125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ

ПРОКОФИЕВ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

 

Сергей Сергеевич Прокофиев

23 април 1891 г., Сонцовка, край Екатеринослав – 5 март 1953 г., Москва

 

Сергей Прокофиев учи пиано при майка си и бързо изявява изключител­ната си надареност – шестгодишен, подобно на Моцарт, се опитва да композира. Тринайсетгодишен е приет в Петербургската консерватория, където учи при Николай Римски-Корсаков, Рейнголд Глиер и Анатолий Лядов. Осемнайсетгодишен завършва класа по композиция, а 24-годишен – класовете по пиано и дирижиране. Още от детските си години се насочва към операта. Десетгодишен съчинява първия си сценичен опус – „операта“ „Великан“. Следват: „Ундина“, „Пир по време на чума“ и „Мада­лена“. За известно време се обръща към инструменталното твор­чество (Първия и Втория клавирен концерт създава като студент, също и няколко сонати и оркестровите произведения „Скитска сюита“, „Класическа симфония“, които му донасят голяма известност). Първата му значителна опера е „Играчът“ по Достоевски. През 1918 г. заминава за чужбина и живее там 14 години – в САЩ и Франция. През този период концертира активно, но не изоставя композицията – написва приказната опера „Любовта към трите портокала“ по Карло Гоци, „Огненият ангел“ по романа на симво­листа Валерий Брюсов, балета „Блудният син“; редактира „Играчът“, съз­дава три симфонии, Кон­церта за пиано за лява ръка. През 1932 г. се завръща в родината си. Следва най-зрелият му творчески период. Пише филмова музика, създава камерни, инструментални и симфонични опуси, оперите „Дуеня“ („Годеж в манастира“), „Семьон Котко“, симфоничната приказка „Петя и вълкът“, балетите „Ромео и Жулиета“ и „Пепеляшка“, кантатата „Александър Невски“. През годините на Втората световна война Прокофиев започва работа над монументалната си, предпоследна опера „Война и мир“ по Толстой, съчинява музиката към филма на Сергей Айзенщайн „Иван Грозни“, балета „Каменното цвете“, Пета­та, Шестата и Седмата симфония, клавирни сонати, солови песни. През този период на сталински диктат в изкуството най-добрите му сценични произведения „Любовта към трите портокала“, „Играчът на рулетка“, „Огненият ангел“ биват отречени (подобно на „Катерина Измайлова“ на Шос­такович) като „модернистични“ и „упадъчни“ и са забранени за изпълнение. Всъщност Прокофиев е реабилитиран като голям оперен майстор едва през 60-те години, посмъртно, когато започват да го поставят навсякъде в Русия и по света. Той е един от класиците на руската опера на XX век, наричат го още „руския Моцарт“. Изразителна и мелодична, оперната музика на Проко­фиев е пределно театрална. Той преплита по неповторим, изключително майсторски начин лириката и драмата, сатирата, паро­дията и гротес­ката. Ритмиката му е оригинална, енергична, често танцу­вална, а хармоничният му език следва традициите на руската музика (Мусоргски, Римски-Корсаков, Чайковски), като самият Прокофиев създава традиция и оставя своя следа.

СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

Години наред – от 50-те до 90-те на ХХ век, позабравеният днес от нашите музикални театри, Сергей Прокофиев бе в центъра на техния репертоар. Повече от 40 са постановките на неговите опери и балети в столицата и в цялата страна. И винаги са били успешни и са намирали добър прием сред критиката и публиката.

„Война и мир” е първото оперно заглавие, реализирано на наша сцена. 12 ноември 1957 година е паметна дата в историята на  първата ни музикална сцена. Мащабната творба на Сергей Прокофиев, по либрето на автора и Мира Менделсон- Прокофиева, вдъхновено от епопеята на Граф Толстой, е реализирана с амбиция и размах от силен екип – Борис Покровски, режисьор, Асен Найденов, диригент, Асен Попов, художник, Анастас Петров, балетмайстор. Ето какво пише за тази постановка известният на времето оперен критик Асен Балкански в сп. „Българска музика” / бр 9 от 1957/:

„В постановката режисьорът Борис Покровски от Болшой театър е проявил учудващо умение в работата с действащите лица, чиито огромен брой за една опера / близо 50!/ и различие в психологическата обрисовка, предполага наличието на голям талант и огромен сценичен опит, каквито той има в достатъчна степен, за да се справи със сложната сцена... Постиженията на нашите артисти са наистина много добри. Явяването им на сцената и намесата им в драматическото действие тук става по естествен, непринуден път, както и при максималното извяване на гласовите и сценичните им дарби...” Критикът оценява изключително високо

Превъплъщенията на незабравимата Катя Попова в Наташа Ростова, Георги Генов като  Княз Андрей Болконски, Михаил Попов като Кутузов... Високи са оценките за работата на Асен Найденов, който води спектакъла „ сигурно, с неотслабващо напрежение”, удивлявайки  с „яснотата и изразността, с които разкрива сложната и богата партитура  на Прокофиев”.

Тази постановка е етапна в историята не само на Софийската опера, но и на българските музикални театри. „Размразяването”, настъпило след т.н. „Априлски пленум” от 1956, отваря нашите сцени към съвременния репертоар от ХХ век. И така Прокофиев, а след него и Шостакович и други руски автори / Кабалевски, Шчедрин, Хренников, Молчанов/,  както и някои западни /  Бритън, Равел, Яначек, Меноти, Гершуин/ влизат в репертоара. С тях влиза и една нова естетика, нашите сцени се обновяват – и най- важното: публиката приема добре тези автори и творби.

Втората постановка на „Война и мир” е след 29 години.  За щастие, отново е поканен като режисьор Борис Покровски / вече световна знаменитост!/, негов асистент е ученикът му, Емил Бошнаков, диригент е Руслан Райчев, художник на декорите – грузинеца Йосиф Сумбаташвили от Болшой, на костюмите Евгения Раева, хормайсторите са двама – Любомир Каролеев и Христо Казанджиев, а хореограф е Петър Луканов. Както се вижда от имената – солиден екип, който успя да превърне и втората сценична реализация на шедьовъра на Прокофиев в голямо събитие. Покровски вече е поставил в София блестящо „Борис Годунов” и „Хованщина” на Мусоргски, също етапни спектакли в историята на театъра. С тях първата ни оперна сцена жъне огромни успехи на Запад като най- добър и автентичен интерпретатор на голямата руската класика, при това е без конкуренция / по онова време съветските театри почти не излизат навън и Софийската опера ги замества с успех в този труден  репертоар/.

Нарасналите сили на състава – солисти, хор, оркестър, балет – са основа върху която се изгражда тази забележителна във всяко отношение / музикално, сценично, певческо, пластично, декоративно/ постановка.  „Превъзходна стегнатост и динамична гъвкавост, здрава връзка и хомогенност със сценичното действие...” Така италианският печат оценява работата на нашия блестящ, роден оперен диригент Руслан Райчев / за съжаление, днес нямаме такъв!/. Тринадесетте картини са оформени с огромна фантазия, изобразителна култура и функционалност от Сумбаташвили, стилна е хореографията на Петър Луканов.

Сред многото солистични постижения, на първо място, все пак, бих споменал: Стефан Еленков / Кутузов/, Любомир Виденов / Княз Андрей/, Румяна Барева / Наташа/ и още участието на: Петко Маринов, Стефка Попангелова, Константин Янков, Пламен Хиджов.

Втората Прокофиева опера, която бе представена у нас, при това успешно и с резонанс, бе „Дуеня” или „Годеж в манастира” , либрето на автора по прочутата комедия на Ричард Шеридан от 18 век. Една великолепна музикална комедия, връх в световната комична опера, заглавие, привлекателно за всеки музикален театър. Първата постановка бе във Варна, с премиера на Варненско лято, на 5 юни 1962. Постави я Николай Николов, който две години преди това, също във Варна, за първи път у нас, реализира с огромен успех моцартовия шедьовър „Така правят всички”. Диригент бе Борис Черпански, художник Петко Мечков, хореограф Нина Кираджиева. По това време Варненската опера разполагаше с прекрасни певци- актьори, сред тях и такива с изявен комедиен талант като: Ранко Дюлгерову, прекрасен Мендоза,  Наварт Хмаяк, самата Дуеня.

През 1972 „ Годеж в мчанастира” излиза и на русенска сцена / режисьор доц Стефан Трифонов, диригент Веселин Байчев, художник Мариана Попова, хормайстор Атанас Димитров/. В главните роли дебютира група талантливи млади певци, които не след дълго ще се утвърдят и в национален и международен план: Пенка Дилова, Стефка Евстатиева, Мария Венцеславова, Виолета Шаханова, Иван Консулов, Марин Илиев, Иван Добрев. Ярки са и постиженията на артистите от първото поколение: Христо Крондев, Снежина Якимова, Неделчо Деянов.

През 1991 година Софийската опера поставя тази опера, но времената са вече други.  Спектаклите са предимно на италиански и френски, публиката е вече друга

През 1965 година Софийската опера представя за първи път операта на Прокофиев „Семьон Котко” по повестта Валентин Катаев. Премиерата е на 11 февруари под ръководството на Михаил Ангелов. Режисьор е московският възпитаник Николай Николов, а сценограф Константин Радев. Постановката се радва на успех и е представена и на турне на Операта в Италия, където е приета много добре от критиката. След София, „Семьон Котко” се представя добре и в Пловдив, 1976  / диригент Кръстю Марев, режисьор Николай Николов, художник Иван Попов/, след това и във Варна, 1977 / диригент Георги Занев, режисьор – Николай Николов – това е третият му прочит на творбата!, сценограф Ангел Атанасов/.

Последната засега реализация на „Семьон Котко” беше в Русе през 1977. Дело на диригента Иван Филев, режисьора Аврам Георгиев и сценографа  Георги Иванов        с хормайстор Томина Сидова, тази постановка беше оценена може би най- високо от критиката у нас. Това бе истински съвременен ансамблов музикален театър, осъществен от Русенската опера в един от върховите й сезони. Много силни, според критиката бяха превъплъщенията на Иван Димов, Иван Добрев, Ана Ангелова, Пенка Дилова, Виолета Шаханова...Постановката беше показана на фестивалите в Стара Загора, София и „Мартенските музикални дни”.

Четвъртото оперно заглавие от Прокофиев у нас е „Повест за истинския човек” по книгата на Борис Полевой, либрето от Мира Менделсон- Прокофиева / 1948/. След ленинградската премиера от 1948, „Повест-та” е реализирана в Русе по идея на московския възпитаник доцент Стефан Трифонов, като премиерата е на 9 юни 1962. Музикалното ръководство е на младия и надарен за опера Борис Хинчев, сценограф е опитният театрал Жак Авдала, а хормайстор Николай Николаев. Постановката на Стефан Трифонов е посрещната като „нова дума” в българската оперна режисура. С пестелив, почти кинематографичен мизансцен, подпомогнат от чувствителните и напълно освободени / благодарение на системната си работа с него/ русенски певци- актьори, Трифонов успя да сътвори един забележителен, съвременен спектакъл, нещо съвсем ново в нашата практика досега. Много резултатна бе работата му с  главните изпълнители Анастас Анастасов и Неделчо Павлов. Две върхови актьорски постижения в българския оперен театър през най- добрите му години. Постановката беше отличена с награди и остана в аналите на българския музикален театър. През 1967 година  екип на Старозагорската опера предложи нов прочит на същата творба – диригенти Димитър Димитров и  Михаил Попов, режисьор Георги Петров, художник  Петър Русков. Постановката, макар и реализирана с амбиция, в духа на творбата, не получи желания резонанс сред критиката и публиката и не се задържа в репертоара на Стара Загора.

  • Много са и балетните постановки на творби от Прокофиев на неговите балети и на балети, създадени по негова музика. Близо 10 пъти е поставян балетът „Ромео и Жулиета”, като 5 пъти само в София. 9 са реализациите на „Пепеляшка”, 6 на „Петя и вълкът”. Всички български сцени / София, Варна, Русе, Пловдив, Плевен, Бургас/ са представяли с успех тези балети.
  • Много именити хореографи като: Петър Луканов, Маргарита Арнаудова,  Галина и Стефан Йорданови, Асен Гаврилов, Нина Кираджиева, Леонид Лавровски, Павлина Иванова са поставяли Прокофиев. Трудно е да се отбележат най- добрите, но трябва да споменем работата на Олег Виноградов, Леонид Лавровски, Петър Луканов и Хари Мехмедов.
  • Прокофиев заслужава да бъде и днес на българска сцена. Две от най- силните му опери – „Огненият ангел” по Валерий Брюсов и „Играчът” по Фьодор Достоевски все още са непознати у нас, а се считат за връх в неговото творчество.

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Новини и събития