СОФИЯ / Национална опера
30.06.2025 | Oper international

В плен на светлината, болката и любовта – „Валкюра“ разгръща емоционалното сърце на Софийския пръстен.

На ръба на космоса, където светлината и вината се срещат, световният театър на Вагнер продължи на 29 юни 2025 г. в Софийската опера с „Валкюра“ – онова произведение, което докосва най-човешкото в мита за боговете. След символичното въвеждане с „Рейнско злато“, което прозвуча като първичен вик в тъмнината на сътворението, сега се разтвори друго пространство: по-топло, по-болезнено, пронизано от любовни жертви. Метафизиката отстъпи на интимността, митът – на емоцията. Режисурата на Пламен Карталов направи този преход осезаем – чрез образи, които не разказваха, а си спомняха, търсеха, разбиваха рамки.

Още началото бе с потискаща интензивност: при прочутата буря завесата се вдигна само частично, показвайки бързо бягащи крака. Нямаше героично появяване, а беглец – Зигмунд, ранен, задъхан, преследван от невидими врагове. Момент на разтърсваща телесност, който предварително загатна екзистенциалната дълбочина на вечерта. Както и в „Рейнско злато“, Карталов използва внушението на спомена, а не илюстрацията – сценичен поток на съзнанието между сън и история. Пространството не бе просто сцена, а памет – с фигуранти, които визуално отразяваха разказаното като остатъци от сън, като колективно несъзнавано. Когато Зигмунд разказваше историята си, се появяваха лицата, които е изгубил. Когато Вотан говореше, в полумрака се появяваше неговото младо Аз – кадри от предисторията, облени в пламъка на бившата му хюбрис. Това бяха дълбоко въздействащи моменти – не обясняващи, а усещащи.

Сценографията на Ханс Кудлих варираше както символично, така и емоционално: в първо действие доминираше стилизирана колиба във формата на триъгълник, свързана със сценичното пространство чрез мост – място между защита и изолация. Във второ и трето действие отново изплуваха формите на трискел – както в „Рейнско злато“, но с различни конфигурации – понякога като лабиринт, понякога като пламтяща бариера – капанът на Вотан и огненият кръг на Брюнхилде.

Визуалната концепция следваше цветния език на „Рейнско злато“: доминираше синьото на самотата. Впечатляващ беше появата на Брюнхилде във второ действие: на коня Гране, с пламтящ поглед, тя не влетя като ужас за героите, а като въплъщение на божествена решимост.

Андрей Хайдиняк създаде светлинна картина с фина експресивност – всяка светлина имаше емоционална текстура.

Евън-Алексис Крист създаде с оркестъра на Националната опера звук със структурна яснота и драматургична прецизност. Той не илюстрира, а разказваше чрез музиката – с дълбока емоция, усещане за драмата и гъвкавост в темпата. Особено впечатляваща бе Сцената на известието за смъртта – с вътрешно горене, с арфи като сребърен воал над оркестровата болка. „Прелетът на валкюрите“ бе динамична, но не шумна, а в дилетата между Вотан и Брюнхилде оркестърът говореше с дъх, с нежност и вътрешен конфликт. Дървените духови инструменти звучаха с импресионистична меланхолия, а валдхорните и вагнеровите туби носеха бронзова тежест.

Контрабасите придаваха екзистенциална дълбочина.

Солистите:

Мартин Илиев (Зигмунд) – не като герой-грубиян, а като раним, но твърд в любовта човек. Глас – топъл, гъвкав, с метален блясък, особено в „Зимни бури“. Изключително силно изпълнение.

Цветана Бандаловска (Зиглинде) – глас с меко сияние, телесна игра, предаваща травма и страст. Възклицанието ѝ при изваждането на меча бе катарзисен момент. Пълно сливане с ролята.

Бярни Тор Кристинсон (Хундинг) – мрачен, гранитен бас. Не шумен злодей, а символ на архаичен ред.

Томас Хол (Вотан) – внушителен, стабилен, но понякога липсваше драматична наситеност. „Прощавай“ бе пестеливо, но красиво.

Нийна Кайтел (Фрика) – не властна, а наранена жена. Човечна, дълбока интерпретация.

Гергана Русекова (Брюнхилде) – истинско откровение. Глас – с кристална височина и топло ядро. В „Тодесанкюнд“ грееше с пламък. Динамична, емоционално завладяваща. Отлична дикция.

Валкюрите:

Осморката (сред тях Станислава Момекова, Силвия Тенева, Любов Методиева и др.) – впечатляващо вокално и сценично присъствие, в блестящо червени костюми и хореография на Риолина Топалова. Баланс между дивост и прецизност – бурни аплодисменти.

⸻

Публиката прие „Валкюра“ със задълбочена концентрация и емоционално съпреживяване. След последния кадър – Брюнхилде, обгърната от пламъци и светлина, последваха дълги овации и възгласи „Браво!“, посветени на всички участници и на Пламен Карталов.

Тази постановка не беше просто продължение на „Рейнско злато“, а нейното сърце – емоционален център на пръстена, наситен с неподправена музикална и сценична енергия. Музика, която ражда и погубва светове.