ЗА ВАГНЕР И "ТРИСТАН И ИЗОЛДА" - Огнян Стамболиев

22 май 1813 г., Лайпциг – 13 февруари 1883 г., Венеция

Вагнер отрано изгубва баща си и израства в дома на втория си баща, драматичния актьор Лудвиг Гайер. Не е дете-чудо като Моцарт или Ро­сини – увлича се повече от литературата и близките му вярват, че ще стане поет. Тоновото изкуство също го привлича, започва да учи пиано, да изучава музиката на Бетовен и да композира. Двайсетгодишен е концертмайстор на операта във Вюрцбург, където съчинява своята първа сценична творба – „Феите“, в духа на широко разпространените по онова време немски фантас­тични приказни опери. Следва „Забрана на любовта“ по Шекспировата коме­дия „Мяра за мяра“, която му донася първия успех, макар че се играе само веднъж. Още тогава Вагнер решава, че трябва да реформира жанра опера и да създаде нов тип музикален спектакъл, съчетаващ равнопоставено музиката, театъра и литературата. Този вид спек­такъл, който той нарича „музикална драма“, според него ще притежава „ог­ромна действена сила“ и може да стане „мощно оръжие за социално преустройство на обществото“. Първи опит в тази насока е „Летящият холанцец“ – творба, в която макар и частично се реализират тези реформаторски търсения. Идеята на опе­рата – изкупване на греха чрез любов саможертва, ще открием и в следващи­те сценични опуси на композитора. С „Холандеца“ Вагнер започва да използва широко своя любим похват за музикална характеристика, наречен „лайтмо­тив“, или водещ мотив. С лайтмотивите той разкрива смисъла на онова, което става на сцената, мислите и чувствата на героите, подсказва хода на по-нататъшните събития.

През 40-те години на XIX век композиторът се увлича от легендарните рицарски сюжети и написва две от най-хубавите си опери: „Танхойзер“ (1843­1845) и „Лоенгрин“ (1845­1848). В тях отива по-далеч в реформата си, но не скъсва изцяло и с добрите оперни традиции.

След революцията от 1848 г., която разтърсва Европа, Вагнер е в емиграция до 1862 и е политически преследван заради участието си в Дрезденс­кото въстание от 1849 г. През тези години той започва работа над „делото на живота си“ – тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ по мотиви от герма­но-скандинавския епос. По това време написва и прочутите си статии-манифести: „Изкуство на бъдещето“, „Изкуство на революцията“ и „Опера и драма“, в които точно формира своите идеи за реформата в операта.

През 1874 г. тетралогията е завършена. В нея влизат четири монумен­тални музикални драми: „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на бого­вете“. Първото изпълнение е в град Байройт, където за придворния композитор Вагнер бил построен специален театър от младия баварски крал Лудвиг. В наши дни там се провежда ежегодно голям летен оперен фестивал, на който се представят в нови постановки Вагнеровите сценични опуси.

Последната опера на Вагнер „Парсифал“ е написана година преди смърт­та му. Действието се развива в мистичното небесно царство на Граал.

След Вагнер операта вече не може да бъде същата. Влиянието му е огромно и стига дори до Верди – „Отело“ и „Фалстаф“ следват някои от прин­­­ципите на неговата естетика. „Експресията и инструментацията у Вагнер – пише Николай Римски-Корсаков, – блясъкът и невероятната изразна сила и мощ на неговия оркестър са наистина изумителни.“


Тристан и Изолда


Опера в 3 действия

Либрето Рихард Вагнер (по келтска легенда от XIII в. и едноименната поема на Готфрид от Страсбург)

 
Първо изпълнение: 10 юли 1865 г., Мюнхен

Действащи лица

Тристан – тенор

Крал Марк – бас

Изолда – сопран

Курвенал – баритон

Мелот – тенор

Брангена – сопран

Овчар – тенор

Кормчия – баритон

Млад моряк – тенор

Място и време на действието: на палубата на кораба, в Корнуел и Бретан, около XI в.

Съдържание

Първо действие

Бързо плува корабът на Тристан. Отдалече се чува песента на младия моряк. Племенникът на краля на Корнуел трябва да отведе при чичо си младата ирландска принцеса Изолда. Тя не иска да се омъжва за крал Марк. Тъжна е и често обръща взор към младия Тристан.

Вярната камериерка Брангена е разтревожена за господарката си. Изолда є разказва как веднъж нейният годеник, рицарят Моролд, заминал, за да получи ежегодния данък, който кралят на Корнуел Марк плащал на Ирландия. Но вместо данък този път от Корнуел получили отрязаната глава на Моролд. Той паднал в дуел с племенника на крал Марк, рицаря Тристан. По-късно самият Тристан бил ранен тежко в бой и с малка лодка успял да достигне бреговете на Ирландия. Принцеса Изолда, прочута с умението си да лекува с билки, излекувала смъртоносните рани на неизвестния младеж, представил се под името Тантрис. Когато Тантрис почти оздравял, Изолда случайно разбрала, че именно той е убиецът на нейния годеник Моролд и решила да му отмъсти. Вече била вдигнала меча, когато Тристан я погледнал право в очите и ръката на принцесата се отпуснала безсилна. Изолда обикнала Тристан.

Когато се завърнал у дома,Тристан с такъв възторг разказвал на всички за прекрасната и умна ирландска принцеса, че крал Марк веднага решил да я вземе за жена. 3а посредник той изпратил своя племенник. Изолда била възмутена, когато разбрала, че обикнатият от нея Тристан е дошъл да я иска за друг – за стария крал Марк. Но родителите є решили, че този брак е изгоден, и Изолда била принудена да се подчини на волята им.

Най-сетне на зова на принцесата се появява и самият Тристан. Изолда го обсипва с горчиви упреци и иска отплата за смъртта на своя годеник Мо­ролд. Тристан мълчаливо є подава своя меч – нека тя го убие. Но Изолда меч­тае за друга смърт: врагът є трябва да изпие отрова. По искане на принце­са­та Брангена донася чаша с отрова. Тристан я поема, без да се колебае, и пие от смъртоносното питие. Но желаната смърт не идва. Внезапно страстен коп­неж обзема младата двойка. Двамата не могат да откъснат очи един от друг, гледат се с възторг, покорени от невероятната, могъщата сила на лю­бовта. Брангена погрешно е дала вместо отрова любовно питие! Вестта, че скоро ще бъдат при крал Марк, събужда Тристан от забравата. Той извежда изпадналата почти в несвяст Изолда на брега, където я очаква кралят.

Второ действие

Светла лятна нощ в парка пред двореца на крал Марк. Изолда очаква с голямо нетърпение срещата с Тристан. Кралят е заминал на нощен лов и нищо няма да смути щастието на двамата влюбени. Обзета от страст, Изолда не чува предупрежденията на вярната Брангена: това е капан, поставен от хитрия кралски съветник Мелот. Коварният царедворец посъветвал Марк да отиде на лов през тази нощ и внезапно да се върне!

Изолда няма търпение. Настоява час по-скоро да се изгаси факелът пред нейните покои, за да даде на Тристан предварително уговорения сигнал. Под прикритието на мрака в покоите на Изолда прониква Тристан. Двамата нямат възможност да се наслаждават дълго на щастието си. Курвенал, слугата на Тристан, предупреждава за приближаващата се опасност. Кралят и Мелот всеки момент ще се появят.

Старият Марк е сломен – той не може да проумее как неговият любим братов син, най-верният и благородният от всички млади рицари, го е предал. Тристан не може да се оправдае. Безсилен да овладее своите чувства, той запитва Изолда иска ли тя да умре заедно с него. Да, младата жена е готова да умре заедно с мъжа, когото обича. Това ще бъде висше блаженство за нея. Тристан се приближава до Изолда и я целува по челото. Мелот призовава краля да отмъсти. Между придворните на Марк и рицаря започва двубой. В горещата схватка Тристан е тежко ранен. Верният Курвенал отнася своя господар.

Трето действие

Тристан лежи в покоите си в замъка в Корнуел. Курвенал бди над тежкия му сън. Дочува се свирката на овчар. Младият пастир пита Курвенал за здравето на господаря. Слугата моли младежа да наблюдава морето и да съобщи за пристигането на кораба с Изолда. Само тя ще може да спаси живота на Тристан.

Раненият рицар бавно идва на себе си. С пробуждането се възвръща и паметта му. Спомня си за преживяното и душата му се изпълва със скръб. Вече никога няма да види Изолда!

Разнася се веселата мелодия на овчарска свирка. Корабът на ирланд­ската принцеса е вече наблизо. Събрал последни сили, Тристан се надига от леглото и се спуска да посрещне любимата си. Той я прегръща и умира. Изолда пада безчувствена върху тялото на своя избраник.

Младият пастир съобщава за пристигането на друг кораб. Идва крал Марк. С него са Мелот, Брангена и свитата му. Настръхналият Курвенал влиза в бой с Мелот, убива го и сам пада смъртно ранен в нозете на своя мъртъв господар. Крал Марк е потресен. Брангена му е изповядала, че вместо отрова – от страх – е дала на Тристан и Изолда любовно питие. Марк е дошъл, за да съедини двамата млади.

Изолда се пробужда от дълбокия припадък. Тя не може да живее без любимия си и издъхва на гърдите на своя Тристан.

БЪЛГАРСКАТА ВАГНЕРИАНА

„Тристан и Изолда” се поставя сега за първи път на родна сцена. Може да се каже, че оперите на Вагнер са рядък гост на нашите сцени. Причините са много. На първо място – българската публика, която предпочита главно италианските автори и преди всичко Верди, Росини, Доницети и Пучини. На второ място - певците ни, подготвени главно за италианския и руския репертоар. Така че не е изненадващо, че до Втората световна война у нас са реализирани само: „Летящият холандец”, „Танхойзер”, „Лоенгрин” и „Рейнско злато”.  

На 10 февруари 1930 е първата българска среща с Вагнер. Диригентите Венедикт Бобчевски и Херман Щанге и режисьорите Илия Арнаудов и Николай Веков подготвят старателно и прецизно, „по-немски” „Холандеца”. Първите „вагнерови” певци у нас са: Цветана Табакова, Михаил Попов, Любен Минчев, Цветан Каролев.

На 30 януари 1931 главният диригент Щанге поставя „Танхойзер”, заедно с режисьора Николай Веков. Представянето на тази опера също се превръща в една сензация за културна София. Доказва израстването на театъра. Всъщност, 30-те и 40-те години могат да се определят като един от най-успешните периоди в историята на института. Херман Щанге работи къртовски с певците, хора и оркестъра, за да постигне трудния и непривичен за тях вагнеров стил. Младата и много гласовита и темпераментна драматичка Цветана Табакова, считана за едно от големите явления на певческа България преди войната, е внушителна, царствена  Елизабет. В заглавната роля е премиерът Стефан Македонски, Волфрам е основателят Петър Золотович, Валтер – Константин Каренин / руски белоемигрант, тенор от световна класа!/, Волфрам – Михаил Попов, Венера – Люба Кръстева. Един, наистина първокласен състав!

След 3 години Операта се обръща отново към този автор. С „Лоенгрин” на 5 октоври 1934 се открива сезонът 1934/ 1935. Диригент е Моисей Златин, режисьор, немският възпитаник Драган Кърджиев, сценограф Александър Миленков. Лоенгрин е Константин Каренин, Елза – Цветана Табакова, тази изгряваща звезда, за съжаление, починала твърде рано, Телрамунд – Събчо Събев, Ортруд – Констанца Кирова. Премиерата минава с огромен успех. Аплодисментите на финала са бурни, възторжени. „Лоенгрин”  става „гвоздея на сезона” и се играе дълго при пълни салони. След време се възстановява на няколко пъти с нови солисти. През 1939 „Танхойзер” се поставя за втори път.

През „военния сезон” 1943- 1944 излизат само три премиери. На български едноактни балети по музика на Филип Кутев и Петко Стайнов по хореография на знаменитата Мария Димова и нова постановка на „ Лучия ди Ламермур” от Доницети с Катя Апостолова и Любен Минчев. „Гвоздеят” на сезона е първата реализация у нас на „Рейнско злато” – диригент Асен Найденов, режисьор –  директорът на Франкфуртската опера Ханс Майснер.

Според спомените на хористката Злата Божкова, премиерата направила „грандиозно впечатление, както с режисурата и музикалното изпълнение, така и с техническите постижения”. Като Вотан отбелязва един от най-големите си успехи баритонът Христо Бръмбаров, един голям певец и артист, тогава в апогея си, забележителни характерни образи правят Събчо Събев като Алберих и Георги Хинчев като Миме. За два месеца операта е играна осем пъти, след което слиза от репертоара. Идва превратът от фаталния Девети септември.

+++

Тук трябва да отбележим, че двете гостувания на Франкфуртската опера / през 1938  на два пъти и през 1940/ и на Хамбургската опера през 1943  с немски и по-специално с Вагнеров репертоар, повлияват силно на нашите артисти и се приемат много добре от музикалната ни публика. При това те са водени от двама именити диригенти и тълкуватели на композитора- Франц Конвични и Ханс Сваровски и от режисьорите- интенданти Ото Фриц и Ханс Майснер.

През ноември 1938 година представя цялата тетралогия на Вагнер в 4 вечери / 10, 11, 13 и 15 септември/ под ръководството на Франц Конвични, едно голямо събитие в българския музикален живот преди войната. Всичко това дава тласък на рецепцията на Вагнер у нас.

+++

След преврата от 1944 година Вагнер за известно време е извън репертоарните търсения на музикалните ни театри –

по идеологически причини. През 1959  проф Драган Кърджиев и диригентът Атанас Маргаритов поставиха „Летящият холандец”. Тя не се игра дълго, защото публиката беше отвикнала от този стил. На по-голям успех се радваше „Лоенгрин”, реализирана на български език / както всички вагнерови заглавия дотогава!/ от режисьора Михаил Хаджимишев, художничката Ани Хаджимишева и главния диригент Асен Найденов. Съставът беше доста силен: Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров, Любомир Михайлов. Игра се дълго, при голям интерес от публиката, сезони наред.

Когато акад. Пламен Карталов пое и обнови Националната ни опера / преживяла дотогава известни кризисни периоди/, интересът към Вагнер бе подновен. Вече на друга основа. Поставиха се оперите от „Пръстена” на езика на оригинала,  за наша гордост ! на изненадващо високо ниво, с прекрасни млади певци, усвоили трудния вагнеров музикален стил. Постановките се приеха като истински събития и отбелязаха връх в историята на института. Това бе първата мащабна вагнерова серия в Югоизточна Европа, бих казал на световно равнище – във всяка отношение, като музикална интерпретация, като постановъчен замисъл и реализация, работа с артистите, като техника и художествено осветления, като модерна и функционална сценография. Спектакли, достойни за всяка голяма световна сцена.

Мисля, че Вагнер се постави добре  и на някои сцени в страната. На първо място бих посочил работата на Димитър Узунов като режисьор, след специализацията му във Виена, и на Ромео Райчев, а също и на голямата ни сценографка Мариана Попова в Русе над „Летящият холандец” през 1969 г. с двама забележителни певци- артисти: Анастас Анастасов и Мария Венцеславова- Анастасова.  „Холандецът” имаше и своята успешна варненска премиера през 1980 с Кирил Кръстев под режисурата на Кузман Попов, а през 1983 и в Стара Загора от немски постановъчен екип и диригента Димитър Димитров.  В Русе през 1994 г. немският режисьор Валтер Айхнер и диригентът от Швейцария Никола Близнаков поставиха на сравнително добро ниво на немски език „Танхойзер” с немски и български солисти.

За Лудвиг Втори, Рихард Вагнер и Златния век на баварската културата

Лудвиг Втори Баварски е може би сред най-странните короновани личности в световната история. Роден на 25 август 1845 година под знака на Девата в столицата на Бавария, Мюнхен, той наследява трона след смъртта на баща си Максимилиан Втори, когато е на осемнайсет години. Възпитан на село, във фамилния замък Хохеншвангау в обкръжението на майка си и неколцина слуги, малкият Лудвиг расте като романтичен юноша, обожаващ музиката и поезията, при това напълно неподготвен за управлението на страната. Когато бил представен за първи път в двора, всички присъстващи ахнали: младият крал бил изключителен красавец, висок почти два метра, с дълги черни вълнисти коси и ясни сини очи. Баварците веднага го нарекли „Принца от приказките”.

Когато Лудвиг бил на шестнайсет, в живота му се случило събитие, предопределило неговата съдба. На 2 февруари 1861 присъствал на спектакъл на операта на Рихард Вагнер „Лоенгрин”. Тази музика го разтърсила. В нея видял въплъщението на своите романтични мечти. От този ден станала страстен поклонник на Вагнер. Щом седнал на престола, първата му заповед била да бъде потърсен и поканен Вагнер в Мюнхен. Срещата  им се състояла на 4 май1864 година и се оказала решаваща за живота и на двамата. Същата вечер Вагнер  писал до своя приятел, доктор Виле: „ За съжаление, той /кралят/ е толкова блестящ, толкова благороден, толкова емоционален и изумителен, и аз се боя, че неговият живот може да изчезне като ручей в пясъка в този жесток свят...”

Лудвиг става покровител на композитора, построява му разкошен дом, поема всичките му разходи и материални грижи. От този ден Вагнер можел да се посвети изцяло на своето творчество, без да мисли за насъщния. Но думите в писмото му се оказват наистина пророчески...

Кралят основал музикално училище в Мюнхен и решил да построи нов оперен  театър, съобразен  с постановките на Вагнеровите опери. Според него Мюнхен трябвало да се превърне в музикална столица на Германия, нещо като „немска Виена”. Но тук плановете му срещнали съпротивата на баварското правителство и на жителите на Мюнхен. Причината била не само в огромната цена на проекта, но и в личността на Вагнер. В столицата на Бавария той не бил желан и мнозина не приемали дружбата между краля и музиканта.  Не толкова заради антисемитизма му, колкото заради неговите „карбонарски”, революционни възгледи, така чужди и омразни в очите на баварските бюргери. По този повод вестник „Баварски куриер”, орган на местната аристокрация и духовенство, писал: „ Този чужденец донесе само зло в нашата страна със своя ненаситен апетит. Това е платен съчинител, един революционер, който през 1848 година, заедно с банда главорези, се опита да взриви кралския дворец в Дрезден, а сега иска да изолира краля от поданиците му и да го експлоатира за своите революционни идеи!”

Повече от година и половина Лудвиг Втори упорито се борил срещу съпротивата на местния парламент и народните маси. Но накрая бил принуден да отстъпи и да помоли Рихард Вагнер да напусне Мюнхен. За него това, разбира се, било свързано с тежки морални мъчения. До края на живота си  той не простил това на мюнхенци. От този момент започнало взаимното отчуждение на краля и парламента, което се усложнявало с всеки изминат ден и има фатален край. Лудвиг намразил до такава степен Мюнхен, че дори решил да премести столицата на Бавария в Нюрнберг. Отношенията му с Вагнер, обаче продължили, макар и не толкова в музикален план, както твърди мълвата, макар композиторът да е бил женен. Неговата съпруга била Козима, дъщерята на Ференц Лист, преди това омъжена за прочутия диригент Ханс фон Бюлов. След смъртта на  Вагнер тя станала главен куратор на фестивалите на неговото име. А кралят не бързал да се жени, нямал и връзки с жени. Сгодили го с неговата братовчедка, принцеса Софи, но годежът бил скоро разтрогнат, без обяснения и причини. Така Лудвиг Втори Баварски останал без наследник.

През 1866 година Бавария се готвела за война с Прусия, макар че кралят се мъчел да я избегне. Дори бил готов да се откаже от престола заради това. Не искал да се довери на своето правителство и тайно напуснал Мюнхен, за да посети своя приятел Вагнер в Швейцария и да му поиска съвет. Какво му е казал музикантът можем само да гадаем, но след два дни кралят се върнал в Мюнхен, отказал се от абдикацията и обявил всеобща мобилизация.

В тази война, продължила само три седмици, Бавария била напълно победена от Прусия и освен многобройните човешки жертви, понесла огромни загуби – трябвало да изплати на победителя репарации в размер на 154 000 000 марки. На фона на тази национална катастрофа, Лудвиг започнал да осъществява романтичната мечта на живота си – строителството на  серия замъци в Баварските Алпи. Всъщност те били три, но докато бил жив, завършил строежът само на един, този в Линдерхоф.

През 1869 Лудвиг положил първия камък на замъка Ноейшвайнтайн. Проектът предвиждал да бъде като средновековен замък с крепостни стени, кули и мостове и изглед към голям парк. Строителството продължило цели седемнайсет години. По ирония на съдбата в този романтичен замък Лудвиг Втори преживял най-голямото унижение през живота си.

Любимият му замък бил Линдерхоф – едно умалено копие на Версай. Всъщност, през целия си живот Лудвиг копирал своя идол, френския крал Луи XIV и му подражавал във всичко. Дори спалнята в Линдерхоф била проектирана по модела на спалнята на „Краля- слънце”. Предизвикателният разкош в стил Рококо поразява и днес  погледите на туристите. Изобилието от злато, кристал, фин порцелан и най-скъпи мебели, вази и различни предмети е наистина впечатляващо. Лудвиг колекционирал майсенски порцелан, изделия от слонова кост, бижута, картини и всякакви ценни вещи. Тук има огромен кристален полилей с 108 свещи, който никога не е бил запалван, заради страх от пожар. Белият роял, покрит със златни орнаменти и скъпоценни камъни, бил поръчан и изработен специално за Вагнер, но музикантът никога не свирил на него. Всъщност, той нямал случая да посети дори и веднъж Линдерхоф.

Кралят живеел сам, изолиран от своите поданици и дори от двора. По цели дни се разхождал из парковете и езерата, слушал любимата си музика в изпълнение на специално поканени от него първокласни оркестри и оперни трупи. В една от пещерите край Мюнхен построил малък театър за тези концерти и спектакли. Все повече се отделял от държавните дела и проблеми и се затварял в своя романтичен свят на музика, поезия и мечти.

Междувременно, през 1870 година избухнала Френско-пруската война. Според договора от предната война, Бавария била задължена да воюва на страната на Прусия. След победата на Вилхелм Първи във Версай бил сключен мирния договор с Франция и било обявено и обединението на германските държави в Германската империя. На тържеството присъствали всички монарси от немските княжества и кралства. Отсъствал единствено Лудвиг.

Огромното и скъпоструващо строителство на замъци, дворци, театри, галерии и представителни държавни сгради накърнило

държавния бюджет, както и личното богатство на монарха. Всичко това струвало 21 000 000 марки, от които 5 500 000 били от кралската хазна, а останалите 15 500 000 от държавната. За двайсетина години Лудвиг разсипал този резерв, трупан в продължение на 800 години от неговите предшественици на трона на Бавария.

В резултат от успешен държавен преврат, ръководен от премиер-министъра Лутц, кралят бил обявен за „неспособен да управлява” и отстранен от престола. Лутц организирал изпращането му в изгнание в замъка Берг прие езерото Щарнберг.  Придворният лекар фон Гуден бил натоварен с трудната мисия да му съобщи, че според консилиума на четирима специалисти- психиатри ще бъде изпратен в изолация за лечение.

- Как можете да ме обявявате за психически болен, след като никога не съм бил освидетелстван за това? – попитал Лудвиг.

На което придворният лекар отвърнал:

- Ваше величество, за това няма нужда. Ние разполагаме с достатъчно информация, която ни дава необходимите доказателства.

На 13 юни 1886 година, в шест часа вечерта, Лудвиг, придружаван от своя лекар фон Гуден, излязъл за кратка разходка из парка. В последния момент докторът отпратил охраната. След няколко часа телата на двамата били открити във водите на езерото. Дали е било убийство или самоубийство, и до днес не се знае. Следствието не успяло да излезе с окончателно заключение. И двамата мъже били облечени с рединготи, с цилиндри и носели чадъри. При това Лудвиг е бил отличен плувец. Вероятността това да е било нещастен случай е твърде нищожна. Според властите официалната версия била, че кралят е страдал от психическо заболяване, довело до този фатален край. След смъртта на Лудвиг на престола бил възкачен неговият брат, умствено изостаналият принц Ото Баварски, с настойник, чичо принц Леополд.

Управлението на Лудвиг Баварски днес можем да определим като „златен век” за баварската култура и особено на музиката. Той построил не само замъци и дворци, но и театри и галерии, основал Баварския Червен кръст, Мюнхенската политехника, Академията за изящни изкуства и Фонда за развитие на музикалната култура, който по-късно положил основите на прочутите Вагнерови тържества в Байройт в специално построения Вагнеров оперен театър.

Новини и събития