Печат на тази страница

„Зографът Захарий“ в Софийската опера - kultura.bg

Вярна на дългогодишната линия, и този сезон Софийската опера открива с българско заглавие. Това е операта „Зографът Захарий“ на Марин Големинов.

Премиерата ѝ е на 17 октомври 1972 г. в Софийската опера. На пулта застава сам авторът, режисьор е Михаил Хаджимишев. Ролята на Захарий изпълнява Никола Гюзелев, Димитър е Стоян Попов, Християния – Румяна Барева.

„Кольо наистина рисуваше Християния – Румяна Барева, която получи портрет, нарисуван на премиерата. Беше един незабравим празник на българската опера. Монолозите на Захарий блестяха в цялата звукова красота на неговия бас, специфичните големиновски мелодични линии – изведени пластично, биваха изпети емоционално. Отново се открои майсторът Гюзелев, певецът, овладял изкуството да „говори“, пеейки. Забележителен беше и дуетът им с друг голям в операта – баритона Стоян Попов. Пиршество от страхотни гласове и актьори, което вълнуваше, наелектризираше публиката. Доколкото помня, на пресконференцията, а и в пресата, Гюзелев заявяваше, че се ласкае от вниманието на един от най-големите ни композитори, споделяше, че харесва ролята, че се чувства близък със Зографа“ – пише Боянка Арнаудов във вестник „Култура“.

Следва постановка в Русe на 26 октомври 1981 г., диригент е Георги Димитров, художник Иван Савов, а изпълнители са Георги Радомиров, Анастас Анастасов, Капка Танева.

„От българските опери, които познавам, това е най-финото, най-тънко и най-интелигентско третиране на фолклора, който придава специфична окраска на музикалните характеристики. Образите на Майката, на Християния, на брата, на Захарий са като народностни фрески, но зографисани от човек, който е учил в чужбина“ – казва диригентът Георги Димитров.

През 1985 г. операта е поставена отново, този път в Благоевград. На пулта е Красимир Топалов, художник отново е Иван Савов. Двете последни постановки в Русе и Благоевград са с режисьорската концепция на акад. Пламен Карталов, който сега като директор на националния ни оперен театър отново връща за сценичен живот „Зографът Захарий“.

Марин Големинов

„Няма общи правила за писане на опери – отбелязва Марин Големинов. Сюжетът диктува изразните средства – дали с превес на речитатива, или с превес на мелодията. Но операта не бива да се превръща в словесна драма с подплата от музика.“
След „Ивайло“, представена през 1959 г., Големинов дълго търси сюжет за нова опера. Мислил е за „Боянският майстор“ по „Празник в Бояна“ на Стоян Загорчинов, но през 1962 г. Константин Илиев написва едноименната опера. Отпада и „Майстори“ на Рачо Стоянов, защото през 1966 г. Парашкев Хаджиев написва опера по тази драма. Така избира „Легенда за греховната любов на зограф Захарий“.
„От чувство за стил съм избягвал Вердиевата разточителност в мелодията. В замяна на това сухият речитатив липсва. По този начин се стига до силна мелодична стилизация… Търсил съм богатството на тембри, разнообразие от плътност, от крайни звучности, като съм използвал пределно техническите възможности на инструментите“ – обяснява Големинов.

Новата постановка на националния ни оперен театър събира през 2019 г. двама дебютанти в операта – Зорница София, известна с филмите си „Мила от Марс“, „Прогноза“, „Воевода“, и художника Чавдар Гюзелев.


Какво е да поставяш опера?
Зорница София: Това е една трагична във физически план любовна среща между двама души, при която те се разминават във физическия свят, но в духовния те се сливат, което вдъхновява един творчески процес, за който всички сме благодарни. Това е творчеството на Захарий Зограф, който е новатор. Новатор е, защото внася реализъм в живописта. Това означава определението „основоположник на българската светска живопис“. За мен е много интересно, че тази опера не е поставяна дълго време и ни дава възможност да потърсим нови решения, което направихме с Чавдар Гюзелев, с костюмографа Марта Миронска, с която сме работили вече три пъти във „Воевода“, „Откраднат живот“, „Дървото на живота“, и с тези прекрасни млади солисти, с които имам късмета да сме заедно. Благодарна съм на маестро Карталов, той ги избра. Аз нямам тази компетентност да преценя как са като глас или като натюрел, но съм вече влюбена във всички. Концепцията е много изчистена. Няма къщички, прозорчета, тухлички, керемидки. Декорът е ажурен, с модули, които оформят различни пространства, като остава място за въображението на зрителя, както и за въображението на артистите, които обживяват това пространство. Основният модул е стълбата, което аз харесах като избор и като метафора на новаторството на Захарий Зограф. Все повече се влюбвам в музиката на Марин Големинов.
В сцените няма конкретика. Голям късмет е имала първата постановка с това, че Никола Гюзелев е рисувал наистина, докато пеел. Но ние не сме търсили такава конкретика. За мен е важно отношението между партньорите, как те взаимодействат в такъв процес, в случая между художника и модела. Този ключ е във всичко, във всеки компонент, не само в декора. Той е в мизансцена.
Аз отдавна мечтаех да поставя опера или мюзикъл. Всичко стана съвсем случайно. Преди много години отидох на едно събитие, бях до маестро Карталов и му споделих това желание. Той го е запомнил. Обади ми се една неделя вечер през януари. Бях на легло със скъсани коленни връзки и във възможно най-отчаяно физическо и психическо състояние. Той каза: „Добър вечер, Зорница София. Аз съм Пламен Карталов и ви каня да поставите опера, с която да открием новия сезон“. В първия момент реших, че това е шега на някой приятел. Едва си поех дъх да кажа „да“ за всеки случай. Така се сбъдна мечтата. Пристъпих с огромен респект към тази работа.

В какво е разликата между подготовката на една опера и на един филм?

Всичко е различно, но за да има цялостност, всеки си търси нещата, които винаги остават актуални и важни за него, и ги проследява. Търся автентично присъствие за прокарване на емоцията. Поканих Цвета Балийска за кратък актьорски тренинг с артистите. Причината беше, че независимо от това, че операта е по-различно изкуство, по-стилизирано, по-изчистено, дори на моменти преувеличено, хиперболизирано в изявата си, за мен веруюто е, че винаги трябва да има артистичност на присъствието и преживяването. Затова ми се искаше да вкарам артистите в един творчески експеримент. На третия ден те произведоха чудо! Това е метод, с който работя и в киното. Винаги подготвям артистите за конкретната изява, докосвайки основни теми като любовта и раздялата.

Няма ли да ви липсва това, че операта изтича във времето и пространството, и не оставя следа?

С тази ефимерност се сблъсках и в театъра, когато поставях отново в екип с Чавдар Гюзелев. Но пък я има тази магия на случването на момента, която артистите усещат. Те се зареждат от публиката в залата. Има една такава вселенска уникалност, която и хората в залата, и хората на сцената усещат, и това е в най-добрия случай брак по любов.

А как ви влияе музиката?

Най-магическият момент беше, когато за първи път отидох на музикална репетиция. Помолих маестро Генчев да присъствам на нея, преди да започна работа с артистите, беше през юни и те все още разучаваха партиите си. Когато за първи ги чух да пеят на петдесет сантиметра от мен, направо ми спря дъхът от тази магия – да може думите да се явяват с музиката. За мен като режисьор това е много ново: артист, който пее. Това чисто технически за мен е като планетата Юпитер.

Не Марс, а Юпитер?

(Смее се.) Да, по-далече е и е по-голямо. За всички ни е усилие да направим мост между емоцията и тази специфика, която определено носи магия.

Предполагам, че когато сте започнали да работите, многократно сте слушали операта.

Намериха ми запис и още от първото слушане започнах да си представям картини. После продължих да я слушам и с хореографката Теодора Друмева се надпреварвахме да наслагваме картини в партитурата – като сториборд, за да си представям по-лесно нещата. Следващата стъпка беше да се провери истинността на този мизансцен през артистите и през тяхната монада. Правихме го един път само като текст, което не знам доколко е типично за тях, защото, както казаха те, имат спирачки, когато говорят. Но сега вече не мисля, че имат. За мен е безценно да се опитаме да внесем доза автентичност, която става лична за всеки изпълнител. Освен това въпреки фиксирания мизансцен, съм оставила разлики за всеки изпълнител, за лична интерпретация.

Когато се срещнахте с диригента Велизар Генчев, имахте ли допълнителни уточнения?

Ние сме в постоянни уточнения с него и много хубаво се допълваме, защото той е изключителен капацитет по музика, освен това е перфекционист. Това е безценно и показва не просто отношение към работата, а заразява останалите хора. Много разчитам на него и имам голям късмет да работим заедно.

След като осъществихте мечтата си, не се ли появиха други?

Да, мисля си за „Вълшебната флейта“, но много ми се иска да направя мюзикъл, и то „Уестсайдска история“. Но важното е, че ми предстои филм догодина. Казва се „Майка“, по истинската история на една жена, която познавам. Театрална режисьорка, която прави чудеса за деца без родители в България и Кения.

Чавдар Гюзелев: Аз съм нещо като мост между поколенията. Син съм на Никола Гюзелев – първия изпълнителна ролята на зографа. Аз го помня, разбира се, в една много различна постановка с много различно решение, по-реалистично, повече в духа на традициите. Ние решихме да оголим максимално сцената, до скелет в буквалния смисъл на думата – скелета на чувствата, на емоциите, на романтиката, на патоса в операта, и да останем в рамките на хладното, на това, което е отдолу, защото много малко хора виждат работата на един художник, скелето, което той подготвя, строи, изкачва се, за да рисува. Всичко при нас е по-условно. Няма битови илюстрации от времето на Възраждането. Оставили сме нещата на оголени символи и разчитаме на осветлението, на костюмите на Марта, които са в традиционен стил. Това е основата, на която трябва да блеснат взаимоотношенията и чувствата на героите, и това да послужи за хубави мизансцени. В основата са тези символи. Надявам се, с цялата си оголеност и металност те да са и поетични. Музиката е модерна, от втората половина на ХХ век, без излишна орнаментност, така че сме на верен път. Спомням си как баща ми на сцената рисуваше с въглен портрет на Християния.

Казахте, че си спомняте онази първа постановка. Преодоляхте ли онова, което помните, за да направите вашата сценична реализация?

Да, аз вече доста години съм в професията на сценографа и имам съвсем различни виждания от онова време. Оттогава помня ясно изявата на баща ми и бегло визията. Подходът ни е съвършено различен. Ние минахме през доста идеи и в крайна сметка стигнахме до извода, че ще бъде по-модерно, по-строго, по-сурово, за да е като скелет, върху който ще се гради любовната историята, която не е романтична, а е историята на един художник. Това самия мен много ме вълнува. Историята на един художник новатор. Тук образите са решени по-мащабно. Интересното е, че аз също имам брат художник. Нещата малко се припокриват. Баща ни беше художник, освен оперен певец. Всички тези съвпадения послужиха като основа и бях много любопитен към всичко това. В онази епоха имаше, бих казал, задължителни канони, не можеше да се отива в по-модерна визия. Сега нямаме тези ограничения. Българската публика е свикнала на по-различни, по-съвременни интерпретации дори на класически произведения, надявам се, няма да бъде стресната.

Това е първата ви постановка на опера?

Да и се радвам, че дойдох там, където съм отраснал като дете. Имам доста постановки в театралните зали в България и не само тук. Но се радвам, че дебютът ми в операта е в това произведение.

Правили сте театрални декори, но какво дава музиката на сценографа?

Това, което наблюдавам в оперния свят, е много по-интересно и забележително, в сравнение с театралните постановки. Операта отиде много по-напред, особено в частта, която ме засяга – във визуалните, сценичните интерпретации. Оперният театър предлага зрелища от изключителен мащаб, с невероятна естетика. Влагат се огромни пари. Има постановки, които буквално струват милиони, и разбира се, резултатът е впечатляващ. Театралните постановки са с по-ограничени бюджети. Разбира се, музиката е в основата на всичко. Отива се и в другите крайности, когато това се пренебрегва за сметка на нечие художествено его, но съм гледал изумителни постижения на визията в оперния свят.

Със Зорница направихме една първа и засега последна постановка в Малък градски театър – „Когато дъждът спря да вали“. Изиграха се около тридесетина представления. Там подходихме горе-долу по същия начин – декорът ни беше от модули, направени от щайги.

Велизар Генчев, диригент: „Греховната любов на Зографа Захарий“ е написана още през 1957 г. и е играна години наред като моноспектакъл от обаятелния актьор Спас Джонев. След това Павел Спасов прави една истинска пиеса от това, а когато Марин Големинов му споделя, че го вълнува сюжетът и иска да напише опера, Спасов създава трета версия, която е като либрето. В него акцентира върху вътрешния артистичен конфликт на Зографа Захарий, който рисува не по каноните сюжетите от Библията, а по сърце, както казва. Така се стига до конфликта с брат му Димитър, който също е зограф, но рисува строго по канона. Музиката не може да се разкаже, тя трябва да се слуша, но който познава Марин Големинов, знае, че той е джентълмен, с изтънчен вкус във всяка отношение като личност, като критик, като писател, като преподавател. Музикалната му реч е много изтънчена, драмата е стегната, няма нищо излишно. В тази опера няма нито един излишен тон. Звучността на щрайха е изключително красива, има много красиви хармонии. Той се старае да създаде атмосферата, в която се развиват действието и емоциите на героите. Той използва мотивна техника, не като Вагнер, но за определени ситуации за главните герои има един мотив, който се появява винаги и звуково, и като мелодия. Мелодиката е много фино повлияна от фолклора, но ненатрапчиво.

Марта Миронска, костюмограф: Костюмите имат изчистена линия, дават достойнство на персонажите. Вдъхновени са от портретната живопис на Захарий Зограф и спазват цветовата му гама.

Теодора Друмева, хореограф: Искахме да надградим образите и персонажите, като добавим към гласовата изява на певците и яснотата на езика на тялото, която да допълни въздействието. Да няма случаен жест, пластика, поглед или каквото и да е друго, без да е премислено, добре подредено и с максимален комфорт за тях, така че да изведе образите на по-високо ниво. Искаме да няма чудене накъде да тръгнат, какво да направят, къде да си сложат ръката, а да се концентрират и да потънат в образите си максимално, за да може и публиката да усети това въздействие. Освен това в самата опера няма балетна сцена, но ние добавяме в две от кантините балет, който разказва какво мислят душите им, докато те си говорят различни неща.

Спектаклите на „Зографът Захарий“ са на 11 и 13 октомври 2019 г. Младите певци, ангажирани в тях, са: Валентин Ватев и Николай Войнов – Захарий; Веселин Михайлов – Димитър; Силвия Тенева, Стефани Кръстева, Христиана Игнатова – Християния; Румяна Петрова – Майката; Николай Павлов, Илия Илиев и Стефан Владимиров – Ктитори; Ангел Антонов – Четец и Клисар.

 http://kultura.bg/


Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.