До неотдавна, продукциите на цикъла „Пръстена на Нибелунга“ бяха почти изцяло ограничени до най-големите оперни компании, които разполагат с финансовите ресурси, сцените и оркестрините, необходими за такова монументално начинание – то може да бъде обезкуражаващо и е банкрутирало повече театри от всяка друга оперна авантюра. През последните няколко десетилетия обаче, продукции на „Пръстена“ се появяват на необичайни, по-малки локации, които предимно използват версии на музиката за намален състав на оркестъра и често се осланят на модерни видео технологии, а това елиминира необходимостта от сложни сценични машини и множество мащабни декори. Докато оперните компании правят стъпка назад по отношение на репертоара си, Вагнер е един от Софийската Опера и Балет, чиято зала побира хиляда зрители, би следвало да е невъзможна локация за продукция на „Пръстена“, ако ще и само заради плашещите цени на билетите. До 2009 г. театърът няма почти никакъв опит с Вагнер поради политически причини – комунистическото правителство забранява Вагнер заради присвояването му от нацистите. Демокрацията настъпи и съветският контрол беше отхвърлен през 1990 г. По-късно, през 1994 г., Пламен Карталов – харизматичен професор, сценичен режисьор и отдаден последовател на Вагнер, стана генерален директор на театъра. Карталов започна с концертна версия на „Лоенгрин“ през 2009 г., а след това превърна Софийската Опера в „Байройт на Балканите“, като представи първата цялостна продукция на „Пръстена“ през 2013 г. Тази продукция често биваше представяна в София и по гастроли, включително в Москва, и превърна България в дестинация за вагнеровия култ. През 2023г., този „Пръстен“ беше заменен от нова продукция, която повторно бе представена през 2024г., 2025г. и отново този сезон, с едно изпълнение на цикъла.
Вагнерианците са крайно разделени на модернисти, подкрепящи продукции, изградени около алегория, често с всеобхватна концепия, и на буквалисти, които искат да видят цялата плеяда от богове, чудовища и магия на сцената, представени с минимален контекст. Продукцията на Карталов (той е режисьор на всички опери, описани тук), определено попада в обсега на буквалистите. Той отбелязва следното: „Когато режисьорът следва вътрешната логика на музиката и драмата, той дава възможност на публиката да се срещне с Вагнер отблизо, не с режисьорската интерпретация на самия себе си.“ Продукцията на Карталов обаче не е лишена от символизъм. За разлика от повечето нови „Пръстени“, той използва видеопроекции само за заден фон, в полза на абстрактни декори и разнородни фантастични костюми.
Декорите на сценичния дизайнер Ханс Кудлих използват трискел като основен дизайн за целия цикъл, заедно с големи издигнати геометрични форми, бегло наподобяващи буквата „а“. Тези трискели, извикващи представата за келтската и древногръцка митология, бяха представени в множество конфигурации и под множество ъгли по време на цикъла. Карталов отбелязва, че те изобразяват кръговрата на живота – от раждането до величието, смъртта и прераждането. Навярно, най-важната метафора в „Пръстена“. Валхала беше представена чрез бляскава, донякъде крещяща рамка, която едновременно приличаше на сграда, на копие и на фалос. Останалите декори включват метални клетки за Нибелхайм (в тях има Нибелунги, които удрят наковалните си с чукове), подобна на палатка конструкция за колибата на Хундинг и метална квадратна рамка за Миме. Осветлението на Андрей Хайдиняк и видеопроекциите на заден фон заедно направиха тази продукция ярка и цветна.
Костюмите на Християна Михалева-Зорбалиева запълниха цялата гама. „Рейнско злато“ на места приличаше на парти за Хелоуин, докато боговете парадираха наоколо в костюми, сякаш взети от продължение на „Междузвездни войни“ (екстравагантната накъдрена вечерна рокля на Фрая, по която имаше закачени ябълки, заслужава специално внимание). Рейнските дъщери плуваха из водите на реката и подскачаха на трамплини, облечени в блестящи бански костюми. Вотан носеше разнообразни цветни кожени роби, а повечето от мъжете – по-семпли кожени палта, с които приличаха на древни войни. Зигфрид носи сини джинси и изящно кожено яке с голям червен метален талисман, приличен от едната си страна на крилото на птица. Зиглинде и Гутруне бяха облечени в елегантни рокли, а Валкюрите – в червена броня и шлемове.
Като говорим за Валкюрите, най-запомнящите се декори в тази продукция бяха ярките червени жребци в реален размер, яздени от всяка от Валкюрите, движещи се на колела и бутани от сценични работници, облечени в черно. Друго нововъведение беше Горската птица (Мария Павлова), която буквално летеше над сцената като Питър Пан, увиснала на еластични въжета. Така тя се движеше нагоре, надолу и настрани, докато пееше. Главата на дракона беше като излязла от анимация – устата ѝ се отваряше и разкриваше остри зъби.
Повтарящ се елемент беше появата на заден фон на герои, описвани в диалога на сцената. Например, по време на монолога на Вотан във второ действие на „Валкюра“, видяхме Ерда, а после войните герои и Алберих безшумно се появиха в задната част на сцената. Вотан също се появи на заден фон по време на финала на „Залеза на боговете“.
Докато вървеше увертюрата на „Зигфрид“, видяхме как Зиглинде ражда Зигфрид, обгрижвана от Миме, а после – как Миме тича първо след малко момче, после след пораснало такова и накрая – след тийнейджър. По този начин бяха представени годините, които двамата прекарват заедно, преди да започне първата сцена.
Сцената с огъня, с която завършва „Залезът на боговете“, беше хипнотизираща. Видяхме как Валхала рухва, чрез въздействащ показ на пожар и потоп.
Едно отличително качество на тази продукция е, че тя разчита на почти изцяло български състав – само трима певци в огромния ансамбъл на „Пръстена“ са чужденци. Това очевидно е част от усилията да се отгледа ново поколение български певци. Карталов заяви: „Българските певци притежават необходимия вокален и драматичен потенциал да изпълняват Вагнер и го доказват на сцената. Нещо повече, те работят в обща артистична среда с един и същ стил и театрално мислене, което придава на спектаклите завършеност, усещане за естественост и вътрешна взаимосвързаност.“ Всичко това работи изненадващо добре, подпомагано до голяма степен от малкия размер и резониращата акустика на този театър – благословия за недотам мощни гласове.
Ролята на Вотан/Странника беше изиграна от трима души. В „Рейнско злато“, Веселин Михайлов се отличаваше с баритона си и беше уверен по време на драматичните сцени, въпреки че гласът му не е достатъчно мощен да изпълнява подобни роли в по-големи театри. Във „Валкюра“, гръцкият бас-баритон Арис Аргирис доминираше на сцената с отличителния си красив и тъмен глас и с царствената си осанка, разкривайки пълната гама от емоции на героя си. Кристиян Чер игра Странника в „Зигфрид“. Тъмният му глас има богат тембър. Като харизматичен актьор, той внесе усещане за благородност, достойнство и спокойствие на героя си.
Брюнхилде беше изиграна от две певици. Във „Валкюра“, Гергана Русекова показа атрактивен глас с хубав тембър, но беше твърде неподвижна и статична. В „Зигфрид“ и „Залеза на боговете“, лиричното спинто сопрано на Радостина Николаева се оказа достатъчно да изобрази пълната палитра от емоции. Въпреки че на моменти гласът на Николаева беше заглушаван от оркестъра, острите ѝ ясни тонове бяха завладяващи.
Със силния си грубоват глас, Пламен Димитров представи Алберих като тъмна и зла сила. В ролята на Логе, Даниел Острецов беше вокална и драматична наслада – подскачаше и танцуваше, с пластични и намигащи изражения. Миме на Красимир Динев звучеше достатъчно хленчещо и носово, за да очертае героя без да го превърне в карикатура, благодарение на силния глас и раздвижената игра на Динев.
Весела Янева беше особено интригуваща Фрика, устремена и ледена, вместо натякваща, с резониращото си мецосопрано. Янева игра и Швертлайте. Виолета Радомирска беше властна Ерда в „Рейнско злато“. Тъмното ѝ контралто притежава свръхестествени качества, идеално пасващи на ролята. В „Зигфрид“ Ерда беше изиграна от Янева.
Мартин Илиев беше свиреп, боен Зигмунд – завърна се като Зигфрид, по момчешки енергичен в „Зигфрид“, а след това по-благороден в „Залеза на боговете“. Гласът му е мощен и хапещ, без особена изтънченост или диапазон, със съществени проблеми във вибратото и на моменти – в интонацията.
Като Зиглинде, Алма-Лиза Бандаловска представи прекрасния си глас, уверена във високия регистър, ала донякъде не ѝ достигаше сила в средния и ниския. Австрийският бас Курт Ридл, с величествения си глас и завладяващ на възрастта от 78 години, беше грабваща, зловеща сила като Хундинг. Атанас Младенов представи Гюнтер като срамежлив и разсеян. Отличен актьор, баритонът му беше прецизен и изразителен. Бандаловска се завърна като Гутруне – артистично представи противоречията на героинята си. Петър Бучков пя Фафнер, а после се завърна като Хаген. И в двете роли, използва дълбокия си резониращ бас, за да постигне драматичен ефект.
Немският диригент Константин Тринкс е вагнеров ветеран, който знае как да оформи музиката на „Пръстена“, освежавайки вариацията в темпата и динамиката, понякога за сметка на певците. Въпреки няколкото грешки на медните инструменти и дребните проблеми със струнните, това беше завладяващо представяне на музиката от осемдесетте музиканта.
България е малка страна и не е богата, ала музикалните ѝ традиции са извор на гордост – през годините е произвела велики певци като Борис Христов, Гена Димитрова и Соня Йончева. Карталов използва компактно бижу като Софийската Опера, за да покаже на какво е способно настоящото поколение български певци, а интелигентно поставеният от него „Пръстен“ е достойна дестинация за фенове на Вагнер от цял свят. Изданието на Вагнер фестивала тази година продължи с „Лоенгрин“ на 12 юни и с „Танхойзер“ на 14 юни, с по едно представление и на двете заглавия.
Вагнер фестивалът за 2027г. беше обявен. „Пръстенът на Нибелунга“ – 26, 27, 29 юни и 1 юли; „Нюрнбергските майстори певци“ – 28, 30 май и 3 юли.
https://wagnersocietyny.org/sofia-operas-2026-ring-cycle/