СП.ОПЕРА, МИЛАНО - СОФИЯ: ПАРСИФАЛ – Рихард Вагнер 8 юли 2017 от Андреа Мерли | 21 юли, 2017

„Парсифал“ е последната музикална драма на Рихард Вагнер, представена за пръв път на сцена на 26 юли 1882 година, в Байройтския фестивал, постановка на Херман Леви, но поставена за пръв път в европейски театри едва след 1 януари 1914 година, като първото представление в Болоня е с Джузепе Боргати. (Wikipedia)

http://impiccioneviaggiatore.iteatridellest.com/wp-content/uploads/2017/07/locandina-parsifal-sofia-2017-211x300.jpg" width="211" height="300" align="left">Каквото и да мисли обичаната Райна Кабаиванска, която многократно и не съвсем на шега публично ме упрекна за някои мои рецензии за творбите на Вагнер представени в националната опера в София, за които, почти от незапомнени времена, аз имах възможност да съобщавам в италианската преса, по специално в списание “l’Opera” и радиопрограмата “Barcaccia”, твърдейки, че: „Българските гласове не са създадени за да пеят Вагнер!“ добрият ден се позна от още от сутринта на тетралогията, изпълнена година след година с храбро и малко упорито постоянство, а сега отиваща на турне извън България – през 2018 година ще бъде представена в Москва.   Последваха други творби от германския маестро в едно кресчендо на вокално и музикално съзряване. Сега с най-новата си постановка на „Парсифал“, за първи път на българска земя, цялата Национална опера в София и солистите, всички те българи, трябва да се подчертае, получиха вагнерова диплома за „контролирано наименование за произход“.

Да вярваш с непоколебима вяра е „чиста глупост“, ако перифразираме въпросното заглавие, но точно това прави Пламен Карталов, директор на театъра и режисьор, в този и други случаи, безпогрешен в драматургичните си интуиции, характеризиращи се с ясен прочит, а също и образователен, за една публика с оскъдно познание на Вагнер, а и с внимание към най-малките зрители, за които произведенията се представят в редуциран и преведен вариант, опера „в джобен формат“, както правят в цикъла на Опера Ломбардия. 

И ако тетралогията беше пренаписана като манга комикс, вдъхновен от визионерското японско графично изкуство, за другите творби ключът е различен.

Например, в този „Парсифал“, сценография на Нумен и Ивана Йонке, и костюми на Станка Вауда, съществено е, в една минималистична, но далеч не олеографска визия, разделението на двата свята: този на рицарите на Граала в черно и бяло, с преобладаване на сивото, оловно и матово, почти лишено от светлина, поради слабостта на Амфортас, където старият, немощен Титурел напомня призрака на банко; червено и черно в замъка и вълшебната градина на Клингзор, където действието се развива на една конструкция и една пътека, и се влиза в дупки в една ограмна възглавница, надувана с въздух под налягане, което й придава заоблени и телесни форми, очевидно символ на майчината утроба, за която се кае Парсифал. Друга драперия се спуска от тавана, висейки над голямата въртяща се платформа на сцената, увива се и се разплита, наподобявайки, според действието, ту непроходима гора, ту колоните на свещения храм. Платформите се спускат, превръщайки се в бряг с вода, където Парсифал и Кундри се кръщават; най-накрая виждаме във финала бунтаря герой, насочен към бъдещето, в което избавената Кундри става негова съпруга и, може да се предположи, майка на Лоенгрин.        

http://impiccioneviaggiatore.iteatridellest.com/wp-content/uploads/2017/07/7R8A3571-300x200.jpg" width="300" height="200" align="left">Цялата тази кротка елегантност, щастливата значителност, а така също и фантастичната игра на светлината, с целенасочена употреба на светодиодно (LED) осветление, дело на Андрей Хайдиняк, е абсолютно завладяваща – творбата с нейните четири и половина часа е отлетяла и бива ентусиазирано аплодирана от публиката, която в събота, 8 юли, изпълва отново залата за второто представление.

http://impiccioneviaggiatore.iteatridellest.com/wp-content/uploads/2017/07/7R8A3917-300x200.jpg" width="300" height="200" align="left">Публиката хареса много и музикалната част – на първо място оркестъра, който с годините придобива неоспорима индивидуалност и издръжливост. Той идеално се справя с финото поднасяне на звука и създаването на онази често неуловима атмосфера, която Вагнер разсипва с пълни шепи, но също и откроява моментите на по-голяма емфаза.

Чудесно изпълнение на хора, както винаги ръководен от Виолета Димитрова, към който за случая се добавя също така превъзходния хор от детски гласове на Българското национално радио, ръководен от Венеция Караманова. Заслугата за успеха най-много се пада на младия диригент Константин Тринкс, роден в Карлсруе през 1975 година, който все повече се налага сред младите немски диригенти, след като беше с Кадзуши Оно и Кристиан Тилеман в Байройт. Неговият прочит е запомнящ се и силно въздействащ.        

Екипът е консултиран, както и при предишните творби на Вагнер, от един изключителен музикален познавач, Рихард Тримборн, но онова, което никога не престава да удивлява, е фактът, че всички изпълнители от двата състамва са българи – което потвърждава, че във всички случаи, включително и при Вагнер, България продължава да бъде една мина за гласове. Като започнем с evergreen тенора Костадин Андреев, за когото времето като че ли е спряло, като се има предвид младежката му външност, която го прави идеално подходящ за ролята на Парсифал, надарен с вокални данни, които не показват признаци на отслабване. През годините – цитирам напосоки и по памет – сме го слушали като Андре Шение, Каварадоси, Хофман от „Разказите“ и напоследък във вагнеровите роли, които са вече една негова допълнителна специалност. Богатият на хармонии глас се носи с един хубав тембър, като придобива плътност в централната зона, без да губи лекотата във височините. Също много добра е Радостина Николаева, Кундри – лирично сопрано с тенденция към драматично, с хармоничен и нежен глас, който понякога става остър и жилещ. Една необуздана Кундри, на моменти дива и яростна, но също така съблазнителна и мечтателна по заповед на магьосника Клингзор. Той е прекрасно реализиран от баритона Бисер Георгиев с глас в тъмни тонове и мощно присъствие, както в енергичното фразиране, така и в убедителната актьорска игра.

Ролята на Гурнеманц е по всеобщо признание може би най-експонирана, защото, макар и наистина да не участва във второ действие, има много за пеене в първото и последното. Ето защо физическата и вокална издръжливост е важна негова характеристика. На това предизвикателство отговори със сценична убедителност и преди всичко в музикално отношение прекрасният бас Ангел Христов, властен, но също и бащински в скандирането на изпетите думи. Също отлично се представи баритонът Атанас Младенов, един младолик Амфортас, но със страдащ вид, много добре изпят с глас с прекрасна грапавост. Повече на втори план е ролята на Титурел, чудесно пресъздаден от мощния бас Петър Бучков, стар познат, и не само от оперите на Вагнер. Накрая, отлични бяха и така наречените поддържащи роли – рицарите на Граала Хрисимир Дамянов и Стефан Владимиров, оръженосците Рада Тотева, Ина Петрова (която е също и една от момичетата цветя), Красимир Динев и Калин Душков. Момичетата цветя, секси и много ангажирани в хореографски движения, освен споменатата Петрова, Любов Методиева, Мариела Александрова, Мирела Ябанджиева, Ангелина Манчева и Александрина Стоянова-Андреева.

За начинанието, което без преувеличение може да наречем титанично, значително допринесоха помощник-режисьорът, неуморната Вера Белева, и музикалният асистент, незаменимата Юлия Кръстева, два опорни стълба на Софийската опера.

Андреа Мерли

Новини и събития