ВАГНЕР И „ПАРСИФАЛ”

„В  „ ПАРСИФАЛ” – тази последна своя творба, Вагнер се е опитал да бъде по- малко суров и самовластен в отношението си към музиката. Тук няма да открием нито изтощителното, натрапчиво изображение на пагубната страст на Тристан, нито безумните, почти животински вопли на Изолда, нито многословните коментари за безчовечната жестокост на Вотан. Нито една друга страница от Вагнер не достига до красотата на встъплението към Третото действие и епизода „Страстния петък”. В цялата опера звученето на оркестъра е неочаквано, неповторимо, благородно и мощно. Пред нас е един величествен паметник на голямата Музика” . Това са думи на Клод Дебюси, който признава, че обичал не толкова героите на тази „мистична драма”, колкото нейната „декоративна страна”.

Над операта, замислена и съобразена с акустиката и техниката на Байройтския театър, Вагнер започнал да работи упорито от 1877 година, но първите скици за либретото били направени още през 1857 година. След премиерата правата за постановка държал цели тридесет години вагнеровият театър- храм, така че зад граница операта видяла бял свят едва през 1914 в Италия. И тази забрана увеличила интереса към това „тайнствено произведение”, за което се изписали много страници.

В едно от писмата си до своя покровител и приятел Лудвиг Втори Баварски, Вагнер писал: „ Как може да се постави спектакъл, в който се представят открито най- възвишените тайнства на християнската религия, при това на сцени, на които царува фриволността и дори безсрамието?..Затова ще я поставя само в моя театър в Байройт. Само там и никъде другаде не бива да се играе „Парсифал” дори и след смъртта ми!”

През 1913 година монополното право за постановка  отменила вдовицата на Вагнер Козима. Това било мъдро решение, защото митът за Вагнеровия фестивал като всички митове, все пак, има един важен недостатък – отсъствието на развитие. Джордж Бърнард Шоу твърди, че първите постановки в Байройт съвсем не са били прекрасни. Вокалната страна била защитена зле, някои от певците били дебели като бъчви с бира. Женските костюми срамежливи и глупави. Но нито една от оперите на Вагнер не звучала така добре там, както „Парсифал”.

Това, което съставя основата на операта, нейният литературен първоизточник и сюжет, придобива особена яркост в светлината на музикалните идеи на автора. Същността на тези идеи проличава най- отчетливо в описанието на тържествените обреди на Граал, в изображението на блестящата чаша, на светлината, слизаща от тайнствените висини, озаряваща праведните християни, а също и в хоралите на рицарите, нещо нечувано дотогава в европейската музика, предхождащо оркестъра на Берлиоз, Реквиема на Брамс, близко до Поемите на Лист и музиката на Джовани Габриели...

Тук има и страх пред плътския грях. И ако според Шопенхауер чувствената наслада е илюзия за човека, че действа заради собственото си благо, докато всъщност удовлетворява потребността на своя човешки вид”, за него, „ученика Вагнер” полът крие още по- сериозни опасности. Това е бичът на любовта, терзаеща човека от края на 19 век, почти до изнемога, до истерия.  Така Кундри, измъчена от своите инстинктивни пориви, е отблъсната от Парсифал. Отношенията между половете тук достига до високо напрежение, което издава не само психологически страх или физическа патология, но изразява и душевните преживявания на човека. На всеки от нас! 

Тази опера на Вагнер, за която мнозина твърдят, че е повече предназначена за ухото, отколкото за очите, всъщност притежава една силна театрална мош, едно завладяващо сценично въздействие.

Гаетано Маркези, Милано

Превод от италиански: Огнян Стамболиев

Новини и събития