Да поставиш за пръв път в България и на Балканите целия Вагнеров цикъл „Пръстенът на нибелунгите“ е огромна задача. На подобно нещо може да бъде посветен цял един живот. Директорът на Софийската опера акад. Пламен Карталов несъмнено си е давал сметка, че това е венецът на творческата му дейност. Заради мимолетността на оперните постановки, твърде тежки, твърде мащабни, за да останат безкрайно на сцена, режисьорът е решил да опише своя творчески подвиг в книгата „Моят Вагнер със Софийска опера, или хроника на едно приключение“.
Над 1000 страници е обхванала ретроспекцията на възникването на идеята и реализацията на пълния цикъл „Пръстенът на нибелунгите“ и други Вагнерови произведения в София. Това е равносметка за десетгодишен труд, не само на акад. Карталов, но и на всички ангажирани – оперната трупа, балетът, сценографите, осветителите…
„През четирите години на осъществяването за първи път у нас над знаменития 15-часов цикъл работихме заедно 52 артисти, над 200 души творчески и изпълнителски състав и още толкова от техническите служби, ателиетата и т.н. Така всеки от нас дава своя личен принос към световното честване на 200-годишнината от рождението на гениалния германски композитор и мислител Рихард Вагнер“, коментира директорът на Софийската опера и балет Пламен Карталов.
В тетралогията всички солисти са българи – главно от Софийската опера, а също така и наши артисти, които правят кариера в Германия.
За „Пръстенът на нибелунга“ има по два или три състава за водещите роли. А дори в родината на Вагнер няма трупа, която само със свои солисти да постави прочутата тетралогия.
В книгата са поместени и отзивите на световни експерти и критици за „Пръстенът на нибелунга“ на Софийската опера и балет. Рецензиите се простират на цели 300 страници от книгата.
Богато илюстрирано, с твърди корици и полиграфски издържано, изданието на „Захарий Стоянов“ е едновременно творческа автобиография, но и наръчник за това как се реализира оперен спектакъл днес. Читателите ще научат много за дългите дни на проучване, обмисляне и създаване на толкова обемен културен продукт.
Предлагаме ви откъс от „Моят Вагнер“, предоставен ексклузивно на „Площад Славейков“ от акад. Пламен Карталов.
…Първата ми среща в Меката на Рихард Вагнер – Байройт, беше през лятото на 1970 г. Двадесет и две годишен студент положих моя си клетва на гроба му, че вдъхновението от неговия Театър и неговите спектакли, на които присъствах, ще бъдат водещ лъч, озаряващ завинаги моя път на режисьор. Това обаче с неговото творчество, след около сто и петдесет други постановки на майстори на българската, италианската, френската и руската оперна съкровищница, се случи след близо 38 години. Почти всички композитори поставях, но не и Вагнер. Компенсирах своя пропуснат шанс и обещанието си в последователност от седем години със серия от шест постановки в чест на 200-годишнината от рождението му. През целия си живот участвах свръхактивно и паралелно с режисьорската ми дейност и мениджмънт с градеж и промяна към нови естетически хоризонти, с нещадящи усилия към нови посоки, засметка на отъпкани традиционно сигурни в годините навици и манталитет на различни нива на администратори, политици, колеги и театри. Имах шанса с нов стремеж да създавам нови творчески идеи и укрепване на музикални институции в страната и чужбина. Имах смелост в откриването на необичайни пространства на открито за оперни представления, срещи с най-големи артисти и сцени, с различна публика и държави. Сбъднах мечтата на Борис Христов в основаване на негова академия в Рим. За всичко това съм безкрайно благодарен на семейството ми и на Съдбата да оправдавам отговорностите и доверието на хората, които ми вярваха. Постоянно се отдавах в сътрудничество и работа по организиране и създаване на нови пътища, по които никой не е дръзвал да поеме. На публика в Бразилия, Япония, Русия, Германия и други страни също давах шанс да разпознае България като страна с мощната ѝ културна идентичност. Опитвам се още да създавам моя режисьорска школа с верни и увлечени от нови идеи творци съмишленици. Привличани от новаторско мислене, заедно да разширяваме естетическите и репертоарните хоризонти на изкуство, събрало ни и превръщало ни в обща съдба за доказване на друга посока и алтернативна истина в продуцирането. Дали си струваше пилеенето на време и понякога каторжните усилия? Новото и неутъпканите пътеки винаги са ме изкушавали, макар и врящи гнезденца от съскащи завистници и властващи неверници да пречат по пътя към прогреса на идеи с визия. Точно тук ми е давал кураж и смисъл съветът на мъдреца Конфуций:
„Който не напредва всеки ден, всеки ден изостава“.
„Ако Бог е откъм нас, кой ще е против нас“ – ще си разреша да припомня на наша страна тази библейска строфа от Свещеното писание, като герб на знаме, и без страх, че тръгнахме да извървим един общ и дълъг път с моите колеги от Софийската опера, избрали един нов път, стръмен и опасен, към завоюване на най-трудни върхове с творчеството на Рихард Вагнер – четирите опери „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“, „Залезът на боговете“ от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, веднага последвани от „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“. Всичките поставени само в седем години и неколкократно изпълнявани, но не само с първите си изпълнения в България, а и с премиери в чужбина: Болшой театър на Беларус в Минск, Фестивалът, Любляна в Словения, средновековния град Фюсен в Германия и Болшой театър в Москва…
…„Моят Вагнер със Софийската опера“ е наистина един скромен дар в сто и тридесет годишната традиция и история на първия ни оперен театър в утвърждаването му неслучайно на световната оперна сцена с Вагнеровия репертоар – принос към голямата световна традиция на великия немски колос, възкръснал у нас след дълго прекъсване в оперния репертоар в България, но вече с най-трудните му шедьоври. Настоящото издание е скромният ми личен принос като режисьор и ръководител на първия оперен театър на България.
Макар днес, когато цялата нация и светът са поставени на изпитание от COVID-19, „ние сме Софийската опера“ и продължаваме да работим с увереност и оптимизъм, за да бъде жива и продължавана новата традиция за националната ни култура със световно значимия за човешката цивилизация Рихард Вагнер и творчеството му в репертоара ни…
…За реализирането на първата българска постановка на тетралогията започнах да мисля през 2008 г., първа не само за България, но и за Балканите. Имах чувството, че Софийската опера ще я покаже някой ден и в чужбина. Пророческа е убедеността на Георги Йорданов, бивш министър на културата, че „България присъства в развитието на световната култура преди всичко и главно с оперното изкуство“. Това вече е факт. Историята на създаването на Вагнеровия „Пръстен“, а след него и още „Тристан“ и „Парсифал“, е дълга, минала през много препятствия, безсънни нощи, противоречия, огорчения. Някой ще каже: избрал си да е с твоите камъни по твоята глава.
При мен има един основен проблем. Когато се захвана за нещо с моя си вътрешна убеденост и увереност в кауза, никой не може да ме спре. Трябва да стигна до края с идеята, да я завърша по най-добрия начин. Естествено, не може съвсем сам, а с екип, но от верни съмишленици, увличайки и много други последователи, които са повярвали да тръгнат с мен и идеята.
Така и започнах още като студент своята мисия – отдаден на операта като изкуство, като съдба, като живот. Това и сега продължава вече половин век. Намерението да се изкове „Пръстенът на нибелунга“ в Софийската опера дойде случайно, спонтанно и без никакво колебание по време на една среща на терасата на ресторанта на Народния театър „Иван Вазов“. Поканих на обяд австрийския продуцент Йохан Маурер, който по идея на директора на Виенската опера Йоан Холендер осигури средства за постановката на „Саломе“ от Рихард Щраус. На този сякаш съдбовен обяд разговаряхме за репертоарната политика на театрите във Виена и София. Разказвах му за моите планове като нов директор на Софийската опера, за грижата ми към нова публика – зрители, неизкушавани да влизат в операта, за публиката утре.
Стратегията за създаване и отглеждане на млади зрители от най-ранна възраст не е нова по света. Но за нас е решаващо бързо създаването на последователен и подходящ репертоар. Разкривах пред госта всичко, което ме възхищава за страна като Австрия заради културните потребности и интерес към операта на публика, с традиции, създавани през вековете. Моят събеседник ми подхвърли идеята да поставя за младата публика „Рейнско злато“ от Вагнер, чиято премиера е минала току-що във Виенската опера. Герои в тази приказна опера са великани и джуджета. Така произведението може да бъде подходящо за най-малките ни зрители в София.
След „Саломе“ от Рихард Щраус разсъждавах защо не веднага и Вагнер. Ще е голям престиж в новите ми планове за репертоара и ще обогати с нови автори конвенционалния досегашен репертоар. Прибрах се вкъщи и не мигнах цяла нощ. Нали Рихард Вагнер в студентското ми присъствие на Младежкия фестивал в Байройт още през 1970 г. ми даде вдъхновение и тласък за кариерата ми. Нали веднага след завръщането ми точно от Байройт реших да създам свой оперен театър.
Сам намерих средства и зали за репетиции, организирах всичко за един камерен състав и основах първата Младежка опера в София, само със студенти. Под акомпанимента на пиано, осъществен от Пенка Домусчиева, беше представена за първи път в София и при огромен интерес камерната опера „Любов и хитрост“ от Йозеф Хайдн. А после изнасяхме спектакли по села и градчета, там, където никога не е имало оперно представление от никой голям оперен театър в България. До мен вече беше Трифон Силяновски, едно от най-големите имена за българската музикална култура. Наклеветен от негови колеги, е изпратен в концлагер, което прекъсва кариерата му на блестящ пианист. По-късно започва работа като корепетитор в Софийската опера. Запалих го с моята идея за нов театър и той напусна щатната си и сигурна работа в Операта.
В творческата си равносметка, след като поех ръководството на преместената от София Младежка опера, вече Благоевградска камерна опера, после в Русенската опера, Музикалния театър и Софийската опера, осъзнах, че в годините, като утвърден и с признание режисьор, никога нямах нито подтика, условията и средата в театрите, където работих, да посегна и към гениалните музикални драми на Рихард Вагнер. Нямах вероятно смелостта и доверието в себе си за алтернатива на заглавията, традиционните и хлебни за всички певци италиански опери. В безсънната нощ след срещата ми с австрийския гост реших. Не само „Рейнско злато“, първата опера от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, а ще се заемем с поставянето на целия цикъл, който включва четири заглавия. Признавам си, че въобще не осъзнавах накъде тръгвам с намерението си.
И още друга лудост – певците да бъдат само български солисти. Имахме ли ги в театъра? Кои са? Не мислех в никакъв случай обаче ролите да се изпълняват с гости от чужбина. Значи, ще трябва да ги намеря у нас! Ще създадем нова политика за Вагнерови български изпълнители с нашия и първи български „Пръстен“ в България. Ще открия най-подходящите певци актьори и ще поставя тетралогията със същите гласове, които пеят толкова добре италианската, руската и френската класика. Вероятно ме е съпътствала древноиндийската мъдрост „Поемеш ли по пътя на вярата във възвишеното, добиваш решителност и целенасоченост.”
Замисълът беше от 2010 до 2013 г. всяка година да показваме по една опера от цикъла, премиерен не само за България, но и за Балканите, за да се включи и Софийската опера в световното отбелязване на 200-годишнината на композитора, през 2013 г. „Напук на кризата“ беше озаглавил статията си Щефан Мьош в списние „Опернвелт“.
Смело поех отговорността да осъществим със Софийската опера този голям проект. Шест постановки на Рихард Вагнер, създадени в седем сезона и поддържани към момента в продължение на десет години (2010 – 2020), с един и същи състав от български певци са солидна визитна картичка за Софийската опера…
…Вторият рисков момент беше финансирането на четирите заглавия със сигурен бюджет в продължение на четири години. Мисля, че един режисьор освен творец със своя персонална визия и почерк трябва да има и икономическо мислене. Обезпечаването на такъв специален проект като „Пръстенът на нибелунга“ за нашите български условия изглеждаше непосилна задача. Спрямо европейските и американските бюджети за осигуряването на финансиране на тетралогията нашите разходи за реализацията ѝ са с много по-ниска себестойност. В България отсъствието на стратегия за икономика на изкуството прави оперното изкуство винаги зависимо от държавата и от политическите класи. В самодоказването с резултати и способността да покаже собствената си обществена полезност и да стигне с предназначението си до своя „потребител“, само така оперното изкуство би могло да получи и признаване, и подкрепа с икономически ресурси от обществото.
https://www.ploshtadslaveikov.com/kak-se-poyavi-parviyat-vagnerov-prasten-v-balgariya-i-na-balkanite/