамично преосмисляне традициите от 19-ти век. Време на творчески бунт и революции, преобърнали представите за света, за това как разбираме играта на живота, време, не случайно родило представата за  хомо фабер и играещия човек - homo ludens. Време, променило познатите представи за света, когато човечеството се проектира в новите измерения на земния и космически поход към бъдещето. В търсене на себе си човек все повече изпитва потребност от онези, които са носители на духовността, познанието, което очовечава и дава възможни посоки към бъдещето.

Някога Карл Маркс бе казал, че където се отиде, навсякъде се говори за Рихард Вагнер, революционера в живота и в историята на драма пер музика, оперния театър. Революционерът, чиято визия за света в творението му „Пръстенът на нибелунга“ и лебедовата му песен „Парсифал“ оживяват с пълна сила в объркания наш свят, подсказват накъде вървим, какво може да очакваме ако неосъзнаем саморазрушението си.

Тук, на Балканите  се намери идеолог, който има смелостта да приеме предизвикателството на идеите на Вагнер и неговата  сага -  „Пръстенът на нибелунга“,  да я превърне в събитие не само за нашата географска ширина, но и за познавачите вагнерианци от различни географски ширини – от Австралия и Америка до Европа. Това е режисьорът и директора на Софийската опера, акад. Пламен Карталов, кормчията на кораба в нелекото плаване към Рихард Вагнер, повярвал на възможностите на своя ансамбъл и в мисията на това пътуване за нашето време. Като архитект на тази сложна конструкция той познава „материала“, с който трябва да работи, знае как да го използва и вгражда в сложната конструкция, как да се преодоляват вкоренени навици, за да се изгради величествения храм на познанието за човечеството, отчуждило се от себе си, застанало на прага на неизвестността на близкото бъдеще. Той избира  познавачи, опитни кормчии, които да преведат участниците в това бурно море от препятствия. Има смелостта да вкара в приключението млади, неопитни, но с качества герои – певци, които приемат предизвикателството и го правят свое незабравимо изживяване и опит.

 Един от майсторите в това трудно пътешествие е маестро Рихард Тримборн. Световно известния музикален педагог, когото европейската критика определя като „най-добрият треньор на Вагнеровите творби в цял свят.“ Немският маестро е консултант в операта в Байройт, оперните къщи в Дюселдорф и Кил, работил е с големия диригент Валери Гергиев на Мариинския театър, канен е в цял свят. Не само защото той е един от последните големи познавачи на немската музика и Вагнер, но защото въпреки възрастта си е неуморен в работата си. Младите певци го възприемат като „извънземния“ вълшебник. След грандиозния проект на Софийската опера „Пръстенът на Нибелунга“, след „Тристан и Изолда“ в очакване на „Парсифал“ имах удоволствието да разговарям с Маестрото за това предизвикателство, с различен характер от досегашния опит.

Когато през 1988 година гледах и изживях скандалната постановка на Хари Купфер в Байройт разговарях с някои от създателите, с вагнерианци, критици. Това бе времето, когато култът към вагнеровите традиции бе вече разрушен, когато се промениха стандартите не само в постановките, но и в музикалната интерпретация. Почти 30 години след този си опит проследих целия процес на създаването на „Пръстена“  от Софийската опера.

Познавам отвътре оперния театър, който Пламен Карталов създава със СО вече почти 20 години. След интригуващия път на маестро Карталов и неговите идеи за оперния театър, предизвикателството Вагнер изследвам като резултат от всичко случило се до тук и като сбъдване мечтата на маестрото, разпалила се при неговото изживяване на Вагнер в Байройт в млади години да създаде българския Байройт. Отблизо познавам кухнята на изминатия път, поколенията певци, диригенти. Вагнер ми показва новото лице на познатото, какво е възможно да се постигне и осмисли когато познаването и волята за създаване на вагнеровата сага са убедителни и последователни.

В разговора ми с Маестро Тримборн бе интересно да разбера как се работи с младите български артисти, които трябва да бъдат въведени в една трудна и непозната за тях практика, каквато е вагнеровия театър. Излъчването на маестро Тримборн, който въпреки възрастта си, наближаваше 80 години в началото на българския Байройт, а сега вече наближава 90 е удивително. Сякаш умората от ежедневната работа, която започва сутрин в 9.30, а от десет часа е на пианото, за да „тренира“ с певците до 17.30 с кратка почивка около 13.00 часа изведнъж изчезва когато заговаря за работата си. Начина, по който говори ми припомня стила на моите професори от чешкото ми следване, специалност музикология.

Маестро Тримборн е осветен от духа на времето, когато енциклопедичното познание и стил внушават представата за времето, което макар толкова отдалечено от нас се превръща в настояще, осмислят изконните закони на битието.

Театрологията  „Пръстенът на Нибелунга" е една политическа сага за разрушението на човешкото общество, на мрачен сблъсък и кървави борби между кланове, разказвани в четири вечери.

Началото е дадено още с първата, с „Рейнско злато". То е символ на богатство, откраднато заради алчност, користолюбие и борба за могъщество и власт. От един свободен свят на всемирната хармония на природата се ражда злият дух на разрушението, завистта, насилието и алчността за власт.

 

В ТЪРСНЕ НА ИСТИНАТА ЗА ВАГНЕР  С

„ИЗВЪНЗЕМНИЯ ВЪЛШЕБНИК“

МАЕСТРО РИХАРД ТРИМБОРН

„Ние сме търсачи, ние търсим в една градина от безкрайно много тайни, които трябва да разгадаем, ако искаме да живеем“.

Първият ми въпрос към Маестро Тримборн е за извървения път, когато започва работата по „Пръстенът“ и после за „Тристан и Изолда“.

-         Какви трудности имахте  с певците, какво предизвикателство бе за тях  опознаването на вагнеровия оперен театър, какви перспективи виждахте в това дълго пътуване, което продължава вече почти осем години. Сега работите с тях „Парсифал“.

-         Нямах никакви трудности, певците са фантастични, емоционално верни, те искат и обичат музиката на Вагнер.  Вагнеровата музика е напълно нова перспектива, която ги извежда много по-надалеч вокално от обикновените оперни перспективи.

Такива характери каквито има в „Тристан и Изолда“, „Парсифал“  като Вотан, Зигмунт, Брунхилда, Зиглинде няма при обичайните оперни заглавия. Това е което вдъхновява, предизвика радост при вагнеровата музика. По времето на комунизма тя не се изпълняваше. За това Вагнер бе необикновено приключение. „Пръстенът“, „Тристан и Изолда“ и сега „Парсифал“ да се изпълняват не е трудност, някакво различно натоварване за солистите, а просто едно освобождение. Всеки певец и аз лично изпитахме радост при репетициите и разучаването.

-         Какво е различното при работата Ви с ансамбъла на Софийската опера от опита Ви с другите театри?

-         Вече осма година работя Вагнер, това е причината да съм тук. Роди се една необикновена вагнерова атмосфера в целия ансамбъл, бих казал създаде се основата, почвата за бъдещета работа. Това е голямо предимство на този театър, че всички певци са винаги на разположение. Не както това е обичайно днес, да се обикаля по цял свят. Те, певците винаги са тук, работят отлично.

Не бива да се прави грешката и да се  обвинява един певец, ако той не е имал достатъчно време да научи партиите и да ги смели. В дългия процес на усвояване на материала една партия израства като естествено цвете от земята.

Всъщност това се отнася за всички други композитори – Верди, Пучини, Моцарт. Който мисли, че за седмица , две може да научи партията и да излезе на сцената не е сериозно. Защото тези партии са особен бумеранг. Певецът изпада често автоматично в криза. Така че нещо нормално е за тези партии да се работи една година, постоянна работа. Може да се правят почивки и отново работа, така нулевата граница става все по-висока. Това означава, че певецът израства по естествен начин, а не под натиск.

-          Каква е философията на Вагнер в „Парсифал“, неговата лебедова песен, която определя като тържествено мистично представление, религиозен ритуал?

-         Това е нещо повече от тържествено представление, това е неговото завещание. Той търси връзката между християнството и будизма. В края на Парсифал казва по време на магията на разпети петък – „Това, което живее и отново оживява“, това е реинкарнацията. Кундри в един предишен живот е направил нещо лошо и сега трябва да се покае, да го изкупи, да изработи кармата си. Това е дълбоки смисъл на Парсифал.

-          Какво е специалното придизвикателство  на тази партитура, на тази  трансцедентална музика?

-         Да се слуша, и тъй като музиката е гениална, тя раздипля една магия. Влизаме в магията на разпети петък, публиката не осъзнава, че това са   четири часа музика.Оказват се в магията на разпети петък и не мислят за тези четири часа. Слушателят слуша отново възродилата се природа, един космос който отново възниква. Всякакви въпроси за продължителност на музиката са нерелевантни.  Музиката се слуша и над слушането е посланието. То изразява радостта, показва мъката, показва омразата, музиката показва и любовта, поезията,  хаоса. Показва ни целия кръг на човешкото мислене, но това се случва само на хората които получават свише вдъхновени.  Почувствали са го и имат само задачата да го изразят. Това се е случило само на един гений, Вагнер.

-           Вие работите вече осем години с българските певци, как те израснаха в нелекия процес, какъв по-различен  опит придобиват от познатото?

-          Това няма нищо общо само с Вагнер. Това се случва при всяка една хубава музика, защото ние сме търсачи. Търсим истината в тоновете, които са създадени от един божествен гений.Нашата задача и моят опит през тези 60-70 години е непрекъснато да се търси, да се открива непознатото. Радостта е изключтилено голяма след толокова години  човек може да намери все още нещо ново това важи за Моцарт, Бетовен, Верди, за всяка музика. Задачата на един музикант, който се упражнява е търсенето. Всеки солист го знае това. Ние търсим в една градина от безкрайно много тайни, които трябва да разгадаем, ако искаме да живеем.

-         Искам да Ви благодарим защото се заговори за българския Байройт на Балканите.

-         Това бих формулирал по друг начин. Байройт не е вече Байройт, за мен Байройт е катастрофа. Когато ние тук правим нещо  аз бих казал, че духът на Вагнер е с нас. Бих искал да попитаме за това, което правим тук да попитаме Ванер :

„ Ти, побъркани маестро, доволен ли си от това, което правим тук?

Вярвам че той ще каже „да“ . Ако аз го попитам дали маестро си доволен от Байройт, сега отговора би бил „не“. Защото Байройт, това което прави все още Байройт Байрот е  оркестъра и хора и някои солисти. Сценичната интерпретация за мен е катастрофална.

-          Вие предавате опита си в много други оперни театри по света, защо Вагнер е необходим днес.

-         Това публиката трябва да отговори която идва с хиляди.Хората по цели нощи чакат пред касата, защо толкова неудобства. Отговорът е: Вагнер, това е хубава музика, независимо – съвременна или стара. Всичко е много просто.

Д-р МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА

 

  

Новини и събития