ЗА ПУЧИНИ И „МАДАМ БЪТЕРФЛАЙ”

Джакомо Пучини / 22 декември 1858 г., Лука – 29 ноември 1924 г. /, произхожда от стар музикантски род – четири поколения композитори и органисти предшестват появата му. Петгодишен, след смъртта на баща си Микеле Пучини, малкият Джакомо наследява длъж­ността „органист на република Лука“. Като ученик в прогимназията отива пеш от родния си град до Пиза, за да чуе „Аида“ от Верди (подобно на младия Бах, който отишъл пешком до Любек заради концерт на органиста Букс­техуде) и това затвърдява решението му да стане „прочут композитор“. Учи в консерваторията на Милано при Амилкаре Понкиели, от когото получава не само ценни знания, но и тласък за творчество и морална подкрепа. Авторът на „Джоконда“ му дава и първото либрето за опера – „Вилите“ („Са­мо­дивите“, по сюжет близък до „Жизел“ от Адам), забелязана от голямото издателство „Рикорди“ и поставена през 1884 г. в Милано. Пет години по-късно Пучини създава втория си сценичен опус – романтичната опера „Едгар“ по сюжет на френския поет и драматург Алфред дьо Мюсе (всъщност повечето от оперите му са създадени по френски литературни първоизточници, но са определено италиански по дух). Голямото признание идва с премиерата на „Манон Леско“ по известния роман на Абат Прево – тогава Пучини е на 35 години. Неговата опера трябва да се състезава с „Манон“ на Жул Масне, една от най-популярните и ценени оперни партитури от ХІХ век. И може да се каже, че успява. Пучини казва следните думи за своята опера: „В „Манон“ на Масне има премного пудра и менует, докато в моята „Манон“ има повече страст и отчаяние!“ Пос­лед­валите „Бохеми“ (1896) по романа на Анри дьо Мюрже и „Тоска“ по драмата на Викториен Сарду имат наистина световен успех. Това е най-силният период от творчеството му. През 1904 г. Пучини създава и „Мадам Бътерфлай”. По един екзотичен, моден през епохата японски сюжет, се ражда едно от най-вълнуващите му произведения, което днес е сред най-репертоарните опери в света.  Всички започват да говорят, че Джакомо Пучини е единственият достоен наследник на Верди, че италианската опера е още жива, че е достигнала своя връх.. През 1910 г. Пучини получава поръчка за Метрополитън, Ню Йорк. Така се ражда неговата „американска“ опера „Момичето от Златния запад“ с типично американския антураж от бандити и преследвачи и с неизбежния „хепи енд“. След осем години се появява забе­лежителният „Триптих“ – мрачната веристка драма „Мантията“ по драмата на французина Голд, лиричната опера мистерия с религиозен сюжет „Сестра Анджелика“, по текст на Джоакино Форцано, и ярката, искряща от веселие и грубоват хумор „Джани Скики“ по ХХХ песен от „Божествената комедия“ на Данте. Тук Пучини преднамерено се показва с „три лица“ и разкрива различни страни от майсторството си. Идеята на оперния триптих до голяма степен отговаря на концепцията на Пучини за музикалния театър – „да поразява“, „да трогва“, „да развлича“.

След триптиха привърженикът на реалните случки, взети от самия живот, прави сякаш внезапен завой с операта „Турандот“ по фантастичната пиеса-приказка от Карло Гоци. Последната предсмъртна опера на Пучини е сложна и многопланова композиция, в която се откриват няколко линии: лирична, епична, героична, трагична. Музиката носи всички най-ценни качества от късния творчески период на компози­тора: широка, разгърната мелодика, богата оркестрация с източни екзо­тични елементи, с известно разчупване на ритъма, мащабни ансамблови и хорови сцени. Като Верди, Пучини е роден драматург, който владее умело контраста и градацията при предаването на най-сложните и деликатни психологически състояния на героите. Майсторството му достига връх при обрисуването на женските образи – т. нар. малки жени на Пучини: Мими, Мюзет, Мадам Бътерфлай, Мини, Лиу, Лаурета, Джорджета, Манон, които остават ненадминати не само в италианската опера.

ЗА  „МАДАМ БЪТЕРФЛАЙ

През 1901 в един от лондонските театри Пучини видял спектакъл на драмата на американския писател Дейвид Беласкоу „Гейша”. След две години си спомнил за трогателната история на японското момиче, изоставено от  американския офицер. В една безсънна нощ драмата оживяла пред него така ярко и силно, че тозчас написал писмо до автора й с молба да му разреши да създаде опера по нея.

Отговорът на Дейвид Беласкоу не закъснял – дал с удоволствие съгласието си за този проект. Пучини веднага впрегнал на работа верните си приятели, поетите и либретистите Луиджи Илика и Джузепе Джакоза / те са автори и на текстовете на „Манон Леско”, „Тоска” и Бохеми” /. Но преди да започне да композира, той се запознал с японските обичаи, с японската народна песен и инструментална музика. Съпругата на японския посланик в Рим, госпожа Окаяма, често го канела на вечери, на които му представяла старинни японски мелодии. Скоро Пучини завършил подготвителната работа и започнал да композира така бързо, че либретистите едва успявали да му подготвят текста. Либретото още не било завършено, а музиката на първото действия вече била напълно готова!

По това време Пучини претърпява тежка автомобилна катастрофа и работата над операта се преустановява за цели осем месеци. След като се възстановява, с удвоена енергия, той завършва музиката. Операта била готова в началото на януари 1904, авторските права получила фирмата „Рикорди”, а премиерата се състояла на 17 февруари с.г. в Ла Скала, Милано. Но за негова изненада, се проваля с трясък. Този път причината е в публиката. Тя не приема новаторския стил, а дългите и не особено богати откъм външно действие и сценични ефекти сцени я затрудняват. Младите от галерията се опитват да прекъснат действието със свиркания и викове.  Огорчен от неуспеха, композиторът прибира партитурата си и решава да спре постановката. На следващата година я редактира, като разделя второто действие на две, прави някои поправки и я представя в град Бреша на 28 май 1904 с участието на знаменита­та украинска певица Саломея Крушелницка, която е  и прекрасна актриса. Така, при второто си раждане „Мадам Бътерфлай“ пожънва шу­мен успех и след премиера в театър „Колон” в Буенос Айрес тръгва триумфално по целия свят, за да стигне и до нас двайсет години след абсолютната си премиера. Датата е 6 юни 1924 година. По това време Пучини се разболява от рак /бил е страстен пушач/ и умира в края на ноември, но бива известен за първата българска постановка в София.

Ето и спомена на Злата Божкова за това събитние у нас:

 „В края на сезона 1923-1924, когато Операта играеше на малката сцена на Свободния оперетен театър / заради пожара в Народния театър на 10 февруари 1923 – бел.авт./, се яви  „Мадам Бътерфлай” от Пучини. Не само за нас, изпълнителите, но и за софийската публика музикалният стил на тази опера беше нов и необичаен. Тя бе трудно усвоена от самите изпълнители и нейното заучаване изискваше много работа. Доста музикални репетиции трябваше да направи, например, дамският хор, докато свикне с непривичните паралелни квинти и квинтакорди. Ролята на Чо- Чо- сан се подготви от шест лирични сопрана, но се оказа, че само три от тях – трите Мариии / Мария Василева, Мария Хаджибонева и Мария Митович/ са подходящи като фигура и глас и се приближават до вокалния и сценичния образ на героинята. Постановката излезе много сполучлива. Добре съгласуваната работа на главния режисьор Николай Веков и художника Александър Миленков успя да постигне нужната екзотична атмосфера на далечна Япония, върху която се развива трагедията на малката гейша. Разноцветните кимоно, японските чадърчета и красиви ветрила създадоха много цветиста картина, която допадна на публиката. Живописният проспект на Миленков с очертанията на града Нагазаки и силуета на вулкана Фуджияма придаваха  интересни и красиви планове в дълбочина. Пълна илюзия на настъпващата нощ създаваха и ефектните светлинки на припламващите в далечината един след друг прозорци и светулките, летящи във вечерния здрач. Всичко това оформяше един поетичен фон на любовния дует между Бътерфлай и Пинкертон. Постановката очарова зрителите, които за първи път виждаха така постигната сценична илюзия. Този декор несъмнено много допринесе да се възприеме и обикне тази опера на наша сцена...”

+++

В тази постановка ролята на Пинкертон застъпват премиер-солистът Стефан Македонски и неговия дубльор Атанас Иванов, а като Шарплес се представят Александър Краев и дебютантът Събчо Събев. Първата постановка се играе години наред, с малки прекъсвания и възстановки през 1929 и 1934, докато излиза втората – на 19 януари 1945 на сцената на театър „Балкан”. Диригент е Михаил Лефтеров, един първокласен, позабравен днес музикант, а режисьор Илия Иванов, един от първомайсторите на българската музикална режисура. Декорите и костюмите са на Преслав Пършовски. В ролята на Бътерфлай излиза лиричката Иванка Митева, дългогодишна застъпничка на тази партия още от първата й постановка. След нея прави дебюта си талантливата и амбициозна  Райна Михайлова. Пинкертон е Димитър Ненков, а Шарплес – Ризо Ризов. Втората женска роля – на Сузуки изпълнява мецосопраното Надя Бърдарова

На 11 март 1972 излезе третата столична постановка,

в превод на Михаил Хаджимишев, дело на режисьора  проф. Петър Щърбанов и художничката проф. Мария Трендафилова. На диригентския пулт беше младата Радосвета Бояджиева, наскоро специализирала в Русия и Германия. По-късно „Мадам Бътерфлай” се пое от забележителния пучиниев интерпретатор у нас проф Борис Хинчев, който дирижира блестящо повечето от оперите на този автора на софийска и русенска сцена. Много са певиците, превъплътили се успешно в трудната заглавна роля на столична сцена: Катя Попова, Пенка Маринова, Милкана Николова, Благовеста Карнобатлова, Галя Йончева, Мария Бохачек, Райна Кабаиванска. Гостували са големи изпълнителки от много страни на света, сред тях и първата носителка на наградата от Токио „Мадам Бътерфлай” Мария Биешу от Молдова. Сред най-добрите изпълнители на теноровата партия бих посочил: Николай Здравков / получил държавна награда за нея!~/, Тодор Тодоров, Йордан Знаменов...

„Мадам Бътерфлай” е поставена с успех и на другите български музикални сцени: Стара Загора / 1942/, Варна/ 1947 – интересното е, че там режисьор е Петър Райчев, а диригент, неговият син Руслан Райчев/,  Русе /1950/, Пловдив / 1955/, Бургас / 1967/, Плевен / 1980/, и още: Сливен, Враца, Ямбол...

                                                                   ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

ПП Две весели случки, свързани с „Мадам Бътерфлай” в София

Из спомените на хористката от Софийската опера Злата Божкова:

 „За представленията на „Мадам Бътерфлай” винаги довеждаха по някое малко момиченце. То представляваше детето на нещастната гейша. Една вечер по липса на момиченце за тази роля, облякоха  в миниатюрното пъстро кимоно мъничкия син на колегата от хора Казанджиев. Кротичко детенце, то стоеше мирно и внимателно слушаше какво пеят майка му Бътерфлай и  Консулът. Но когато чичо Консул изпя: „Мило, как се казваш?” – без, разбира се, да очаква отговор от детето, както е по автор, то изведнъж се обади с тънкото си и звънливо гласче: „Ицко Казанджиев!”. Стискайки го силно в прегръдките си, за да  замълчи, Бътерфлай продължи да отговаря на Консула от страна на детето:

- Днес моето име е тъга, а утре, когато моят татко се върне, радост, радост ще се казвам аз!

- Не-е-е! Ицко Казанджиев -  извика още по-силно детето!”

++++++

 Другарят Добри Терпешев от ЦеКа отива за билети в Софийската опера:

- Дайте ми два билета на хубави места.

   Касиерката  пита:

-        За „Мадам Бътерфлай” ли?

-        Не, за Мадам Терпешева.

Новини и събития