med.anthrobg.net - Парсифал и лечебното пътуване на човешката душа към света и себе си

Томас Майер Томас Майер

logo med byal small 600

По повод на премиерата на операта "Парсифал" от Рихард Вагнер в Софийската опера, в един от дните преди поредното представление, антропософът, свободен автор и издател - Томас Майер, представи своята гледна точка. Изказваме благодарността си към организаторите на тази среща, както и към неуморния преводач в антропософските среди Катя Белопитова, на която дължим този превод.

Нека споделим и лични впечатления от постановката... Задълбоченият изследовател ще намери в нея не само символика, но като че ли оживяването на идеите чрез образи, сценично присъствие, декори, е много силно, дълбоко и докосващо много назад и напред във времето. Потопена в тези близо пет часа, душата изживява себе си под формата на пълно съпреживяване и включване в онова, което се случва на сцената. Пред нас оживява развитието на човешката душа - нейният сетивно-чувствен период, периодът на разсъдъчност, за да се достигне до напълното отваряне на вътрешните сетива за съзнателно осмисляне на света и собственото ни място в него. Това не е просто представление, на което ти си само въодушевен зрител и слушател, а в теб остава дълбока следа, мисъл и чувство, импулс. В тази посока на възприемане и светоусещане на дълбочината на историята на Парсифал и душите, до които той се докосва по своя път, до нас достига ехото на времената преди настоящия момент, както и зовът на бъдещето. Ние сме в средищната точка между минало и бъдеще, тук и сега, и именно настоящето е нашият шанс да осмислим собствения си път, роля и човешка мисия, да разровим душата си, да се погледнам в собственото й огледало - да видим там и Гурнеманц, и Амфортас, и Кундри, и Клингзор... Но най-важно е между всички тези наши сенки да намерим пътя към Парсифал в нас, към неговата невинност и вътрешно израстване, защото всеки носи в душата си, подобно на Амфортас, една вечно незарастваща рана, от която много боли... Граалът е вечен символ на човешката душа, чието прочистване всеки от нас е нужно да преживее, за да отвори пространството за вечните ценности на битието и Космоса.

От редакторския екип

 * * *

Уважаеми мили присъстващи, мили приятели на духовната наука на Рудолф Щайнер и на оперите на Рихард Вагнер!

Рихард Вагнер
Рихард Вагнер

Радвам се, че получих тази необикновена възможност, да мога да говоря на това място, където днес ще се види третото представление на „Парсифал”. „Парсифал и преодоляването на злото” – така се нарича нашата тема. Нека първо да хвърлим кратък поглед към главните образи на тази опера: Гурнеманц, Амфортас, Кундри, Клингзор, Парсифал. Всички те имат нещо общо: всички те са свързани с феномена на злото. Някои повече пасивно, например Амфортас. Пасивно тук означава: повече обзет от злото, отколкото нарочно търсещ го или искащ го. От друга страна ние имаме Кундри и Клингзор, активно замесени в произвеждането на злото. Гурнеманц – един свидетел на злото, но също и голям приятел и стремящ се към най-висшето добро. И след това естествено накрая - Парсифал, същинският преодоляващ, победителят над злото. Тези лица следователно се намират в съвсем различна връзка с феномена на злото.

Посочените образи имат обаче и още нещо общо. Всички тях ние ги откриваме във всеки един отделен човек. Във всеки от нас се крие, в различна дозировка, нещо от Гурнеманц, Амфортас, Кундри, понякога дори от Клингзор; и, може би в малък процент – нещо от Парсифал.

Основната мисъл на операта

Още в първата картина Гурнеманц изрича една основна мисъл, която е валидна за цялата творба: „Злото прогонва този, който отвръща с добро.” Един важен основен мотив. Злото прогонва не този, който го осъжда или воюва с него, а този, който поставя доброто до него.

Още един мотив: когато злото трябва да бъде преодоляно, тогава за същата тази цел е необходимо познание. И това прозвучава в многократно произнасяната формула, че този, който някога ще освободи Амфортас, е онзи, който ще стане „чрез състраданието знаещ”. Не състраданието самò за себе си, не знанието самò за себе си, са достатъчни, за да се преодолее злото. Двете трябва да се съберат в синтез. Както сърцето и главата. Това е задачата на Парсифал. Първоначално той съвсем не може да се справи с тази задача. При първото посещение в замъка на Граала той още не може това, дори и пред непосредствената гледка на страдащия Амфортас. Той още е „чистият глупак”, който не знае нищо, а и нищо не чувства. Въпреки че все пак в определен момент болезнено го жегва едно смътно състрадание.

Парсифал трябва да премине през развитие. Всички споменати действащи лица трябва да преминат през развитие. Повече или по-малко. Екстремно е развитието на Кундри, екстремно е и това на Парсифал. Така цялата опера се превръща в една драма за човешкото развитие.

Рудолф Щайнер и познанието на злото

Мотивът на познанието на злото ми дава повод да обърна за кратко внимание върху книгата, за която стана дума в поздравителното слово: „Под знака на числото пет”. Тази книга съдържа една основна мисъл на Рудолф Щайнер относно злото. Щайнер изтъква – и това показва, колко актуален е „Парсифал”: познанието на злото е голямата задача на нашето време. Впрочем Щайнер е както голям познавач, така и ценител на делото на Рихард Вагнер. Вие виждате това от втората публикация, която се намира тук /има се предвид българското издание с различни лекции на Щайнер за Вагнер/. Един ден преди избухването на Първата световна война, на 31 юли 1914 г., Щайнер е седнал с Елиза фон Молтке и други приятели на едно представление на „Парсифал” в Байройт. У Щайнер има една основна мисъл за активното занимаване със злото –а мисля, че и у Вагнер: Няма „вечно” зло. Няма абсолютно зло. Има само абсолютно, вечно добро. Тази мисъл ще намерите и в Гьотевия „Фауст”.

Цялата беда, която Мефистофел може да причини, той може да причини само, защото е получил разрешение от „Господа”, от самото божество. Много е важно да се проумее тази мисъл. Защото ако се повярва, че би могло да има абсолютно зло, тогава това е не само заблуда; това произвежда и емоции, страх и омраза. Злото принадлежи на времето и на пространството, не на вечността. В един фрагмент на „Фауст” немският поет Лесинг кара Фауст магично да призовава различни духове. И тогава той ги пита, кое нещо има най-голямата скорост на света. Един от духовете казва, за най-голямо задоволство на Фауст: „Преходът от доброто към злото”.

Така злото е свързано с времето, но също и с ускорението във времето.

Ние имахме Първата световна война – в продължение на четири години. А сега, в началото на това хилядолетие, ние имахме един единствен ден, с подобни катастрофални последици, продължаващи все още, 11 септември 2001г. Това е едно компримиране на силата на злото във времето.

В „Парсифал” има един образ на висшето добро, което е абсолютно и затова може да победи над злото. Той се изразява с думата «Граал». И от Граала идва това, което е наречено Свети Дух и което ние виждаме в образа на гълъба, който се снишава в третата картина над разбуления Граал /което впрочем в много забележителната постановка в София за съжаление не се вижда/.

Пардифал
Парсифал и убитият от него лебед

Граалът, гълъбът – това са образи на Вечното. На Вечно Истинното, на Вечно Доброто и също на Вечно Красивото, както то може да се прояви в изкуството.

Пътища на развитието

Аз вече споменах: всички образи тук претърпяват развитие, преди всичко Парсифал и Кундри. Парсифал трябва да се научи чрез състраданието да стане знаещ. Той трябва да се научи да облагородява своите непречистени качества, които и той също притежава – буйност, склонност към насилие и т.н. Клингзор от своя страна върви по друг път. Той не иска облагородяване, за да се стреми към по-висшето – той също някога се е стремял към Граала, но потиска нисшето в себе си с насилие и чрез това призовава гибелни сили и черни магически способности. И Клингзоре желал и все още желае да достигне до Граала. Но той го прави с погрешните средства: потисничество, власт, омраза и т.н.

По отношение на мотива „чрез състраданието знаещ” за мен в цялата драма от три картини има една същинска връхна точка. Във втора картина ние ще видим,как Парсифал бива изкушен по заповед на Клингзор, да пропадне също така чрез Кундри, както се е случило с Амфортас. Там идва драматичният момент, където Кундри, която вече го е ухажвала чрез нейните момичета-цветя, накрая прегръща и целува Парсифал. И човек би могъл да разбере Парсифал, ако и той би се поддал на изкушението. Тогава бихме имали нов Амфортас. Това обаче не се случва. Една единствена дума, която той извиква, показва в определена степен, че сега той се е събудил, сега той е станал знаещ. Това е думата „Амфортас!” В мига на „да-бъде-целунат“ се проявява интуицията и тя му показва, каква всъщност е била драмата на Амфортас. Смътното състрадание, което той е почувствал още в първата картина, но именно само съвсем смътно, сега вече се е събудило. И Парсифал разпознава в един единствен миг произхода на страданието на Амфортас. Най-драматичният върхов момент в цялата драма. Сега той може директно да се заеме със своята мисия, да преодолее злото. Защото сега на него му е станало ясно, какви са взаимовръзките.

Тази връхна точка в драмата може да се сравни с момента, в който героят на Верди в „Риголето” отваря през нощта един чувал, в който би трябвало да се намира трупът на неговия враг – за да намери вътре своята собствена, обична дъщеря. „Амфортас”! – най-плътно сгъстеният момент на състраданието чрез познание в цялата опера.

Развитие чрез повтарящ се земен живот

Друг мотив е, че ние имаме много възможности за развитие и то не само в един живот, а в повече животи. Това вие ще го намерите изречено още в първата картина от Гурнеманц. Същият казва за Кундри, че тя „може би от предишен живот има да изкупва вина”. Клингзор нарича Кундри във втората картина не само „пра-дяволка” – една много силна дума! –, но и Иродиада. Същата според легендата се е подиграла и осмяла Христос на кръста. Когато Кундри разказва на Парсифалза собственото си страдание, за да го размекне чрез това, тя казва нещо много съществено. Тя се е подигравала на Господа на кръста и казва: „Тогава ме срещна неговият поглед!” Тази дума е свързана музикално с един много красив, простичък мотив, още в увертюрата, а след това отново във втората картина, като прозвучава още веднъж и в третата картина.

Погледът, който приема Иродиада-Кундри, не е наказващ или отмъщаващ поглед. Това е поглед, който служи като стимул за цялото нейно бъдещо развитие. Това се показва едва по-късно, в една следваща инкарнация. Този поглед на Христос, който тя е приела като Иродиада, е по-дълбоката причина, защо Кундри по-късно въобще се стреми към Граала. И както вие знаете, в третата картина благодарение на спасението и на по-висшата любов от страна на Парсифал, който я освобождава от това, да бъде прикована към злото, тя действително намира пътя към Граала.

Кундри
Кундри и нейните изкушения

Вие виждате един широко разпънат лък на развитието, който обхваща не само един живот, а повече животи. При Кундри, но също и при Парсифал.

И Парсифал също има смътно съзнание, че не живее за първи път. Когато Гурнеманц го пита в първа картина: „Твоето име?”, Парсифал казва: „Имах много. Но нито едно вече не знам.” В тази ситуация се намират повечето хора: духовните преживявания от предишна инкарнация са били забравени. Но днес вече има много личности, често деца, които разказват за преживявания от предишни животи.

Мисълта за реинкарнацията при Вагнер и в Християнството

Рихард Вагнер не е бил единственият, който е познавал мисълта за реинкарнацията и я е вземал на сериозно, като я е възприел и в своите творби. Това е случаят и при Гьоте, при Шилер, при американския есеист Емерсън. И при Рудолф Щайнер, основателя на духовната наука, тя стои така да се каже в центъра; тя принадлежи на неговата „собствена мисия”. Това не е само една будистка мисъл. В Библията има поне едно забележително място, където Христос говори за реинкарнацията. Там, където няколко ученика отиват с него на планината на преображението. При слизането им оттам се стига до разговора за Илия и Христос загатва, че той отново се е появил в Йоан Кръстителя, който наскоро преди това е бил обезглавен.

Следователно идеята за реинкарнацията е напълно съвместима с християнството. Това е единственият момент, в който не мога да бъда напълно съгласен с едно много забележително интервю на страницата в интернет на Софийската опера.

Интервюто с Рихард Тримборн

Там вие ще намерите интервю, което продължава около девет минути, с Рихард Тримборн, който е разучил музикално операта с артистите. Много забележително! В Тримборн ние намираме човек, който разчита на реалния дух на твореца на една подобна творба. В духа Тримборн пита композитора: „Ти доволен ли си от това, което днес се прави в Байройт?” И вярва, че чува композитора да казва: „Не!” И той пита: „Ти доволен ли си от това, което се опитваме да направим тук, в София!” И вярва, че чува композиторът да казва: „Да!” И при това Тримборн очевидно взима на сериозно мисълта за превъплъщението, дори и ако смята, че тя е само с будистки произход. Това е най-интересното интервю, на което съм попадал някога относно „Парсифал” на Вагнер.

Жерар Мортие и реинкарнациятана Рихард Вагнер

Мисълта за реинкарнацията, която се влива толкова дълбоко в „Парсифал”, както казахме, ние намираме отново в духовната наука на Щайнер; тук превръщаща се в цел на систематично научно изследване. Щайнер изучава много случаи на конкретна реинкарнация. Така той изследва също и една предишна инкарнация на самия Рихард Вагнер. И този резултат от изследването е станал вдъхновяващ за друг един човек на изкуството. Починалият преди няколко години белгийски интендант и ръководител на Залцбургския фестивал Жерар Мортие изразява в едно интервю във всекидневника „Ди Цайт, как той едва чрез това, че се запознава със съобщеното от Щайнер предишно въплъщение на Вагнер, намира същинския достъп до своя Тристан!

И какво е разкрил Щайнер? Рихард Вагнер е имал между другото едно предишно свое въплъщение в големия вълшебник и магьосник Мерлин.

Нещо от магията на Мерлин се връща отново в музиката на Рихард Вагнер.

Музикалният мотив на вълшебството на Разпети петък

Бих искал накрая на това прекалено кратко изложение да завърша с още една препратка към музикалния мотив на Разпети петък в третата картина. След като Парсифал се е разкрил, Кундри му е измила краката и Гурнеманц го е миропомазал – тогава всичко се преобразува. Също и природата. Развитието е не само у човека. Развитието е и в цялата природа, което означава, казано съвсем конкретно, в царството на елементите и техните същества. Тези същества се оставят заради развитието на човека, така да се каже, да бъдат заключени в затвор, сякаш от тяхната духовна родина те се отправят на заточение. Те обаче очакват един ден човекът отново да ги освободи. Гурнеманц казва, природата била „освободена от греховете”. Тя се намира в едно състояние на очакване и на радост от създаването. И сега следват някъде около двадесет или двадесет и пет такта, където музиката става извънредно тържествена, нежна и тиха, докато природата разцъфва във вълшебството на Разпети петък.

Рудолф Щайнере казал веднъж на своята придружителка при едно представление на „Парсифал”: «Внимавайте добре! Музиката, която идва сега, е като вдъхновена от самото същество на Граала.»

Така вълшебството на Разпети петък на Вагнер оставя всичко от католицизма, където господстват настроението на страдание и вина, далеч зад себе си. Всичко тук е зародиша на новия живот, всичко в човека, но и всичко в природата.

Светото копие

Накрая ще прочета няколко реда за светото копие, което играе ключова роля при нараняването и излекуването на Амфортас. Това е копието, проболо някога Христос, от чиято рана е изтекла чистата кръв. От Амфортас, изкушен от Кундри, то може да бъде изтръгнато от Клингзор, който наранява с него смъртоносно Амфортас. Парсифал му го връща отново.

Амфортас
Страдащият Амфортас

И казва:

„Само едно оръжие е годно,

раната затваря само копието,

което я е проболо.”

И той казва наАмфортас:

„Бъди изцелен, освободен от греха и изкупен.

Защото аз управлявам сега твоя пост.

Благословено да е твоето страдание,

Дало на плахия глупак -

на състраданието - най-висшата сила

и на най-чистото знание - властта.”

Сега Парсифал става действително знаещ чрез състраданието – и властващ в добрия смисъл, в смисъла на бялата магия.

Благодаря Ви за вниманието!

* * *

Няколко впечатления от двете представления на 8 и 10 юли

На 8 юли видях третото от общо четири първи представления за България.

Диригентството беше на Константин Тринкс, режисурата – на Пламен Карталов.

Акустиката в операта е отлична. Както на втори балкон, така и на един от първите редове на партера звукът беше безупречен. Оркестърът и певците, разучени от Тримборн, показаха уравновесени резултати. Можеше да се изживее една рядка хармоничност на оркестър, певци и хорове. На Тримборн и Карталов трябва да се благодари, че тук е казано сбогом на фаталния режисьорски театър. С наистина доста своеобразни, стилизирани, използващи модерни светлинни ефекти декори, но без обичайната за съжаление принуда, да трябва да се хареса на нечия политическа или другояче „актуална” и най-често произволна режисьорска интерпретация. Макар и да се наложи за сметка на някои символично оформени решения усещането за липси – като една красива видима чаша на Граала или гълъбът в третата картина и т.н. – всичко целеше да послужи на поетическата творба и на музиката, да не отклонява от тях.

Това основно настроение преобладаваше очевидно и при певците, и в оркестъра, и в хоровете. При това режисурата насърчаваше движения, които иначе едва ли могат да се видят при постановки на Вагнер, където често се наблюдават дълго продължаващи статични жестове. Особено във втората картина например се получи възхитително при пластиката на Кундри.

Така зрителят можеше да проследи живо и с нестихващ интерес музикалната драма, подпомогнато и чрез българските и английски субтитри. Защото музиката на Вагнер без текста е като кафето без кофеин.

Като цяло: едно голямо изпълнено с настроение единство на певци и музиканти, което се пренесе и – при двете представления – върху цялата публика. Слушаше се с истинско славянско благоговение и заинтригуваност. Аплодисментите след четвъртото и последно представление бяха особено продължителни и идващи от сърцата.

Единствените известни ми представления на „Парсифал” в Средна Европа, които са сравними по достойнство с тези в София, са представленията всеки Разпети петък в Манхайм. Липсващата динамика на движенията, не много ясната артикулация на повечето гласове, както и липсващите субтитри не допускат обаче сравнение с конкретното напрегнато внимание, каквото можа да бъде изживяно в София.

Да се надяваме, че ще се стигне до редовни подобни представления в София – както композиторът, така и публиката биха били освободени от непоносимото страдание на Амфортас вследствие на режисьорския театър. В този смисъл премиерите на „Парсифал” в София могат да служат за пример.

Томас Майер

Свободен писател и издател на месечните списания Der Europäer(Европеецът) и The Present Age(Съвременната епоха) в Базел

www.perseus.ch и Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

ПП: През идното лято в София трябва да бъдат представени „Der Ringder Nibelungen(„Пръстенът на Нибелунга”) и „Tristan(Тристан). Информация на страницата в интернет: http://www.operasofia.bg/novini/item/5690-Парсифал-i-preodolyavane-na-zloto-lektziya-ot-tomas-maier-shveitzariya

Превела от немски език: Катя Белопитова

http://med.anthrobg.net/bg/node/118

Новини и събития