Изказаните мисли на министъра Кирил Петков, че българската култура може да се самоиздържа по модела на Кристо и Жан-Клод, е пример за стартъп, който ни насочва към Стив Бланк – идеолога на Силициевата долина. И тъй като стартъпът е временна организация, създадена да търси доказването на повторяем и скалируем бизнес модел, той влиза в противоречие с по-скромните цели на малкия бизнес, затова бих препоръчал да се прави разлика между една национална стратегия за „икономика и култура“ и „икономика на изкуствата“.
Първо, защото двете дефиниции като философии за управление и сигурни финансови ресурси са много различни. И второ, защото трябва да се отчитат резултатите от стремежа за държавния икономически растеж, а също и необходимостта от културна идентичност, като въздействат с финансов инструментариум.
Забравяме най-същественото – меценатството, което не е в приоритетите на високо технологичната практика и модели в Силициевата долина, нито на ниво собствено независим управител на малка фирма или магазинче, макар че помага в макроикономически план с данъците си в полза на държавната икономика.
В условията на стартъпа икономиката и изкуствата могат да имат допирно взаимодействие. Продуктите на изкуствата са предназначени за потребители. Икономическото мислене е най-главното, още преди мисленето за творчески концепции и пълни салони. Задължителни са визионерството, иновативността, предприемачеството, и всичко това в името на посещаемостта, което е най-същественият резултат за мениджмънта на един държавен или частен културен институт.
Световните икономисти на изкуството отдавна предричат, че свиването на държавните субсидии за оперното изкуство ще се задълбочава. Неговата историческа борба за живот анализира италианският журналист Сандро Капелато:
„… След кралските фамилии, които поддържат операта заради удоволствие и престиж, идват импресариите, заради страст и печалба; следва държавата – заради национална гордост и културен дълг. Утре кой ще има грижа?
Оперното изкуство навършва четири столетия. В опита си да отбележи не собственото си погребение, а да чества една тъй завидна годишнина, то е призвано още веднъж да смени кожата и мисленето си. В Италия и цяла Европа кризата е не само финансова, но е въпрос и на самодоказване. И навсякъде държавата прави крачка назад…“
На първия конгрес на световната организация на оперните театри „Евролирика“ (сега с име „Опера Европа“), състоял се във Флоренция през есента на 1988 г., оперни ръководители и икономисти от Европа и Америка анализираха състоянието на финансовата политика за развитието на оперните театри в различните страни и изводите от невъзможността на държавните институции изцяло да поддържат дейността им. Подкрепи се убеждението, че е дошъл моментът да се направи опит за спасяване на операта от икономическа смърт. Спасението е в битката и изпитанията на самодоказването, на търсенето и намирането на индивидуален и собствен изход в глобалната криза, като не се разчита на цялостно държавно финансиране на оперното изкуство.
За управлението на Софийската опера и балет предизвикателството днес е как и по какъв начин с недостатъчната държавна финансова подкрепа ще се осигуряват жизнено необходими средства и заедно с това – най-високо ниво на художествено-творческата дейност. От първостепенно значение е прилагането на спешни мерки за нова икономическа, художествена и образователна стратегия, като необратим и необходим процес на осъзнатото и нелеко преминаване от етатизация към самоорганизация, за формиране на ново мислене и условия към частично самофинансиране.
Тази принуда и необходимост за ново икономическо поведение поставят на изпитание ролята на директора, всички нива на ръководство и отговорността на колективите на националния оперен и балетен театър на България. Заедно с това и задължението собствените изисквания и стремежи да са винаги по-високи в художествено-творческите резултати, конкурентноспособни за ефективно и равностойно международно сътрудничество. Наложително е извършването на жизнено необходими оздравителни промени и подобрения в структурата на институцията, правилника за вътрешния ред, нови, по-ефективни правила за заплащане труда на творческите, производствените и техническите кадри.
Закон за публично-частното партньорство ще осигури средства, които да допълват недостига от държавното субсидиране. Те ще се насочват по естествен път за привличане на нова публика и територии за оперното и балетно изкуство със спектакли на открито и построяване на нови сцени; разгръщане, създаване и поддържане на нов, богат и разнообразен репертоар; осигуряване на налични средства за привличане на големи имена и творци; провеждането на дългосрочни образователни програми за създаването и възпитаването на нова и най-млада публика; планиране на престижни участия на театъра в световни форуми и гастроли; подобряване и обзавеждането с модерно оборудване на сцената и ателиетата за производство на декор, костюми и др.
Операта – като структура, организация и поле за изява на ярки индивиди, белязани с талант и професионализъм, е сложен организъм на взаимодействащи художествено-творчески, технико-производствени и административни процеси. Това е скъпо предприятие, което не произвежда масова продукция, а уникати. Винаги неповторими. Трудът в тази фантастична фабрика не бива да се подценява, той е занаятчийски и скъпо струващ (знаете колко години са нужни, за да се създаде един цигулар, певец, балетист и т. н.). Стойността на този труд се свързва с онова, което наричаме художествен факт и ще допринася по индукция в живота на другите производствени дейности.
Защо не се направи проучване какъв е в момента косвеният икономически принос в другите производствени и непроизводствени дейности? Или да се направи съпоставка с разходите за музика и другите сектори на държавно управление?
Не се обяснява в името на какво изкуството днес е призовано към жертви. Всички сме убедени, че всеки разход, дори най-скромният, трябва да бъде отпуснат за ясно определена цел. И още, че възвръщането на културния разход би трябвало да се разпределя върху всички. А не ми е известно да има научна разработка за финансиране на културната потребност, оразмерена с параметрите на доказана обществена необходимост.
Затова вместо да хленчим или да водим битка с вятърни мелници и с неразбиращи чиновници, които също избягват битки с по-висшестоящи чиновници, реших да изпробвам доказателството за право на съществуване без държавни средства, на правенето на съвременен оперен театър на идеалистична основа – самостоятелен избор, огромна отговорност и независимост. Т.е. след като не се дават полагаемите се средства за държавната културна институция, наречена и национална, то тогава да отидем към безпрецедентното предизвикателство на икономическата обстановка – като няма пари, да отговорим с друго предизвикателство. Без да разчитаме на някакво вмешателство, а на самостоятелност и самоорганизация при проектиране на цялостната творческа дейност, в зависимост от интереса и успеха на самофинансирането.
Предварително трябва да се знае, разбира се, че държавата днес осигурява само заплатите на служителите и една съвсем недостатъчна минимална част от средства за общи разходи. Доплащането на тези разходи, които главно са за издръжка на сградата и на цялостната художествена дейност, е прехвърлена изцяло на самофинансирането. Признавам, че в условията на все още социалистическото устройство, система и манталитет на музикалния и културен живот в България, това е ужасно и авантюристично начинание. Защото влизаш в суматохата и хаоса на една ситуация като нашата в България и поемаш отговорността на слепия да води след себе си други слепци (парафраза по Питър Брук). И не за да се харесваш и самодоказваш колко си добър, а да вършиш една мисия, която ще бъде повече полезна за цялото общество, отколкото за тези, които ще вървят в нейно име. И когато нещата се подобрят и променят, когато успехът е сигурното доказателство за изгазване на блатото от задръстените мозъци и непукизъм, изкачилите стръмното било ще чуят от долу, от най-ниското, крясъците за анатема – с етикети за авторитарно, диктаторско, еднолично и прочие видове поведение. Глашатаите, разбира се, ще бъдат будната съвест на завистника, обременените – с провидения от нечистите си дела! Бомарше най-добре е определил ситуацията на неспящите негодници: „Най-виновните най-малко прощават“.
Споделям всичко това, защото и аз натрупах немалко отрицателни емоции напоследък, след една наслада от много успешни резултати в един крайно консервативен музикално-културен институт.
Смятам, че главният смисъл на един успех е недопускане финансовата и политическа кризи на обществото ни да влязат в театъра. Интернационализирането на нашата дейност е също голяма задача. Веднага искам да отбележа, че този подход отдавна е приложен в повечето западноевропейски и американски театри. Но в България кризата – и икономическа, и в манталитета, и липсата на средства, разгърна смелостта ни в рисковата отговорност да потърсим и създадем почва за международни инвестиции, без да има реципрочни изисквания за възвръщаемост. Или накратко казано – развихме трудно, но засега успешно сътрудничество с други културни организации. Също така осигурихме на театъра работа чрез копродукции с други заинтересовани театри. Но трябва да се знае, че без помощта на редица частни компании, и то предимно от чужбина, щеше да е абсурдно осигуряването на дейността ни.
В САЩ оперите не получават никаква поддръжка от правителството. Самите американци признават, че докато гледат с копнеж през океана към европейските си колеги, които получават щедра поддръжка от правителствата си, те в Америка развиват като изкуство спонсорирането. На втората Европейска конференция в Болоня през 1995 г. американският представител на организацията „Опера Америка“ г-н Спорка изнася следните данни: финансовите помощи от фирми, отделни членове и партньори възлизат на повече от 59% от цялостния доход за функциониране на оперните ни театри. Останалите идват от продажба на билети. Силно развита абонаментна продажба на билети има и в Америка, и в Европа. В България също, но все още много плахо. И в Европа, и в Америка „намаляването на бюджета принуждава администраторите да мислят за увеличаване на публиката, за спонсориране и образование, така както никога не сме мислили по-рано“, признава г-н Спорка.
Така поставен, в паралел с нашите условия, стои същият проблем, който ние, без да сме го изучавали, все още се опитваме да го решаваме. Именно от принудата да се самоорганизираме – с ново мислене и подход, с нови критерии. Тези наши усилия обаче се „бият“ и си противоречат с инертното мислене на дремещите чиновници и с мързеливите им напъни за реформа на културните процеси. Срещу нас воюват хора без качества, без въображение, и при липсата на връзка с правителствените институции, които да предоставят законова подредба за прогресивен градеж и регулиране на онези правила на играта, в които новото мислене да бъде в полза на новите умения за правене на модерен културен пазар. Покровител на можещите, на високия професионализъм и морал на съвременния творец.
* Директор на Софийската опера и балет.