КОРИФЕЙ НА БЪЛГАРСКОТО ПЕВЧЕСКО ИЗКУСТВО - 40 години без големия оперен артист и вокален педагог Христо Бръмбаров - Огнян Стамболиев

КОРИФЕЙ НА БЪЛГАРСКОТО ПЕВЧЕСКО ИЗКУСТВО

40 години без големия оперен артист и вокален педагог Христо Бръмбаров

Българската опера има сравнително кратка история - малко повече от век. Заради турското робство / забавило културното ни развитие/ се срещнахме по-късно, едва към края на 19 век,  с това върховно постижение на европейската цивилизация, започнало своя път преди повече от четири столетия в прекрасната Флоренция.  Но още в зората на този жанр у нас се появяват големи певци и вокални педагози. Особено плодотворен е периодът между двете войни, когато операта у нас набира сили, професионализира се - тогава изгрява звездата и на младия баритон Христо Бръмбаров, бъдещия голям оперен артист и именит професор по пеене, създателя на съвременната българска певческа школа.

Роден е на 15 октомври 1907 в скромно чиновническо семейство в Ловеч, но израства в Плевен, неговия любим град, в който малко преди смъртта си ще положи основите на държавния оперен театър / за съжаление, съкратен от наши некултурни управници!/. От дете се увлича неудържимо от театъра и музиката, като ученик свири на цигулка в гимназиалния оркестър, пее в църковния хор „Света Троица”. Там дори изпълнява една от соловите партии в трудната оратория на Хайдн „Годишните времена”. След като завършва гимназия мечтае да стане авиатор или лекар, но няма средства за това. Отива да работи по строежите в София и там случайно научава, че в Музикалната академия  ще се проведе конкурсен изпит за студенти- стипендианти по пеене. Явява се при именития вокален педагог и оперен артист, един от основателите на операта у нас, проф. Иван Вулпе, за да го прослуша. Изпява арията на Дядо Недялко от „Гергана” на Маестро Атанасов. След два дни е приет за редовен студент. Учи упорито, системно. Получава една добра основа. Иван Вулпе полага особени грижи за този млад и изключително надарен певец, но не след дълго умира. Тогава ръководството на Академията го изпраща да продължи образованието си в Милано. Там взема уроци при различни педагози, сред които е и Емилио Пиколи, който му разкрива много от тайните на италианското белканто/ красиво пеене/ и най-важното - осигурява дебюта му на сцена. Това става на 17 април 1932 година в театъра на Лаго ди Комо в ролята на Жорж Жермон от Вердиевата „Травиата”. Рецензиите за 25-годишният дебютант са направо блестящи, а първоначалният незначителен хонорар е многократно увеличен за следващите представления - Фигаро в „Севилският бръснар”, Граф Ди Луна в „Трубадур”, Валентин във „Фауст”, Тонио в „Палячи”, Хенри Астон в „Лучия ди Ламермур”.

По-късно  изпява още: Риголето, Алфио в „Селска чест” от Маскани, Марсел в „Бохеми” на Пучини. Кариерата му в Италия и Европа е открита, но воден от родолюбивите си чувства / непознати днес за много от нашите млади певци/, решава да работи за България. И първата му изява е един голям солов оперен концерт в Плевен през лятото на 1935. Кандидатства в Софийската опера/ единствената тогава у нас/, но...не е приет! Влиза в състава на Пътуващата оперна трупа на Стефан Македонски, Тодор Хаджиев и Стефан Киров, с която обикаля цялата страна със спектакли и концерти. Големият диригент Асен Димитров го кани на гастрол- дебют  на столична сцена като Фигаро, но въпреки големия успех, не е назначен, заради левите си убеждения от директора Владимир Василев. / Тук ще отворя малка скоба: ако Владимир Василев има несъмнени заслуги като литературен критик, не би могло да се каже същото за дейността му в театъра и операта, където е бил неособено удачен директор./

През сезона 1937-1938 година в Софийската опера се поставя за първи път операта „Мъртвите очи” от Ойген Д, Албер. Тогавашният главен диригент Адам Должицки се застъпва за Бръмбаров и той  бива ангажиран с постоянен договор. Но не след дълго Владимир Василев го прогонва заради левите му политически убеждения!  Връща се след няколко години.

От 1937 година започва да работи и като преподавател в Музикалната академия. Великолепната му школа, изключителната му музикалност и артистичност, голямата му трудоспособност,  както и педагогическият му дар са един комплекс от качества, осигурили му водещото място сред нашите преподаватели по пеене. След време славата му нараства и при него започват да учат и много чужденци. Но да се върнем на певческата му кариера. През 40-те и 50-те години е неговият най-продуктивен сценичен период. Повече от 30 различни - главно класически роли от италиански, френски, немски, руски и български автори. Сред тях на първо място неговият забележителен Борис Годунов / представен с огромен успех  и в Ленинград/ Санкт Петербург/, след това: Барон Скарпия от „Тоска”, Ескамилио от „Кармен”, Летящия холандец, Симон Боканегра, Хамилкар от „Саламбо” на Веселин Стоянов, Георги Грозника от „Янините девет братя” на Пипков, Вотан от „Рейнско злато” на Вагнер, Пизаро от „Фиделио” на Бетовен, Томски от „Дама Пика” на Чайковски, Ирод от „Иродиада”на Масне... На много от тях той е първи изпълнител, а интерпретациите му остават еталонни за колеги и певци след него. Участва в сценичното кръщение на редица нови български опери.

Christo Branbarov2Гласът на Христо Бръмбаров / запазен е в малко записи в БНР/ е звучен, тембрист баритон, със здрави, пробивни височини и сочен, италиански център. Особено подходящи на неговия натюрел - певчески и актьорски са ролите с ярки динамични и темпови контрасти, сложни и богати в драматургично отношение. Роден актьор / от типа на Борис Христов и Шаляпин/, той умее спонтанно и ефектно да изгражда емоционалните кулминации на действието, като им придава забележителен блясък и сила на въздействието.

Като педагог той следва традициите на италианската школа, като отчита и нашата, славянската традиция и чувствителност. През 1962 година  създава своята, станала световно известна Централна студия за вокалисти в София. Обучава голям брой млади певци и други, вече с кариера в театрите, които отиват при него за усъвършенстване. През 1961 е сред основателите на Международния конкурс за млади оперни певци в София, който бързо набира сили и авторитет и заради неговата всеотдайна работа. Той е и основател на Плевенската опера / 1970/, за съжаление  закрита в годините на „новата демокрация” у нас.

Внушителен е броят на неговите ученици, при това повечето от тях с голяма кариера. Трудно е да се споменат дори най- известните. Ще се огранича само с имената на: Гяуров, Гюзелев, Узунов, Селимски, Димитър Петков, Рафаел Арие, Гена Димитрова, Катя Георгиева, Рада  Конфорти, Тодор Бонев, Лиляна Василева, Стоян Попов, Сабин Марков...

Повече от 30 години Христо Бръмбаров е професор в Академията /  две години е и вокален педагог в Болшой театър/, остава след себе си забележителна школа, съизмерима със световните.

Огнян Стамболиев

проф. Христо Бръмбаров - Мусоргски: Борис Годунов - Прощаването и смъртта на Борис

 

Новини и събития