Пламен Карталов по време на речта му. Снимка: Клаус Биланд
По повод на моя доклад на представянето на книгата, озаглавена „Моят Вагнер“ от акад. Пламен Карталов, директор на националната Софийска опера и балет, пред Българската академия на науките на 31 май, предната вечер имах възможността да преживея едно концертно изпълнение на „Макбет“ от Верди в Операта. При това всъщност това изобщо не беше никакво концертно изпълнение. Защото певците имаха много свобода на движение пред разположения на сцената оркестър, понеже поради ситуацията на Ковид 19 всички седалки на партера са премахнати. Оттогава при сценични изпълнения тук седи оркестърът, разположен на широка повърхност. На „Макбет“ можеха да бъдат допуснати 300 посетители, а и тук, в София, се надяват, че скоро те ще станат повече като в Западна Европа. Но докато там вратите бяха изцяло затворени над една година, Софийската опера изнасяше представления с 30 процента зрителско присъствие. С това България, заедно с Испания, се числеше към малкото, ако не и единствени страни в Европейския съюз, които и по време на пандемията можеха да играят на редуцирано ниво пред публика при общовалидни хигиенни мерки.
Всички протагонисти играха свободно на игралната площ около диригента, което позволи на операта да се превърне в полуконцертно изпълнение. Така че нотните пултове на някои от по-малките роли изобщо не вземаха превес. Също така едва ли можеше да си представим силни характери като Кирил Манолов и Александрина Пендачанска като Лейди Макбет да бъдат вързани зад някакъв си нотен пулт. Невероятно суверенно и силно изразително се представи Манолов като Макбет. Още първата среща с Банко, когото Светозар Рангелов с изпитани с Вагнер басови низини превъплъщава невинаги напълно уверено, оставя едно запечатващо се впечатление за цялата вечер. Дори само физически като внушителна поява Кирил Манолов пресъздава задвижвания от отвън кралски убиец с автентична мимика и широки жестове – с едно във всеки един момент перфектно владеене на сцената. Неговият драматичен баритон разполага с огромна сила и пълнота на звука, за да направи разбираем бурния душевен живот на главния герой.
Александрина Пендачанска още с встъпителната си ария документира, че държи здраво в ръцете си управлението на фамилията и със също толкова драматични, колкото и пълнозвучни високи тонове дава ясно да се разбере какво й се върти в главата, вървящия по трупове стремеж към абсолютна власт. В срещите си с Макбет, особено в моментите на неговото колебание, тя знае как да преминава впечатляващо психологически от упреци към ласкателства – една Лейди като от книжката с картинки. Вокално и като актьорски талант тук могат да се чуят и една Ортруд и Кундри. Но Пендачанска, при богатия й италиански и френски репертоар, още не се е насочила към такива ключови Вагнерови роли. По мое мнение сега би бил точният момент за това.
Финални аплодисменти. Снимка: Клаус Биланд
Иванка Нинова е една красиво звучаща Придворна дама, която съзнателно се държи на заден план, също като Тодор Котопанов като Доктор с лек бас. Даниел Дамянов пее Макдъф с един малко фиксиран тенор при твърде малко резонанс. На Ангел Антонов като Малкълм му липсва теноров цвят. Малките второстепенни роли са добре покрити от Димитър Станчев като Слуга на Макбет, Стефан Владимиров като Наемен убиец, Николай Войнов като Вестител, както и Станислава Момекова и Диана Василева като Привидения. Напротив, Георги Джанов като Привидение остана блед в гласово отношение. Хорът на Софийската опера и балет имаше добра вечер. Особено диференцираният Хор на вещиците остави трайно впечатление.
Пламен Карталов беше поканил Маестро Оливър фон Донани от Прага за този „Макбет“, последван на 2 юни. Фон Донани чрез екзактно водене на линиите и интензивна артикулация с певците, както и с хора, доказа своята гъвкавост в италианския репертоар и че свири много нашироко. Така представлението сполучи с високата си интензивност и емоционална дълбочина. Оркестърът на Софийската опера и балет се показа в добро състояние и вникваше уверено с голяма прозрачност в отделните групи в намеренията на диригента. Един вълнуващ „Макбет“, който бе възторжено аплодиран от публиката с много викове „Браво“.
Клаус Биланд