МАГИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ БАЙРОЙТ ПРОДЪЛЖАВА

На зеления хълм на Байройт в уникалния театър на Рихард Вагнер, изграден по негов проект, живее легендата за революционера в света на операта, завещал своите прозрения за живота и смъртта в музикалната си  драма.

Изживяла съм този необикновен ритуал на поклонници от цял свят, които обгражда тази крепост в един ритуал, който е с привкуса на традициите, на известен снобизъм, въпреки че и духът на нашето време вече се усеща.   

На Софийския свещен хълм, огласян от камбаните на най-големия катедрален храм на Балканите „св.Александър Невски“, ние вече имаме  българския Байройт, единствен за сега на Балканите. Вече пет години многобройната публика изкачва стъпалата на оперния ни храм с особено вълнение, в очакване на срещата си с властелина на романтизма Рихард Вагнер.

Страстите по Вагнер, които Пламен Карталов разпали в последните пет години с тетарлогията  „Пръстенът на нибелунга“ продължават с най-съкровената изповед на влюбения Вагнер, излята във величествената поема за любов, „Тристан и Изолда“. Творба, голямо предизвикателство и за най-големите театри, музика, на която отстояват само елитен отбор певци, вагнеровите певци, специално канени за спектаклите. На премиерата и последвалите представления бурни аплодисменти и възторг на публиката изпълниха залата на първия ни оперен театър. Те не стихваха дълго в късните часове, в полунощ. Никой не искаше да се раздели с вълшебството на музика и постановка, с необичайно високия градус на изживяването, сътворено от майстора на тази магия Пламен Карталов и неговите артисти-певци,   музикантите, целия оперен театър.  

Да  изживееш магията на Байройт, вагнеровите тържества, е нещо различно от всеки друг фестивал.  Различно не само като съпреживяване на спектаклите в необичайния театър, но и като участник в един ритуал, роден в далечната 1876 г.Празниците на зеления хълма на Байройт въздействат като вълнуващ филм. Луксозни коли, легендарни личности в екстраваганти, скъпи тоалети изпълват пространството пред театъра. Истинско светско събитие с разнолик характер.  Тържествени фанфари призвават публиката. Влизаш в  театър, пълен контраст на традиционния пищен  оперен театър. Това е семпъл дървен театър, построен по подобие на античния амфитеатър на Епидавър. Там потъваш в необикновения свят на Вагнер в неговия автентичен замисъл.

В далечната 1876 г., когато е открита тържествената сцена в Байройт и за първи път е била представена цялостно тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“, европейската общественост е трябвало да признае невероятния успех на най-противоречивата личност от епохата на романтизма, Рихард Вагнер. И най-голямите му противници е трябвало да го поздравят за смелостта, с която е превъзмогнал всичко, за да превърне митичния и нереален план в реалност. Не случайно на програмите като мото е изписана мисълта на Гьоте:“Не е достатъчно само да желааеш, по-важното е да реализираш, да осъществяваш.”

При полагането на основния камък на 22 май 1872 г. Вагнер споделя пред съмишлениците си какъв ще бъде този  „специален театър за немската култура”. Ще бъде изграден от най-обикновения материал и без никакви орнаменти,  пропорциите  и разположението на аудиториума ще определят най-доброто възприемане на сценичното действие, а неповторимата акустика – на музиката. Идеята е да се създаде чувството за сюблимна илюзия.

И днес, независимо от неудобните дървени столове, публиката запазва гробна тишина, ненарушавана дори от електронните часовници /забранени преди повече от 30 години/. Пълна концентрация в действието, цялостно потъване в музиката, съпричастност с театъра на идеите.

Оркестърът не се вижда. Той „потъва” под нивото на сцената. Вагнер говори за „рамката на сценичната картина”. Няма ложи, обримчващи салона. Елегантни колони рамкират постепенно „изкачващите” се редове, създаващи представата за гръцкия амфитеатър. Отзад са т.н. ложи, които са по-скоро са като  кутии.  Всичко е измислено така, че магията от сцената да не бъде нарушена и от най-малкия технически проблем. Сцената е отворена към дворното пространство, от където „влизат” сменящите се декори.  Тя може да се увеличи, според сценичната концепция. 

Това влизане в магията на вагнеровите тържества вярвам ще събуди любопитството за света на Вагнер, ще изкуши да изжвивеете българския  „Тристан и Изолда“ със Софийската опера. Да се потопите в емоцията и одухотвореността на красивите български гласове, на въображението в сценичното внушение на създателя на вълшебството на тази приказка за безсмъртната любов,  на онова музициране, което дава нов живот за любовния копнеж на Вагнер.

Ако някога романтикът Вагнер е успял да сбъдне своята утопична идея за  представите му за оперен театър, то сега в трдуното време на криза и бездуховност Пламен Карталов успя да издигне идеите и българската представата за вагнеровата музикална драма, толкова актуални днес.

Нещо, което събужда вярата в това, че „изкуството е истинското спасение за света“.

Ако искате да изпитате своето усещане за бурни страсти и любовен копнеж ще имат тази възможност с последния спектакъл на „Тристан и Изолда“ на 11 март. Бъдете в месеца на любовта с влюбения Вагнер и неговата величествена поема за любовта!

Д-р Магдалена Манолова