"ПАРСИФАЛ" - ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ПРЕМИЕРНИТЕ СПЕКТАКЛИ НА СОФИЙСКАТА ОПЕРА И ЛЕКЦИЯ ОТ ТОМАС МАЙЕР – ШВЕЙЦАРИЯ

100 ТОМАС МАЙЕР е роден в Швейцария през 1950 г. Завършва хуманитарни науки, история и философия.

Основател е на издателство “Perseus Verlag” в Базел и редактор на месечното списание “Der Europäer” („Европеецът“), което излиза и във вариант на английски език “The Prеsent Age” („Настоящата епоха“).

Автор е на множество статии и книги, между които „Светлина за новото хилядолетие“, „Реалност, истина и зло“, „Факти, въпроси и гледни точки за 11 септември 2001 г.“, както и биографии на Д. Н. Дънлоп и Лудвиг Полцер-Ходиц.

Изнася лекции на различни теми в цял свят, поставил е и няколко драми в Базел.

Антропософско издателство „Даскалов“ е издало две негови книги в превод на български език: „Личната мисия на Рудолф Щайнер“ и „Азова сила и ясновидство. Тао импулсът в еволюцията“. Предстои издаването на книгата му „Под знака на числото 5“, темата на която са петте духовни събития и задачите на човека в настоящата епоха.

Няколко впечатления от двете представления на „Парсифал“,  8 и 10 юли

На 8 юли видях третото от четирите премиерни представления в България.

Диригент беше Константин Тринкс, режисьор– Пламен Карталов.

Акустиката в операта е отлична. Както на втори балкон, така и на един от първите редове на партера звукът беше безупречен. Оркестърът и певците, насочвани от Тримборн, показаха чудесен синхрон. Можеше да се изживее една рядка хармоничност на оркестър, певци и хорове. Трябва да благодарим на Тримборн и Карталов, че са казали сбогом на фаталния режисьорски театър. С наистина доста своеобразни, стилизирани, използващи модерни светлинни ефекти декори, но без обичайната, за съжаление, принуда, да се харесат на нечия политическа или другояче „актуална“ и най-често произволна режисьорска интерпретация. Макар и да има известно усещане за липси за сметка на някои символично оформени решения – като една красива видима чаша на Граала или гълъбът в третото действие и т.н. – всичко имаше за цел да послужи на поетичната творба и на музиката, да не се отклонява от тях.

Това основно настроение преобладаваше очевидно и при певците, както и в оркестъра и в хоровете. При това режисурата насърчаваше движения, които иначе едва ли могат да се видят при постановки на Вагнер, където често се наблюдават дълго продължаващи статични пози. Особено във второто действие например се получи възхитително при пластиката на Кундри.

Така зрителят можеше да проследи живо и с нестихващ интерес музикалната драма, подпомогнато и чрез българските и английските субтитри. Защото музиката на Вагнер без текст е като кафе без кофеин.

Като цяло: едно голямо изпълнено с настроение единство на певци и музиканти, което се пренесе – и при двете представления – върху цялата публика. Всички слушаха с истинско славянско благоговение и съсредоточеност. Аплодисментите след четвъртото и последно представление бяха особено продължителни и идваха от сърцата на зрителите.

Единствените известни ми представления на „Парсифал“ в Средна Европа, които са сравними по достойнство с тези в София, са представленията всеки Разпети петък в Манхайм.

Липсващата динамика на движенията, не много ясната артикулация на повечето гласове, както и липсващите субтитри не допускат обаче сравнение с конкретното напрегнато внимание, каквото можа да бъде изживяно в София.

Да се надяваме, че ще се стигне до редовни подобни представления в София – както композиторът, така и публиката биха били освободени от непоносимото страдание на Амфортас вследствие на режисьорския театър. В този смисъл премиерите на „Парсифал“ в София могат да служат за пример.

Томас Майер

Свободен писател и издател на месечните списания Der Europäer (Европеецът) и The Present Age (Съвременната епоха) в Базел.

www.perseus.ch и Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Парсифал
и преодоляването на злото

На 8 юли тази година в София се осъществи една много специална културна проява, за която имаше двоен повод: премиерата на операта на Рихард Вагнер „Парсифал“ в България съвпадна по време с представянето на българското издание на книгата „Под знака на числото пет“ от Томас Майер.

Благодарение на дългогодишните връзки на Антропософско издателство „Даскалов“ с Операта и нейния експерт по маркетинг и реклама г-н Валентин Стамов, представянето на книгата се състоя в камерната зала на Софийската опера и беше достъпно за широката публика.

По-долу поместваме лекцията на Томас Майер.

*

Скъпи приятели на духовната наука на Рудолф Щайнер и на оперите на Рихард Вагнер,

Радвам се, че имам тази необикновена възможност да говоря на това място, където днес ще гледаме третото представление на Парсифал. «Парсифал и преодоляването на злото » – така се нарича нашата тема.

Нека първо да хвърлим кратък поглед към главните образи на тази опера: Гурнеманц, Амфортас, Кундри, Клингзор, Парсифал. Всички те имат нещо общо: всички те са свързани с феномена на злото. Някои повече пасивно, например Амфортас. Пасивно тук означава, че са повече обзети от злото, отколкото че съзнателно то търсят или искат. От друга страна Кундри и Клингзор са активно въвлечени в произвеждането на зло. Гурнеманц е свидетел на злото, но също и голям приятел, който се стреми към най-висшето добро. И естествено накрая – Парсифал, героят, който действително преодолява, побеждава злото. Следователно, тези лица се намират в съвсем различна връзка с феномена на злото.

Посочените образи имат обаче и още нещо общо. Ние можем да открием всички тях във всеки човек поотделно. Във всеки от нас се крие, в различна дозировка, нещо от Гурнеманц, Амфортас, Кундри, понякога дори от Клингзор; и, може би в малък процент – нещо от Парсифал.

Основната мисъл на операта

Още в първото действие Гурнеманц изрича една основна мисъл, която е валидна за цялата творба: «Злото прогонва този, който отвръща с добро.» Един важен основен мотив. Злото прогонва не този, който го осъжда или воюва с него, а този, който поставя до него доброто.

И друг един мотив: когато злото трябва да бъде преодоляно, за тази цел е необходимо познание. Това прозвучава в многократно произнасяната формула, че този, който някога ще освободи Амфортас, е онзи, който ще стане „знаещ чрез състрадание“. За преодоляване на злото не е достатъчно само състраданието, нито само знанието. Двете трябва да се съберат в синтез, както сърцето и главата. Това е задачата на Парсифал. Отначало той не може да се справи с тази задача. При първото посещение в замъка на Граала той не е способен да го постигне, дори пред непосредствената гледка на страдащия Амфортас. Той е все още „наивният глупак“, който не знае нищо, а и нищо не чувства, макар че в определен момент сърцето му се свива от смътно състрадание.

Парсифал трябва да премине през развитие. Всички споменати действащи лица трябва да преминат през по-голямо или по-малко развитие. Екстремно е развитието на Кундри, екстремно е и това на Парсифал. Така цялата опера се превръща в една драма за човешкото развитие.

Рудолф Щайнер и познанието на злото

Мотивът на познанието на злото ми дава повод да обърна за кратко внимание на книгата, за която стана дума във встъпителните думи: „Под знака на числото пет“. Тази книга съдържа една основна мисъл на Рудолф Щайнер относно злото. Щайнер изтъква – и това показва, колко актуален е „Парсифал“: познанието за злото е голямата задача на нашето време. Впрочем, Щайнер е както голям познавач, така и ценител на делото на Рихард Вагнер. Това се вижда от другата книга, която също е публикувана от Антропософско издателство „Даскалов“ – „Мисията на Рихард Вагнер“. Един ден преди избухването на Първата световна война, на 31 юли 1914 г., Щайнер гледа заедно с Елиза фон Молтке и други приятели едно представление на „Парсифал“ в Байройт. Занимава го една основна мисъл за сблъсъка със злото – а мисля, че и Вагнер: Няма „вечно“ зло. Няма абсолютно зло. Има само абсолютно, вечно добро. Тази мисъл намираме и в Гьотевия „Фауст“.

Цялата беда, която Мефистофел може да причини, той може да причини единствено защото е получил разрешение от „Господ“, от самия Бог. Много е важно да се проумее това съждение. Защото ако повярваме, че може да има абсолютно зло, това ще бъде не само заблуда; това ще доведе и до емоции, страх и омраза. Злото принадлежи на времето и на пространството, а не на вечността. В един фрагмент на „Фауст“ немският поет Лесинг кара Фауст магично да призовава различни духове. И тогава той ги пита, кое нещо има най-голямата скорост на света. Един от духовете казва, за най-голямо задоволство на Фауст: „Преходът от доброто към злото“.

Така злото е свързано с времето, но също и с ускорението във времето.

Ние преживяхме Първата световна война – в продължение на четири години. А сега, в началото на това хилядолетие преживяхме един единствен ден с подобни катастрофални последици, които все още продължават – 11 септември 2001 г. Това е едно компримиране на силата на злото във времето.

В „Парсифал“ има един образ на висшето добро, което е абсолютно, и затова може да победи злото. Той се изразява с думата „Граал“. Тъкмо от Граала идва това, което наричаме Светия Дух и което виждаме в образа на гълъб, слизащ в третото действие над вече видимия Граал [който за съжаление не е показан в иначе забележителната постановка в София].

Граалът, гълъбът – това са образи на Вечното. На Вечно Истинното, на Вечно Доброто и също на Вечно Красивото, както то може да се прояви в изкуството.

Пътища на развитието

Аз вече споменах: всички образи тук претърпяват развитие, преди всичко Парсифал и Кундри. Парсифал трябва да се научи да постигне знание чрез състрадание. Той трябва да се научи да облагородява непречистените качества, които той също притежава – буйност, склонност към насилие и т.н. Клингзор от своя страна върви по друг път. Той не иска облагородяване, за да се стреми към по-висшето – той също някога се е стремял към Граала, но потиска нисшето в себе си с насилие и чрез това призовава гибелни сили и черни магически способности. Клингзор също е желал и все още желае да достигне до Граала. Но той го прави с погрешните средства: потисничество, власт, омраза и т.н.

По отношение на мотива „знание чрез състрадание“ за мен в цялата драма от три действия има една същинска връхна точка. Във второ действие ще видим как Парсифал бива изкушен по заповед на Клингзор, да пропадне също така чрез Кундри, както се е случило с Амфортас. Там идва драматичният момент, където Кундри, която вече го е ухажвала чрез нейните момичета цветя, накрая прегръща и целува Парсифал. И човек би могъл да разбере Парсифал, ако и той би се поддал на изкушението. Тогава щяхме да имаме нов Амфортас. Това обаче не се случва. Една единствена дума, която той извиква, показва, че в определена степен сега той се е събудил, станал е знаещ. Това е думата „Амфортас“! В мига преди да получи целувката в него се проявява интуицията и му показва каква е всъщност драмата на Амфортас. Смътното състрадание, което той е усетил още в първото действие, но именно само съвсем смътно, сега вече се е събудило. В един единствен миг Парсифал разпознава произхода на страданието на Амфортас. Това е най-драматичният върхов момент в цялата драма. Сега той може директно да се заеме със своята мисия, да преодолее злото. Защото взаимовръзките вече са му станали ясни.

Тази връхна точка в драмата може да се сравни с момента, в който героят на Верди в „Риголето“ отваря през нощта един чувал, в който би трябвало да се намира трупът на неговия враг – за да намери вътре своята собствена, обична дъщеря. „Амфортас“! – най-плътно сгъстеният момент на познанието чрез състрадание в цялата опера.

Развитие чрез повтарящи се земни животи

Друг мотив е, че ние имаме много възможности за развитие и то не само в един живот, а в повече животи. Това можем да чуем още в първото действие от Гурнеманц. Той казва за Кундри, че тя „може би от предишен живот има да изкупва вина“. Клингзор нарича Кундри във второто действие не само „пра-дяволка“ – една много силна дума! –, но и Иродиада. Според легендата тя се е подиграла и осмяла Христос на кръста. Когато Кундри разказва на Парсифал за собственото си страдание, за да го трогне, тя казва нещо много съществено. Тя се е подиграла на Господ на Кръста и казва: „Тогава ме срещна неговият поглед“! Тази дума е свързана музикално с един много красив, простичък мотив, още в увертюрата, а след това отново във второто действие, като прозвучава още веднъж и в третото действие.

Погледът, който среща Иродиада-Кундри, не е наказващ или отмъщаващ поглед. Това е поглед, който служи като стимул за цялото нейно бъдещо развитие. Това се показва едва по-късно, в една следваща инкарнация. Погледът на Христос, който тя е срещнала като Иродиада, е по-дълбоката причина защо Кундри по-късно въобще се стреми към Граала. И както знаете, в третото действие благодарение на спасението и на по-висшата любов от страна на Парсифал, който я освобождава от съдбата да бъде прикована към злото, тя действително намира пътя към Граала.

Както при Кундри, така и при Парсифал виждаме една широко описана дъга на развитието, обхващащ не само един, а повече животи.

Парсифал също има смътно съзнание, че не живее за първи път. Когато Гурнеманц го пита в първо действие: „Твоето име“?, Парсифал отговаря: „Имах много. Но нито едно вече не знам“. В тази ситуация се намират повечето хора: духовните изживявания от предишни инкарнации са забравени. Но днес вече има и много хора, често деца, които разказват за изживявания от предишни животи.

Мисълта за реинкарнацията при Вагнер и в християнството

Рихард Вагнер не е единственият, който познава мисълта за реинкарнацията и я приема сериозно и в творбите си. Така е и с Гьоте, с Шилер и с американския есеист Емерсън. А при Рудолф Щайнер, основателят на духовната наука, тя стои така да се каже в центъра; тя принадлежи на неговата „лична мисия“. Това не е само будистка мисъл. В Библията има поне едно забележително място, където Христос говори за реинкарнация. Това е моментът, когато няколко ученика отиват с него на планината на Преображението. Слизайки оттам, те започват разговор за Илия и Христос загатва, че той отново се е появил в Йоан Кръстител, който скоро преди това е бил обезглавен.

Следователно, идеята за реинкарнацията е напълно съвместима с християнството. Това е единственият момент, в който не мога да бъда напълно съгласен с едно много забележително интервю на страницата в интернет на Софийската опера.

Интервюто с Рихард Тримборн

На тази страница ще видите и чуете интервю от около девет минути с Рихард Тримборн, който разучава музикално операта с артистите. Много забележително! Тримборн е човек, който се съобразява с реалния дух на твореца на една подобна творба. Тримборн пита композитора в духа: „Ти доволен ли си от това, което днес се прави в Байройт“? И вярва, че чува неговия отговор: „Не“! После той пита: „Ти доволен ли си от това, което се опитваме да направим тук, в София“? И вярва, че чува неговия отговор: „Да“! при това Тримборн очевидно се отнася сериозно към мисълта за превъплъщението, макар да смята, че тя има само будистки произход. Това е най-интересното интервю, на което съм попадал някога относно „Парсифал“ на Вагнер.

Жерар Мортие и реинкарнацията на Рихард Вагнер

Както казахме, мисълта за реинкарнацията, която се влива толкова дълбоко в „Парсифал“, намираме отново в духовната наука на Щайнер. Тук тя се превръща в цел на систематично научно изследване. Щайнер изучава много случаи на конкретни реинкарнации, като изследва и една предишна инкарнация на самия Рихард Вагнер. Резултатът от неговото изследване вдъхновява друг един човек на изкуството. Починалият преди няколко години белгийски директор и ръководител на Залцбургския фестивал Жерар Мортие посочва в едно интервю за всекидневника Ди Цайт, как едва когато се запознава със съобщеното от Щайнер предишно въплъщение на Вагнер, намира същинския достъп до своя Тристан!

Какво разкрива Щайнер? Рихард Вагнер е имал между другото едно предишно въплъщение в големия вълшебник и магьосник Мерлин.

Нещо от магията на Мерлин се връща отново в музиката на Рихард Вагнер.

Музикалният мотив на вълшебството на Разпети петък

Бих искал да завърша това твърде кратко изложение с още една препратка към музикалния мотив на Разпети петък в трето действие. След като Парсифал се е разкрил, Кундри му е измила краката и Гурнеманц го е миропомазал – тогава всичко се преобразява. Също и природата. Развитието е не само у човека. Развитието е и в цялата природа, което означава, казано съвсем конкретно, в царството на елементите и техните същества. Тези същества се оставят заради развитието на човека, така да се каже, да бъдат заключени в затвор, сякаш от тяхната духовна родина те се отправят на заточение. Те обаче очакват един ден човекът отново да ги освободи. Гурнеманц казва, че природата е „освободена от греховете“. Тя се намира в едно състояние на очакване и на радост от създаването. Сега следват някъде около двадесет или двадесет и пет такта, където музиката става извънредно тържествена, нежна и тиха, докато природата разцъфва във вълшебството на Разпети петък.

Рудолф Щайнер казва веднъж на Илона Шуберт, която го придружава на едно представление на „Парсифал“: „Внимавай! Музиката, която следва, е сякаш вдъхновена от самата същност на Граала“.

Така вълшебството на Разпети петък на Вагнер премахва всяка следа от католицизъм, където господстват настроението на страдание и вина, далеч зад себе си. Всичко тук е зародиш на нов живот, всичко в човека, но и всичко в природата. 

Свещеното копие

Накрая ще прочета няколко реда за свещеното копие, което играе ключова роля при нараняването и излекуването на Амфортас. Това е копието, проболо някога Христос, от чиято рана е изтекла чистата кръв. От Амфортас, изкушен от Кундри, то може да бъде изтръгнато от Клингзор, който наранява с него смъртоносно Амфортас. Парсифал му връща копието с думите:

„Само едно оръжие е годно:

да затвори раната може

само копието, което я е нанесло“.

И той казва на Амфортас:

„Бъди изцелен, освободен от греха и изкупен.

Защото сега аз поемам твоя пост.

Благословено да е твоето страдание,

дало на плахия глупак -

на състраданието – силата най-висша

и на властта  – най-чистото знание“.

Сега Парсифал постига истинско познание чрез състрадание – и сила в добрия смисъл, в смисъла на бялата магия.

Благодаря Ви за вниманието!



Превод от немски език: Катя Белопитова

Снимки: Светослав Николов

Новини и събития