БТВ - Александрина Пендачанска за кариерата, семейството и мечтите


Оперната прима Александрина Пендачанска заяви, че никога не е поставяла кариерата пред семейството си.

"Не е лесно, не е очевидно и не става от само себе си, изисква определени усилия. И аз понеже съм видяла много нещастни хора, които са живели само за този талант, само за тази дарба, само за тази сцена или за това писане, или за това рисуване, никога то не е достатъчно. Колкото и да е голямо, в един момент или то свършва, или дори да не свършва, остава една огромна част от душата, която остава празна", категорична е тя.

Пендачанска беше категорична, че най-голямата ѝ гордост са децата.

Вижте както каза в интервю за предаването "Тази неделя" по bTV в Софийската национална опера и балет:

– Това е оперният театър, в който сте израснали, нали така?

–  Буквално, буквално. Израснала съм тук. Първият ми спомен е от време, в което човек не се очаква да помни. Може би съм била някъде около 2-годишна. Със сигурност знам, че малко говорех, доста разбирах и ходех сама. И това е първото представление на майка ми на сцената на Софийската опера в ролята на Виолета в "Травиата" и, разбира се, не беше възможно 2-годишно дете да влезе в салона, и дядо ми, който беше концерт-майстор на виолончелите, имаше право да седи в така наречената режисьорска ложа и ме вмъкна. И аз от там гледах това представление. Първото действие беше прекрасно, с фантастични рокли, костюми и майка ми беше в центъра, но във второ действие идва Жермонт, който започва да ѝ се кара. Понеже той пееше на български, аз разбирах много неща. И в един момент има една реплика: "Плачи, плачи, о мило дете". И майка ми започва да плаче, ама истински плач, и се тресе. Музиката става ужасно драматична и аз в този момент не можех да издържа повече и писнах. Просто така съм писнала и извикала, че в общи линии цялата зала се обръща към тази ложа. Оттогава за моя милост беше забранено категорично влизането в театъра до 6-годишната ми възраст. 

–  Александрина, означава ли това, че на две години всичко е било решено вече за Вас?

–  Мисля, че да. Освен това никой не ме е питал. Разбирате ли? Ето това е, не съм имала никакъв избор. Аз не съм познавала друг свят. Живеехме шестима души в нашия апартамент на "Ангел Кънчев". Мама, татко и аз в едната стая - баща ми е китарист, майка ми е певица. В другата стая – баба ми и дядо ми. Тя е пианистка, той е виолончелист. В третата стая – хол с портал, леля ми Антонина, която завършваше консерваторията. И във всяка стая се свиреше на някакъв инструмент и майка ми се затваряше в банята с нотите на новата си роля, сядаше на ваната и започваше да чете и да припява, защото нямаше къде да се затвори.

– Пред кого запяхте за първи път?

– Нямах смелост да запея пред някого, така просто на живо, и затова се записах и точно беше края на 6 клас и един ден извиках мама и казах: "Сега, мамо, седни тук да слушаш нещо", тя седна на леглото ми в детската ми стая и аз натиснах касетофона и тя мисли, че нещо съм си записала как свиря, защото по това време вече бях в музикалното училище. Изведнъж обаче вместо пиано, аз пея "Аида". И то не за друго, ами защото майка ми по това време учеше "Аида".

– А реакцията на майка Ви каква беше?
– Тя се разплака и каза: "Добре, чедо, моля ти се, само ще ми обещаеш, че сега ще чакаш". Това е, ясно е, че е това. Аз вече имах един доста мутирал глас, доста готов. Но все пак е било твърде рано. И аз ужким обещах, че ще чакам, но само чаках да излязат от къщи и почвах да пея. 

–  Какъв е най-добрият съвет, който Вашата майка Ви е давала за операта за пеенето в операта или чисто прагматичен?

– Никога не го е изричала, не е имало този така да го наречем идеализиран разговор, в който майка ми ми е казвала нещо съкровено, преди да си отиде. За съжаление, не мога да кажа едно изречение, но това, което майка ми ми остави, е нейната ангелска щедрост. Тя е една големина на духа, една щедрост на духа, която е и тя самата всъщност със своя собствен пример. Единственото, което мога да правя, е да се опитвам да ѝ подражавам.

– Трябвало е да пеете 3 дни след нейната смърт. Как се пее със свито сърце?

– Въобще не искам да си спомням тези дни, това е един истински отвратителен, тежък, ужасен период от живота ми. Слава богу, в това време се появи първото ми дете и то ме спаси. Всъщност благодарение на нея и благодарение на невероятната стожерска персона на моя мъж, бил до мене винаги, дори тогава когато не го усещах, че е там. Някак си се съхраних и успях да изляза, аз не се съхраних, но оцелях. Аз съм израснала с чувството за нейната липса. Тя вече не пътуваше по това време, аз имах току-що роденото малко същество, което, за съжаление, не я помни, а тя го гледаше с такава радост, и някакси си представях, че оттук нататък ще имаме този хубав период и това хубаво време, в което тя ще бъде до мен и ще ми помогне, ще бъдем просто заедно и ще мога да я имам изцяло. Тя си отиде и аз го преживях много трудно и тежко.

– Да поговорим за друг човек, който Ви е безкрайно скъп – Найо Тицин, нашия колега и Ваш съпруг. Приятели сте от първи клас. Наистина ли? Това е цяла вечност.

– Да. Найо и аз сме…на мен ми е трудно да говоря за него, все едно говоря за себе си. Някак си ние сме се превърнали в част един от друг, категорично сме се врасли.
 
– Кога приятелството прерасна в любов?

– В девети клас. Той беше лятото в Италия и се върна оттам с родителите си. Найо изведнъж беше момче, беше друг, не беше това бебе и аз го сънувах една нощ. Сънувах, че сме в някакъв влак и се целуваме. На сутринта толкова бях ужасена от цялата тази история.

– Защо ужасена?
– Защото той ми е като брат, ние сме израснали, изведнъж това беше такова нередно нещо. Точно все едно имаше частица инцестност в цялата работа. 

 

– Вие сте били съседи, приятелска компания с Хилда Казасян.
– Ние ходихме заедно на училище, заедно се връщахме, заедно бягахме. Ние пушехме, той не пушеше, никога не пропуши.  Много хубаво и весело сме живели, съвсем нормално. И изведнъж, вместо да играем на „Монополи”, той ме целуна и това беше шокиращо. Оттогава започнах да го гледам с други очи.

– Кой на кого за първи път каза "Обичам те"?

– Това не помня. И двамата сме си казали със сигурност, защото и двамата бяхме много влюбени. Всички тези неща са се случвали естествено. Нямам тези идеализирани спомени, как пада на колене и...

– Нямаше такова предложение, с пръстен...

– Има пръстен, то е едно прекрасно пръстенче с малки камъчета. Всичко беше така, както трябва, но не така официално и идеално като по филмите. Беше: "Абе аре да се оженим". Ние живеехме вече 3 години заедно, когато решихме всъщност да се оженим и то беше естествено.

– Родителите Ви очакваха ли го?

– Да, ние бяхме на 25-26 години и всъщност биологичният часовник започна да чука и аз разбрах, че не мога да чакам, той е много по-търпелив и инат и може да чака. Аз освен това имах много ясен план – оженваме се, аз веднага забременявам, детето се ражда, всичко беше изчислено. Господ обаче отгоре каза: "Моето момиче, здравей", почакахме известно време, не стана така бързо, както си го представях аз, обаче като стана, беше дългоочаквано. Година и половина след това вече имаше бебе.

– Кой беше най-безметежният, най-безоблачният, най-щастливият период от брака Ви с Найо?
– Нашите кумове Коко и Хилда ни подариха едни медальончета и на тях пише така: "Обичам те повече от вчера и по-малко от утре". С Найо любовта винаги си стои там. Точно след като се оженихме започнаха истински човешки трагедии от типа на болести, смърт и т.н., които много ни помрачиха тези първи няколко години от брака, които трябваше да са най-веселите и безметежните. Имаше след това един период обаче, в който някак си нещатра започнаха да се съживяват и аз самата да се съживявам.

– Някога поставяли ли сте кариерата преди семейството?
– Не. Никога. Това не е лесно, не е очевидно и не става от само себе си, изисква определени усилия. И аз понеже съм видяла много нещастни хора, които са живели само за този талант, само за тази дарба, само за тази сцена или за това писане, или за това рисуване, никога то не е достатъчно. Колкото и да е голямо, в един момент или то свършва, или дори да не свършва, остава една огромна част от душата, която остава празна.

– Липсвате ли на вашите дъщери?
– Със сигурност им липсвам. Няма предмет, няма физическо тяло, което да ненавиждам повече от предмета куфар. И децата също. И децата заради това за тази професия и за тази работа не искат да чуят. От друга страна, е малко жалко, защото Сара има истински талант, има глас, страшно е музикална, има вродена техника на бързина.

– Сравнете Париж и София като градове, в които живеете.

Париж за мен винаги ще остане един чужд град, в който аз ходя, обаче след това си тръгвам, и си отивам у дома. Самият град Париж никога няма да стане за мен у дома, докато София е у дома. Тук мога да Ви кажа на всеки ъгъл и на всяко място къде съм се целунала с Найо или някое друго гадже, къде съм се спънала и съм паднала като дете, това е моят живот, моят свят. Моята емоционална памет се съхранява в този град.

–  Александрина, българската политика никога не ти е била безразлична. Както Вие казват: Аз съм обсесирано политическо същество. За никого не е тайна – Вие сте десен избирател, един от учредителите на ДСБ. Това от една страна. И в същото време ДСБ е една от малките, може би десетина десни български партии на политическия хоризонт. Това раздробяване, тази невъзможност на десните партии да бъдат едно, разбива ли сърцето Ви като избирател?

– Истината е, че и държавата България, и градът София се развиват. Някакви неща се случват и се променят, въпреки цялата тази измет, която е българският политически елит, тоест хората, гражданите, избирателите, това, което сме ние, успяваме някакси да дърпаме тази държава и този град напред само благодарение на себе си и въпреки онази измет.

–  Защо смятате, че политическият ни елит е измет?

– Абсолютна измет. Защото този „елит” 30 години не успява да осигури първото нещо, което политическата класа е длъжна да осигури на своите избиратели. Това означава справедливост. Ако с нас се случи несправедливост, ние сме оставени сами на себе си. Ние не живеем с чувството, че сме защитени от държавата, в която живеем.

– Прав ли е Вежди Рашидов, който преди няколко дни каза, че елитът на България е извън пределите на България. Тук тези, които сме останалите не ставаме за чеп за зеле? 

– За съжаление, има много хора, които щеше да е хубаво да са тук, а не са. Това е факт. Като говорим за това, че българинът, който е останал тук, не става за чеп за зеле, това категорично не е вярно, защото за да се случва нещо изобщо в тази страна, то е именно благодарение на този човек. То не е благодарение на Бойко Борисов или съответния министър-председател, който в момента управлява държавата.

България днес е едно много по-хубаво място за живеене, отколкото беше през 73-та година, това го казвам, защото помня. Хайде 73-та не помня, но 78-а помня. Помня как ни пускаха тоалетна хартия, да не говорим за банани и такива неща. Сега България е едно много по-добро място за живеене, но то е благодарение на всеки един от нас, на гражданите на тази страна, които седят и я дърпат и успяват да я случат въпреки нейните политици, а нейните политици – да, категорично не стават за чеп за зеле, нито един от тези хора.

– Вслушвате ли се във вътрешния си глас, дори във физическия, в гласа, който носите като талант?

– Аз и да искам, и да не искам, той ме принуждава, въпреки че понякога не слушам достатъчно интуицията си. Аз съм доста рационален човек и понякога страда интуицията ми, защото винаги бъркам, когато не слушам нея, а слушам разума си.

– А губили ли сте гласа си?

– Слава Богу, не съм, освен като съм била болна 3-4 пъти от някакви страхотни вируси, настинки, и съм правила ларингит. Това са били най-кошмарните и страшни дни в живота ми. Това е ужасно, защото гласът ти дава такава сила, той е част от физическото ти усещане за себе си. За мен това е все едно да ти отрежат ръка.

– Работите много и имате три номинации за "Грами". Коя е най-голямата награда след толкова много труд?

– Че продължавам 30 години. Тази година ще станат 30 години на сцената и в тези години и след тези почти 70 роли съм още тук и още ми е интересно. Това ми е наградата.

– Най-голямата гордост?

–Най-голямата гордост са ми децата.

– За какво мечтаете?

– Сега мечтая тези 2 представления на 8-и и 10-и да минат, този дебют да се осъществи така, както си го представям и така както го мечтая. И съм много съм щастлива, че има и трети спектакъл на 20 декември. Мечтая си тези няколко представления да минат хубаво и успешно и да прекараме една хубава Коледа в София. Искам просто нещата да са нормални и да сме здрави.

–  Благодарим за това интервю.

http://btvnovinite.bg/article/lifestyle/aleksandrina-pendachanska-za-karierata-semejstvoto-i-mechtite.html

Новини и събития