В „Дама пика“ ме привлече общата картина на едно много интересно обяснение, което Чайковски дава по отношение на личното пътуване на главния герой Герман. Той може да е Герман, Херман, Жермен, никой не знае какво е закодирал Чайковски, но всячески се опитваме да разберем. От там дойде и желанието ни да навлезем в един по-фантастичен свят, в който липсва битовата игра на карти, битовата страст, битовата любов, битовото проклятие, всичко това, което обичайно сме свикнали да виждаме в „Дама пика.“ Постановъчният екип беше провокиран да потърси дълбочината на приказката, такава каквато я знаем от деца, но с провокацията на Карл Юнг по отношение на апхетиповете. Всеки архетип, всеки герой в тази продукция представлява една същност – с изключение на Герман. Той е единственият реален герой. Той влиза в едно съновидение, в което всичко придобива фантастичен облик и всеки герой, с който се среща всъщност е една част от него, която му говори – било то на подсъзнателно, било на съзнателно или на ниво свръхсъзнание.
С навлизането в полето на несъзнаваното – тук работим с термините на Юнг – откриваме тази част на нашия мозък, която отговаря за творчеството, за фантазията, не рациото, не словото. Там, където влиза музиката, ние попадаме в така наречената „дълбока тишина“. Там вече не работи рационалното възприемане на реалността, а нейното ирационално възприемане, Всъщност Юнг, както и впрочем американският учен и писател Джоузеф Кембъл, точно така ни провокират - чрез изследването на приказния сюжет от гледна точка на главния герой, който се среща с всичките видове изначални типове, така наречените архетипове.
Ние не сме осъвременили творбата, не сме я направили в днешно време, не сме търсили съвременни костюми или съвременни препратки. Търсим изначалното в човешкия живот. А изначалното в човешкия живот е да се пребориш с вътрешните си демони.
Всички ги имаме тези демони. Аз не знам човек, който да няма вътрешни демони и страхове. Не съм имала щастието да се запозная с толкова просветлени хора. Има хора, които са на път и те са около нас. Хора, които вървят към това просветление. Но всеки един от нас има своите страхове, своята смърт, своята любов, своите демони и духове-закрилници. Вътрешният ни свят е много богат, той е наситен с невероятно много същности. В постановката играят живи хора, които трябва да представят тези същности и затова за всички нас „Дама пика“ представлява и нашия личен път.
Режисьорът е повече обединител и провокатор, диригента също. „Дама пика“ е огромен колективен труд. Беше много интересно и вдъхновяващо да се работи с артистите. Най-впечатляващо беше, когато един по един започваха да откриват своя път, този, по който всеки върви сам. Трудно се обяснява с думи това пътуване. То е в сферата на фантастичното и затова много ми допада, че самият Достоевски е определил тази творба като образец в сферата на най-фантастичното.
Ние се провокираме един друг. Започнали сме от една основа, която се разгръща, благодарение на нашите артисти - те присъстват активно и задават въпроси, съзряват за ролите си, навлизат във фантазния си свят. Направили сме един фантастичен филм.
Според мен Чайковски е бил просветлен. Той е изпитал собствените си демони, потънал е до най-дълбоките вибрационни нива и след това се е изкачил до свръхсъзнанието. Изживял е цялата стълбица от горе до долу и впоследствие написва гениална музика. Това е висша форма на себепознаване.
До ден днешен трудно разчитаме самото заглавие и послание. Либретото на Модест, генезиса в Пушкин – те са наситени с много символи и тези символи влизат в полето на несъзнаваното, което стои в нас, като едно дълбоко генетично познание, както казва Юнг, и което провокира фантазията ни. Чайковски работи с огромна емоционална амплитуда. Ние всички подхождаме с огромно смирение и уважение – предлагаме един различен поглед, нашата гледна точка.
Ние нямаме очаквания, ние сме по време на едно много интересно пътешествие. То никога не свършва, няма последна спирка. Има поредна спирка, защото тъкмо си стигнал на последната спирка и си казваш „Успях!“ и пред теб се отваря нова пътека, с нови релси, с нови кръстопътища. Постановката е колелото на вечността, тъкмо си решил, че си се опознал и разбираш, че имаш още много работа със себе си.
„Дама пика“ за мен е катарзис, среща със самата мен. Много научих, всеки ден се уча и продължавам. Имаме щастието да сме с такава професия, която ни дава възможност да живеем много по-интензивно от другите хора, защото живеем много и различни същности, човешки същности, фантазни образи. Това понякога затормозява и изтощава, но невероятно много обогатява.
Каним зрителите да преживеят едно съновидение, което със сигурност ще проговори на всеки един по някакъв начин. Много бихме искали, аз и целият екип, след спектакъла нашата публика да си тръгне пречистена. Това е нашето най-голямо желание – да преживеят, да усетят и да погледнат реалността навън, която е една голяма илюзия, защото реалността е в нас самите, и да се почувстват по-добре.
Защото това е историята на един човек, всъщност на всеки един от нас.
Всеки има история, нали!