Режисьорката Вера Петрова за постановката на "Евгений Онегин"

Концепцията ми се базира на идеята, че животът е сън, който изтича през пръстите ни. Затова човек не трябва да слага прегради пред себе си и да се окопава в тях, а да обърне внимание на своя вътрешен свят. Ние не сме  родени  да пълзим, а да летим  на крилете на своите пориви и най-съкровени желания.

С постановката на  „Евгений Онегин” искам да накарам публиката да се потопи в една хубава утопия, която няма нищо общо с днешното прагматично време. Време, в което душата подтичва задъхана след хората и не може да ги  настигне.

На сцената Евгений Онегин изживява един ретроспективен , аналитичен сън, в който прави анализ на целия си живот. Двамата централни герои се движат в два успоредни свята, които не успяват да се пресекат.  Ключов момент  в концепцията ми е конфликта между героите и социалното статукво.

Трябва да открием в себе си бариерите, които ни пречат да осъществим  истинската любов и да ги разрушим.  И Евгений Онегин, и Татяна не успяват да премахнат  преградите в живота си. Влюбените не се срещат никъде, макар че са един в друг през цялото време. Затова подчертавам, че заблудите са за тези, които обичат с очите си. За тези, които обичат с душата си няма раздяла.

Изграждам  операта в духа на лиричната романтика, в която сблъсъкът човек-социално статукво води до драматизъм и трагедия. В желанието си да се представим, според изискванията на обществото, ние потъпкваме себе си. Отвъд представите ни за правилни и грешни действия има едно поле. За него древните мислители казват, че  когато  душата лежи в тревата на това поле, светът е прекалено пълен, за да говорим за него.

В цялата тази паралелна вселена – едната на Татяна, другата на Онегин,  Ленски и Олга се вписват по специфичен начин. Ленски е огледалото на Онегин, преди той да опорочи собствената си душа. Ленски е точно тази огледална идеалистична психология, която всъщност Онегин крие дълбоко в себе си. И убийството на Ленски  се третира като самоубийство на душата на самия Онегин.

Татяна, подобно на Ленски, тръгва в живота със светлината на своята душа. Нейните мечти за любов и щастие рухват и са жестоко охладени от циника Онегин. Странното е, че на финала ролите на двамата се разменят. Евгений  става лиричен романтик, а любимата му жена – циник. Татяна сигурно е още влюбена в него, но  държи на статуквото и на своя съпруг- Гремин. Това не е отмъщението й, напротив. Сега тя слага бариери пред себе си и оковава чувствата си към бездушното и лицемерно общество.

Гремин за мене е една високо морална личност. Неговите етични норми и интелектуален заряд като че ли изтриват връзката му със студеното и безжалостно общество, към което той принадлежи. Героят е наясно с живота и затова образа му е привлекателен, макар че събужда лека тъга.

Чайковски  е искал  състава на операта „Евгений Онегин” да е изцяло младежки.  Затова всички ние, които реализираме новата постановка на „Евгений Онегин”, се придържаме към първоначалното желание на композитора. Когато Пушкин завършва романа си, Евгений Онегин е на 26 години. А , когато тази история започва  Татяна е на 18 години. Двамата герои са плод на душевния свят на Пушкин, който е необятен и недостижим. Мащабите на неговите емоционални амплитуди нямат нищо общо с нашето време, в което липсва дълбочината на чувствата и дълбочината на емоциите.

В съзнанието на съвременните хора  философския океан на Пушкин и Чайковски е далеч от тях. Уверена съм, че младите артисти , със своето изкуство ще ни приобщят към разбиранията на двамата гении и ще ни научат да се съобразяваме с душата си.  

Снимки: Светослав Николов

Новини и събития