ПОГЛЕД ОТ СЦЕНАТА - За музикалната драматургия - Акад. проф. Пламен Карталов

„Янините девет братя“ притежава всички качества на голям оперен театър. Условностите на операта като събирателен феномен на различни жанрове на изкуството – музика, театър, слово, изобразително изкуство, танц – позволяват смело съчетаването им към главната цел на режисурата: слушателят зрител да бъде емоционално завладян и увлечен активно в действието на сцената.

Операта на Любомир Пипков е мощен пример на национален музикален стил. Сценичният образ на произведението има ключова роля за разбиране на философията и скрития смисъл на посланията му. В тях миналото среща бъдещето. Свързва ги принадлежността към корените на българските традиции и  съвременността.

Режисьорската ми концепция вече е разработена с опит за най-дълбок анализ на музикалната драматургия в научния ми труд „Режисьорски проекции“, издаден през 2004 г. и посветен на 100 г. от рождението на композитора.

В новата ми постановка на „Янините девет братя“ на сцената на Софийската опера (премиера на 22.03.2018 г.) развивам и надграждам действените ракурси на партитурата с нов поглед към сцената. Но в задачите на режисурата съм запазил абсолютно същата страст и убеденост за експресивна и въздействаща театралната визуализация и сценично внушение на музиката.

Сега с нов екип – сценографа Свен Йонке и художника на костюмите Станка Вауда, (с които работихме в първата за България реализация на „Парсифал“ от Рихард Вагнер, премиера в Софийската опера на 4.07.2017 г.) развиваме идеята за космическата роля на дървото, като символ на живота, медиатор на светове, хранител и пазител на ценности, родова памет и традиции.

В традициите на българския фолклор дървото се осмисля като мито-поетичен образ, който символизира единството на Вселената и на човешката общност. Представата за дървото като алегория на големия човешки род залагаме като ключов символ: дърво – живот – човек – дом – род – съдба – народ. Огромният, издигащ се високо ствол и широко разположеното върху цялата сцена коренище имат основна функция за протичане на трансформациите на дървото в различните картини.

Всички събития, героите и стихиите на конфликтите помежду им ще водят към изсъхване на дървото. Това означава и идването към разрухата на общността. На финала на спектакъла главният герой Георги Грозника сам ще види къщата си почерняла и снишена, изсъхналото насред двора дърво. Така и неговият род, издигнал се като мощно плодно дърво, ще бъде разяден от неговата братова завист, злонамерени действия и морално безсилие и ще падне саморазрушен в неравната борба между Доброто и Злото.

На този фон личната съдбовна трагедия се слива с обречеността на цял един народ в алегорията на национално-историческото зло от турското нашествие. То се разбира като иносказателно ехо от конкретиката на времето, рефлектирало за написване на операта, отгласа от кървавия държавен преврат 9.06 1923 г., Септемврийските събития и терора от 1925 г.

Режисьорското решение разчита на използването на вертикалите и хоризонталите на сценичното пространството. Дървото са вгражда  в интериорни и екстериорни сцени – Янината къща; пътят към нея, стаята на Яна с резбарите; големият иконостас за Германския манастир, Самоковската гора; църквата „Св. София“; бягството от чумата през полето на Загоре; срутената родна къща.

В зависимост от задачите на всяка сцена, дървото и основният под заемат различно разположение в сценичното пространство. Кулминацията на операта – посичането на ръцете на резбаря Ангел от брадвата на брат му Георги Грозника, е изразена чрез изненадващо и внезапно разцепване на огромния иконостас с кървавочервено небе на хоризонта.

Както и в първата ми постановка (художник Иван Савов), сценографията е неотлъчна от ракурсите на динамична и кинематографска визия.

Използва се символиката на маскарадните игри, чиито корени са вплетени във философския образ на музикално-драматургично единство.

Не етнографски повърхностен спомен от миналото за народностно съживяване на фолклорно песенно богатство, а въображение в трагичен сюжет, отекващ днес като тъмен камбанен звън. Актуален и идващ от най-дълбоки извори на народното ни песенно творчество, легенди и митове, с посланията си в съвремието.

В операта е заложен и универсалният смисъл на колизията между човешката личност и съдбата. Проекцията на осмисляне образа на спектакъла е иносказателно и философско обобщение на трагизма на социално-историческото време – от една страна, мрачното митологично-легендарно повествование за Янините братя и, от друга, противоречията на епохата, чийто съвременник е бил Пипков.

Хоровите масови сцени не са образи от етнографско съживяване фолклорно или маскарадно наследство, а въображение в действени картини на трагични събития и сюжет, актуален и идващ от най-дълбоки извори на българското народно творчество, легенди и митове, с отгласа си в съвремието.

Така хорът играе ролята на коментатор, оплаквач, покровител и съдник на съдбите на героите, събитията и процесите на действието. Той е изразител на протеста, скръбта, радостта и плача на земята и родината, която върви „в тъмен път и тоя път е на съдбата“.

Символното значение на земята е свързана дълбоко с действието.

В същото време митологично-легендарното богатство на българския фолклор, част от духа на произведението, се доближава и до класическите принципи на античната трагедия, до които също се докосва Пипковата драматургия.

Свещеният дъб е близък в символиката на германското митологично творчество. Свещеният ясен е дървото, от чийто отрязан клон бог Вотан прави копието си, за да владее света – свят, който се разпада в края на тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“. Апокалиптичната символика от финала на двете опери е почти равнозначна.

В средновековната легенда за Янините девет братя, митологемата за функцията на световното, космичното или родово дърво е много подходяща и за родовата метафора на събитията, действието и съдбата на героите в операта на Пипков. Сценичният образ на извисеното дърво държи в равновесие връзката му с небето и земята, устрема му нагоре и корените широко вкопали се в земята.

Подът на сцената е идея за земята, „земьо ле, черна неверна“ с визия за „черната пръст“, който заравя грешния, а помага на праведния. Семантичната натовареност идва още в началото на операта с песента на Яна:

Мръкна се над планината,

Земьо ле черна, неверна.

Нощният вятър люлее

Черни дървета страхотни в нощта.

Моите братя рудари,

Черната земя дълбаят

Сребърна руда да вадят.

Който е рудар праведник,

Нему земята помага.

Който е грешен, греховен,

Черната пръст го самичка заравя,

Черната пръст го заравя.

ИНТЕРПРЕТАЦИЯ И ВЪЗПРИЕМАНЕ НА СИМВОЛИ И РИТУАЛИ

ДЪРВОТО – символ на живота. Три нива на връзка на дървото със световете на подземния (чрез корените си), земния (със ствола и клоните си) и небесния (чрез короната си, но стигнало и до небето – божественият покровител, съдник и пратеник на природни стихии).

Светът под земята е черният рудник, в който дълбаят братята рудари.

На земята е стволът и клоните – Яниният дом и род с девет братя – левенти, които живеят с майка си и сестра си.

От небето, покровител и съдник, са проекциите на „желязна нощ“ „прииждат червени светкавици“, „плисва кръв по стените“, „закапа дъжд като желязо“. „огън обгаря небето, сякаш леят горе желязо“, „каква нощ се е сгъстила“...

ОТСИЧАНЕ НА ДЪРВОТО – рухване на символа на живота. Малкият брат Ангел моли Георги Грозника да отсече със секирата излишната част от пръта за хурка на Яна. Отговорът на Грозника е „Дай да отсека дървото, ти дръж! Хвани с двете ръце!“

ЗЕМЯТА – майка на всичко земно. Утроба на раждане, плодородие и даване на нов живот на природата. На „който е рудар праведник, нему земята помага“, а „който е грешен греховен, черната пръст го самичка заравя“ (от песента на Яна). Изразител и на Божи гняв с пропукването си и с поглъщане заради наказание.

ЛЪК И СТРЕЛА – инструмент за възмездие, установяване на ред, унищожение на тъмните сили. Главната героиня Яна е изразител на космическото равновесие. Нейната водеща роля е на съзидател на новия свят, отваря пътя на Родината към вяра и надежда. Старият свят си отива и ще настъпи с нея един нов свят на прогреса.

ИКОНОСТАС И ИКОНИ – символ на изкуството и връзката му с божественото.

ПРАЗНИКЪТ НА БЛАГОВЕЩЕНИЕ – сцената пред храма „Света София”. Празник на настъпващата пролет и Божията премъдрост.

Снимки: Светослав Николов

Новини и събития