ЗА МОЦАРТ, ЗА „ОТВЛИЧАНЕТО ОТ САРАЯ” И ДРУГИ ИСТОРИИ - Огнян Стамболиев

 

АМАДЕУС, ЛЮБИМОТО ДЕТЕ НА БОГА




Mozart
Животът на Моцарт е подобен на легенда. Дебютирал като дете- чудо, покорил слушателите на Европа със своя рядък талант на изпълнител- виртуоз, на композитор и импровизатор, приет за член на престижната Болонска академия/Италия/ на 14 години / !/, той остави огнена диря в света на прекрасното, която продължава да ни вълнува и днес, два  века след смъртта му.

Разбира се, изкуството, и по-специално музиката, познава и други такива явления.Но твърде рядко децата- чудо да достигали тъй бързо и категорично до творческа зрялост и са оставяли нещо значимо и трайно след себе си.

Някои неправилно считат Моцарт за слънчева, класически уравновесена личност, рожба на епохата Рококо, поектирала се безметежно и класически умерено и в творчеството си. Времето отдавна опроверга това повърхностно схващане. Детето- чудо, което смайваше европейската аристокрация, се оформи по- късно като горд, независим творец, със свои дълбоко оригинални и напълно новаторски разбирания за съотношението музика- поезия, като истински реформатор в света на операта.

Съществуването на Моцарт / както ни е известно от хилядите страници, изписани за него/ е изпълнено и с немалко трудности и лишения. В зрелите години блестящите успехи от детството биват забравени. Но неговият неизтощим оптимизъм, геният му, съчетан с изумителната му трудоспособност и професионализъм, непрестанно го водят към нови успехи, към нови върхове. И дали тези върхове ще се нарекат Симфония “Юпитер”, дали това ще бъдат последните му опери: “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан”, “Така правят всички”, “Вълшебната флейта”, дали ще става дума за клавирните и цигулковите концерти, за последните квартети, увертюрите или за който и да е от зрелите му опуси - все едно: Моцарт си остава навсякъде Моцарт или Амадеус, в превод “обичаният от Бога”! И в 16-те си опери, и в своите 41 симфонии, и в безсмъртния си “Реквием”, и във всичките си над 600 опуса от невероятната си, неземна, космическа, нечовешка музика...

ЗА „ОТВЛИЧАНЕТО ОТ САРАЯ”...

 

През  юли 1871 година Моцарт получил либретото на пиесата „Отвличането от сарая”. Император Йозеф Втори, който обичал музиката и ценял Моцарт, пожелал тази опера да бъде написана и поставена на немски език във Виена и по този начин да се докаже на италианците, че и австрийците имат своя опера. Авторът на либретото Готлиб Стефани не пожелал да следва образците на италианската комична опера, а предпочел да напише текст за новия немски музикално-сценичен жанр – зингшпил / букв. пиеса с пеене и игра в духа на немския народен театър/. И постигнал целта си. Разбира се, поетичния текст тук отстъпва на шлифованите строфи на големите итаниански майстори, като например, Метастазио, но затова пък хуморът е по-жив, действието по-динамично и увличащо, с неочаквани обрати.

В зингшпила, какъвто е сучаят с „Отвличането” нямаме изпяти речитативи, които са между отделните певчески номера / арии, дуети, ансамбли/. Пеенето тук се редува с говор без музикален съпровод, като в театрална пиеса. И това „немско изобретение” е било по-близо до обикновената публика, за разлика от изпълняваните на италиански език опери. Следващите си големи опери / „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Така правят всички”/ обаче Моцарт пише на италиански език, но без да копира италианския стил. Към жанра „зингшпил той ще се върне към  края на живота си с „Вълшебната флейта”.

По едно случайно стечение на обстоятелствата, главната героиня в „Отвличането” носи името Констанца, като любимата жена на Моцарт, станала в последствие негова съпруга. Моцарт видял в това „пръст на съдбата” и  написал прекрасна лирична музика за нея. Семейството на Констанца, родена Вебер, не било съгласно с този брак, а и деспотичният му баща, Леополд Моцарт съвсем не го одобрявал. Така че в тази своя творба композиторът изобразил и част от своя живот, от борбата си за свобода, за независимост от баща си и щастие с Констанца.

Партитурата била готова през май на 1782, а на 16 юни вече била представена във виенския Бургтеатър. Този сравнително ранен шедьовър на Моцарт намерил както възторжени поклонници, така и злобни завистници, сред които бил и придворният капелмайстор Антонио Салиери. Великият Глук чул творбата и дал високата си оценка. Това й отворило пътя към сцените в империята, а също и в Европа.

У нас „Отвличането” идва през богатия и бурен сезон 1927/1928 с цели осем премиери, главно на френски опери. Операта трябва да се постави музикално от именития Исай Добровен, тогава главен диригент в София. Но поради негови гастроли, се подготвя от Тодор Хаджиев. При това много усърдно и с прекрасен състав: Мария Золотович и Младенка Ангелова / Констанца/, Мария Митгович и Надя Конярова / Блонда/, Борис Христов / Белмонте/, Слави Филев / Педрило/ и Михаил Попов /Осмин/. Реежисурата е на Хитьо Попов, а сценографията на Страхил Мачев. Постановката се играе дълго, възстановява се на няколко пъти.

През 1942 г. е втората й реализация – Асен Димитров / диригент/, Драган Кърджиев/режисьор/, Асен Попов /художник/.  В главните роли: Мария Золотович, Лина Табакова, Любен Минчев, Георги Хинчев и Михаил Попов.

На 27 септември 1957 е третата постановка – режисьор Илия Иванов, диригент Асен Димитров, художник Асен Попов. В ролите: Екатерина Апостолова, Людмила Максимова, Илия Йосифов, Коста Гецов и Димитър Кожухаров.

„Отвличането от Сарая” има и своите много успешни премиери в: Русе през 1954 – диригент е Добрин Петков, а режисьор Евгени Немиров / счита се от критиката за една от най-интересните постановки на тази творба у нас с учяастието на Пенка Маринова и Николай Здравков/, в Стара Загора / 1964/, Варна / 1952/ , Пловдив / 1969/,

Бургас/ 1990/. Сред най-интересните и играни постановки е и тази на Камерната опера – под режисурата на нейния основател Пламен Карталов с диригент Трифон Силяновски / 1973/. 


МОЦАРТ И...ХИТЛЕР ?!

                                                                           

Звучи абсурдно, нали?! Геният на светлината до гения на мрака. Създателят на божествено красивата музика, чието име звучи като музика – Волфганг Амадеус Кризостомус Моцарт, и “творецът” на Аушвиц, Тремблинка и Бухенвалд, зловещият Адолф Хитлер...Но малцина знаят, че в един момент от историята имената им са били свързани. Фашистките идеолози са използвали за пропагандните си цели не само оперното творчество на Рихард Вагнер, но и безсмъртната музика на Моцарт. Считали я за “част от великата германска култура”, при все че авторът на “Дон Жуан” си  е чист австриец. Според тях тази музика е била “призвана” да се превърне в “щит срещу болшевиките, евреите, славяните и останалите „дегенерати” или „неариици” от Източна Европа”...

През 1934 г. прочутият диригент Ерих Клайбер бил жестоко освиркан от тълпа озверели националсоциалисти на премиерата на операта “Лулу” от Албан Берг. Недоволни от тази модерна  за техните уши музика, те започнали яростно да крещят: “Хайл, Моцарт!”. Но за хитлеристите не е било толкова лесно да  германизират “гения от Залцбург”, както сторили това с Рихард Вагнер. Либретистът на Моцарт, венецианският поет и драматург Лоренцо Да Понте/ 1749- 1836/ , автор на текстовете на “Сватбата на Фигаро”, “Така правят всички” и “Дон Жуан”, е бил евреин. Оказало се, че от същата “нечиста раса” бил и прочутият му нески преводач Херман Леви. И когато излязъл законът за евреите, се наложило да заличат имената и на двамата от афишите и програмите в цяла Германия! Така и трите най- важни опери на Моцарт били представяни без авторите на либретата и преводите им!

“Музикалните биолози” от кабинета на Гьобелс решили, че  най- подходяща за целта на пропагандата чрез Моцарт била операта “Вълшебната флейта”. Те незабавно я обявили за “национална опера и част от великото германско културно наследство”, въпреки че преди това била окачествявана като: “масонска” и дори “вредна”...

На 12 март 1938 г. камбаните на Третия райх възвестили “завръщането на Австрия в лоното на Родината” и по този повод родната къща- музей на Моцарт в Залцбург била обявена за “музей на пангерманизма”.През следващата година в столицата Берлин и в редица големи градове като Лайпциг,Дрезден, Мюнхен, Кьолн, Хановер,Хамбург, Дюселдорф, “по заповед отгоре” била поставена комичната опера  на Моцарт “Отвличане от Сарая”, под надслов “Моцарт инс Фолк”/Моцарт сред народа! – звучи познато,нали?!/, което според Гьобелс трябвало да покаже “културното и етническото единение на всички германски провинции”.

И най- циничното и страшното: в концлагерите Майданек, Аушвиц и Тремблинка жертвите били изпращани в последния си път до крематориумите под звуците на...менуетите на Моцарт, които ехтели от огромните и зловещи високоговорители.

През 1941, по повод 150- годишнината от смъртта на композитора, Гьобелс прознесъл официална реч по радиото, в която заявил: “Музиката на Моцарт е призвана да защити нашите войни и страната ни от варварското нашествие на Русия!”. През с. г. Министерството на пропагандата организира с много рекламен шум и средства “моцартиади”/Моцартови седмици/в Берлин, Залцбург и Виена. Освен концертите , спектаклите и  изложбите, всяка вечер в тези градове се провеждат “доброволни” военни паради, на които немски младежи и непълнолетни момчета от Хитлерюгенд маршируват под звуците на Моцартовата музика...

На 9 май 1945, след падането на Берлин, Виенското радио поздравява цяла освободена и изстрадала Европа с прелестната Моцартова серенада “ Малка нощна музика”.


ИСТИНАТА ЗА СМЪРТТА НА МОЦАРТ

 
Името на италианският композитор Антонио Салиери,  обвинен, че от завист е погубил младия Моцарт е станало нарицателно. Пушкин дори създава своята малка трагедия “Моцарт и Салиери” върху тази недоказана история- летенда. Но наскоро учени от университета в родния град на Моцарт, доказаха  невинността на Салиери, изследвайки черепа  на   гения от Залцбург.

Известно е, че Волфганг Амадеус Кризостомус Моцарт е починал на 5 декември 1791 във Виена на 35- годишна възраст. Знаем още, че авторът на “Дон Жуан” и “Сватбата на Фигаро” и на още 14 прекрасни опери, 41 симфонии, а така също и на голям брой концерти, сонати, меси, както и на безсмъртния “Реквием”, е бил погребан  в гробището за бедни в общ гроб. На този ден валял силен сняг и дъжд. Нито жена му, Констанце, нито приятелите му  дошли на погребението.

Доста по- късно обаче се разнесла мълвата за “черепа на Моцарт”. Гробарят от гробището “Св. Марк” го бил подарил на своя познат, художника Якоб Хюртл през 1842 г. По онова време това не се считало за кощунствен акт.

Якоб показал находката на своя брат, професора по анатомия Вилхелм Хюртл, който  отделил за изследване на част от костите на черепа и долната челюст, които по-късно се изгубили. Двамата братя били убедени в автентичността на находката и не предприели  други изследвания. Но когато през 1901 година черепът попаднал в родния град на Моцарт, австрийските учени не го приели за автентичен и го прибрали в хранилището на градския музей.

Но ето, че проф. Готфрид Тихи, палеонтолог от Залцбургския универсистет избърсал черепа от музейния прах и започнал да го изследва.

Според учения формата на  въпросния череп е кръгла, което заедно с неголемия му размер е типично за жителите на този регион. Той бил череп на нисък, физически слаб мъж на възраст от 25 до 40 години. Изследването на зъбите позволило да се прецени, че възрастта е от 30 до 35. Обемът на черепната кухина е от 1 585  куб. см.

т.е. е сравнително голям. Кръглото лице, изпъкналото и високо чело, малко удълженият нос и издадената горна челюст може да се видят в почти всички  известни портрети на Моцарт. Съвпадат също така ниският ръст и сравнително слабото телосложение. Самият Моцарт се определял като дребен. А съвременниците му отбелязват в своите спомени, че главата му е била голяма.

Тази хипотеза е доста по- вероятна от досегашните. Твърде много са съвпаденията, за да се подозира виенският гробар в мистификация. Но може би най- впечатляващ резултат от изселдванията на проф. Готфрид Тихи от Залцбург е в опита му да определи  истинската причина за кончината на композитора. Самият Моцарт се оплакал пред приятели, че през април и май 1790 година страдал от ужасен зъбобол и, а също и от силно главоболие. Неговият приятел и либретист, венецианецът Лоренцо Да Понте отбелязал в писмо, че Моцарт страдал от силен световъртеж.

Залцбургският професор открил върху черепа... тънка пукнатина дълга около 7 см, започваща от лявото слепоочие и стигаща до темето. Пукнатината , получена при удар или при падане, към момента на смъртта била вече зараснала, но в най- долната част на черепа били останали следи от кръвоизлив. Оздравяването в никакъв случай не било продължило  по- малко от 12 месеци. Да, тези  дани , потвърдени от малкото достоверни източници, ни говорят за истинността на тази хипотеза. Проф. Тихи е убеден, че геният от Залцбург е починал след черепно- мозъчна травма - хематоми и инфекции.



ЛИБРЕТИСТЪТ НА МОЦАРТ ДОГОНВАЛ КАЗАНОВА ПО АВАНТЮРИЗЪМ


Lorenzo da PonteЖивотът на Лоренцо да Понте е низ от възходи и падения Евреин по потекло, италианец по дух, семинарист по образование и авантюрист по принуда, Лоренцо да Понте /1749-1838/написва най-хубавите текстове за оперите на Моцарт. Животът му, продължил близо 90 лета, е изпълнен с възходи и падения. Всъщност двамата прочути мъже и масони са работили заедно само четири години във Виена, но през този кратък период те създават трите ненадминати шедьоври – оперите „Сватбата на Фигаро”, „Така правят всички” и „Дон Жуан”.

+++

Емануеле Конеляно, приел по- ефектното и аристократично име Лоренцо да Понте, се родил под неспокойния знак Риби на 10 март 1749 г. Родното му място е малкото градче Ченеда, недалеч от прекрасната Венеция.

По настояване на баща си постъпва в семинария, но не издържа дълго и

ИЗБЯГВА ВЪВ ВЕНЕЦИЯ, КЪДЕТО СЕ ЗАПОЗНАВА СЪС ЗНАМЕНИТИЯ АВАНТЮРИСТ ДЖАКОМО КАЗАНОВА. Там Емануеле прописва стихове случайно, но се влюбва завинаги в театъра. После заминава за Дрезден, Саксония и накрая стига до австрийската столица – магнит за всеки млад поет и музикант. Във Виена го протежира друг италианец и масон – придворният капелмайстор Антонио Салиери от Ливорно, съперникът на младия Моцарт.

КОГАТО СЕ СРЕЩА С 29-ГОДИШНИЯ ВОЛФГАНГ АМАДЕУС, ДА ПОНТЕ ВЕЧЕ СЕ Е ПРОЧУЛ с либретата си за оперите на редица модни тогава, но забравени днес композитори, включително и на Антонио Салиери. По онова време покровител на Да Понте е бил самият император Йозеф Втори, образован монарх, меломан, който ценял високо Моцарт и бил главният меценат в музикална Виена. Умен и дипломатичен, Лоренцо да Панте се влюбва безпаметно в грозничката, но гласовита и много музикална примадона Ферарезе. За нея пише вдъхновени текстове, докато Моцарт и Салиери не могат да си поделят красивата й колежка Катерина Кавалиери.

За съжаление, през 1790 г. Йозеф Втори неочаквано умира. Неговият наследник Леополд съвсем не е така щедър и великодушен, не обича музиката, а и дава ухо на интригите срещу Моцарт и Лоренцо.

ИЗПАДНАЛ В НЕМИЛОСТ И В ТЕЖКО ФИНАНСОВО ПОЛОЖЕНИЕ, ЛОРЕНЦО ДА ПОНТЕ НАПУСКА

взривоопасната за него Виена и се установява в по-спокойния Триест на Адриатика. Но не остава за дълго там. Обхожда, без особен успех, почти цяла Европа. Накрая се заселва в Лондон като „театрален поет”, но отново става жертва на интриги от страна на бездарни и завистливи колеги и бива уволнен.

Отчаян, накрая заминава за Новия свят. Там работи като търговец, библиотекар, книжар, учител по италиански, оперен импресарио. За неизплатени дългове попада и в затвора, конфискуват имуществото му...Тогава Лоренцо да Понте започва да пише прочутите си „Мемоари”, които бяха публикувани през 1990 и на български. А през 1833 г. най- сетне се сбъдва неговата заветна мечта –

ТОЙ ОСНОВАВА ПЪРВИЯ ИТАЛИАНСКИ ОПЕРЕН ТЕАТЪР В НЮ ЙОРК!...

Пет години след това неуморният и талантлив Лоренцо да Понте умира беден, самотен и напълно забравен...

Преди пет години испански режисьор направи един много добър филм за живота му във Венеция и Виена със заглавието „Аз, Дон Жуан”.


Огнян Стамболиев

Новини и събития