„Танхойзер“ на Карталов триумфално закрива Вагнеровия фестивал в София: ражда се нова звезда в ролята на Елизабет
10.07.2025 г., автор: Грегор Таси
България, Вагнер, „Танхойзер“: Солисти, хор, балет и оркестър на Софийската опера и балет / Константин Тринкс (диригент). Национална опера и балет, София, 5.7.2025 г. (GT)

Въведението на Пламен Карталов към този „Танхойзер“ подчертава, че 2025 г. е юбилейна година за латинския християнски свят. „Мотото ѝ е ‘Поклонници на надеждата’. В операта на Рихард Вагнер можем да усетим морална връзка между либретото, музиката и посланията на Църквата към обществото – призив за вяра, оптимизъм и надежда в днешния свят на война, свят, забравил човешките ценности като добродетел, прошка, изкупление и спасение от греховете на арогантността и алчността, от излишествата и жаждата за власт.“

„Венера въплъщава обществото на удоволствието – свят, изграден като ритуален театър на желанието. В моята постановка заменям традиционния балет с пантомимни сцени, които изобразяват митологични и символични образи на любовта: Леда и лебеда, Психея и Ерос, Елена и Парис, Сузана и старейшините, орач с фалос, оплождащ земята – образ на плодородието, Похищението на Европа и Дионис, водещ всички към екстатичен оргиен танц.“
Карталов противопоставя това Общество на удоволствието с Вартбург – „Общество на хармонията – свят без милост. Това е царство на духовен ред и висока нравственост, но лишено от състрадание. […] Танхойзер е метафора за съвременния човек – който отказва да избира между душа и тяло, между импулс и ред, между истина и очакване. Постановката разказва за болката от непрестанното търсене, за духовното скитане на човек, който загива не защото е съгрешил, а защото е осъзнал: свободата изисква не само избор, но и куража да понесеш последствията от него.“
И накрая Карталов поставя въпроса: „Можем ли да простим не на грешника, а на онзи, който ни показва неудобната истина за самите нас?“

„Сцената […] е абстрактно пространство – пространство на мисли, чувства и духовно пътуване на персонажите. Линии, форми, светлина и движение създават вътрешен свят, в който всичко е символично и внушаващо, а не буквална реалност.“

За тазгодишния Вагнеров фестивал Софийската опера ангажира двама диригенти: Евън-Алексис Крист за цикъла „Пръстенът на нибелунга“ и Константин Тринкс за двете представления на „Танхойзер“. И двамата са изтъкнати вагнериански диригенти, но със собствени стилове – единият извежда темите, а другият се съсредоточава върху фразировката и драмата. В увертюрата Тринкс разгърна темите на операта – от хора на поклонниците в Трето действие до музиката на Венериния хълм – романтични и възвишени, но с тъга, подсказваща трагедия.

Сцената на Венериния хълм беше украсена с наситено лилаво-син фон, изобразяващ езеро, който създава усещане за чувственост и страст. Движението на сцената бе непрекъснато – сирени зад наядите, оргия от млади нимфи, вакханки и влюбени двойки. Влизането на Венера, прегърната от Танхойзер в колесница, беше драматично, но той показва колебание и срам. Чува се хор извън сцената „Naht euch dem Strande“, докато танцът става все по-див, а гигантска скулптура на кентавър преминава през оргията. Втора сцена – младите се разбягват, Танхойзер изпада в отчаяние и с думите „Mein Heil ruht in Maria“ заклинанието се разрушава.

В трета сцена – открита местност до Вартбург, Танхойзер се моли пред статуята на Дева Мария. Влизането на младия пастир с „Frau Holda kam aus dem Berg hervor“ беше магично – отдалечена самота, която се разгръща в нежна поетичност. Песента на поклонниците „Zu dir wall ich, mein Jesus Christ“ прозвуча възвишено, Танхойзер рухва в умиление – вълнуващ и красив момент.

Ловната дружина на Ландграфа го открива и го поздравява: „Heinrich! Heinrich! Seh ich recht?“, но той отказва да се присъедини. Вентцеслав Анастасов като Волфрам го убеждава с „Bleib bei Elisabeth!“. Сцената във Вартбург беше великолепна, водена с майсторство от Петър Бучков в ролята на Херман – с мощен бас и внушително сценично присъствие.

Второ действие започва в залата на минезингерите. Влизането на Елизабет моментално показа, че наблюдаваме раждането на нова звезда – млада, красива, с изключителен сценичен чар и великолепен глас. Изпълнението на „Dich, teure Halle“ от Елеонора Джоджоска-Младенова беше разтърсващо. Срещата ѝ с Танхойзер беше пълна с емоции – силно дуо „Gepreisen sei die Stunde“. Сцената на песенния турнир беше прецизно режисирана, с маскирани гости в сиви одежди.

Разкритието на Танхойзер, че е обичал Венера, „Dir Göttin der Liebe…“, преобръща турнира – вадят се мечове и само Елизабет предотвратява насилието: „Haltet ein!“. Танхойзер е изпратен в Рим за опрощение.

Трето действие: Елизабет се моли пред Богородица, а отдалеч се чува хорът на поклонниците – дълбоко трогателен момент. Волфрам изпълнява „O du mein holder Abendstern“ с огромна чувственост. Завръщането на Танхойзер и срещата с Волфрам е наситена с човечност. Венера се появява и го зове: „Zu mir! Zu mir!“, но Волфрам произнася „Елизабет“ – заклинанието се руши. Танхойзер вижда погребението ѝ и припада. Появява се папският жезъл – чудото е налице: „Heil! Heil! Der Gnade Wunder Heil!“

⸻

20-годишната Джоджоска-Младенова като Елизабет е истинско откритие на Вагнеровия фестивал. Увереността ѝ, сценичното присъствие и великолепният лиричен сопран направиха вечерта незабравима. Венера на Радостина Николова също беше изключителна – както вокално, така и актьорски.

Мартин Илиев в ролята на Танхойзер бе още една звезда с глас и актьорска игра на върховно ниво. Волфрам на Анастасов беше великолепен, особено в арията си от Трето действие. Петър Бучков в ролята на Херман блестеше – само два дни след триумфалния си Хаген в „Пръстена“. Хайнрих (Ангел Антонов) също беше силен акцент – с превъзходна интерпретация.

Хореографията на Мария Илиева бе майсторска и допринесе много за драматургията. Костюмите – цветни и стилни, особено в сцената с Венериния хълм, а и при поклонниците и гостите на Вартбург. Декорите на Свен Йонке бяха едновременно семпли и въздействащи – създаваха свят на страст и разточителност във Венериния хълм и величие във Вартбург.

Хорът извън сцената пя великолепно – като от небесата. Осветлението и мултимедията допринесоха за възвишената естетика. Постановката напомня по дух на „Парсифал“, поставен тук преди две години. Общо взето – още един триумф за Пламен Карталов и Софийската опера и балет.

Грегор Таси