ОЧАРОВАТЕЛНАТА ЛИРИЧКА ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ - 115 години от рождението и 20 години от смъртта й

Елисавета Йовович като Манон  в операта на Жул Масне Елисавета Йовович като Манон в операта на Жул Масне

125 godini opera red
Елисавета Йовович / 1901 – 1996/ живя дълго, плодотворно и  до края на дните си остана вярна на своя девиз: „Servire d, arte” / Да служиш на Изкуството/. И наистина, тя му служеше като: солистка на националната ни оперна сцена, като солистка, педагог и режисьор на сцените на Стара Загора и Русе, като вокален педагог в България, Монголия и Франция. Името й остана в аналите на българската музикална култура, във времето, когато тя се професионализираше и започваше най- силният и творчески  период.

Родена е на 23 март 1901, под знака на Овена, в София. Произхожда от стар самоковски възрожденски род на зографи, книжовници и поборници за националното ни освобождение от варварското турско робство. Възрожденският дух, националното й чувство са в кръвта й, може би затова остава вярна на България, въпреки възможностите за бляскава международна кариера. От малка рецитира, пее, учи музика, балет, пиано, френски. Открива я певицата и педагожката Пенка Тороманова- Радева, която определя гласа й –  типичен лиричен сопран, с широк диапазон и красив тембър, с възможности за по- широк репертоар. Подготвя я за приемен изпит в Операта и така през есента на 1923 година младата Елисавета Йовович е вече платена стажантка, която дебютира успешно в две постановки:  „Вертер” на Масне / като Софи/ и „Фауст” на Гуно / като Зибел/. По това време Операта дели сцена и сграда с Драмата в Народния театър. Упорита и работлива, тя е перфекционистка във всичко. Подготвя партиите си прецизно, разчита дори цялата партитура и всички роли в операта, в която участва, изучава стила, епохата. За всяка от ролите си сама си поръчва сценичните костюми и перуки, счита че това е важно за нейното влизане в образа.  Търси помощ и съвет в сценичното изграждане на своите роли от видни театрали като  Сава Огнянов и Николай Масалитинов, които я считат за талантлива и като артистка.  Същата есен / 1923 г./ Министерството на просветата обявява конкурсен изпит за специализация на млади български таланти в Италия. При голям брой кандидати се класират само трима:  басът Михаил Попов, тенорът Борис Христов и Елисавета Йовович. Така става студентка в една от най- престижните консерватории в света – Академията „Санта Чечилия” в Рим. След като я прослушват, я записват направо във втори курс, в класа на професор ПиоДи Пиетро Завършва четиригодишния период на обучение само за две години и вече е готова за сцената. В учебния оперен театър на „Санта Чечилия” участва в прелестната барокова опера „Слугинята- господарка” на Джовани Батиста Перголези, в „Бохеми” на Пучини като Мими и в поредица концерти. Получава висока оценка от големия композитор Оторино Респиги за изпълненията си на Вердиеви арии, след което и ангажименти за голямо концертно турне на Италианското радио из страната и в Монте Карло.  Освен концертите участва и в пътуваща оперна трупа в постановки нае „Бохеми”, „Отело” и „Слугинята- господарка”, „Кармен” и „Палячи”. Поканена е от различни импресарии да продължи работата си в Италия и да гостува на големите сцени там, но през 1927 година се завръща окончателно в родината.

През есента на 1927 година младата, 26- годишна, Елисавета Йовович е вече редовна солистка на първата ни оперна сцена. Прави своя голям дебют в трудната и обемна заглавна роля на Манон от операта на Жул Масне / режисьор Петър К. Стойчев, диригент Тодор Хаджиев/. Утвърждава се като едно от големите перспективни млади дарования и влиза в централния лиричен сопранов репертоар: Виолета Валери от „Травиата”, Маргарита от „Фауст”, Мими и  Мюзета от „Бохеми”, Неда от „Палячо”, Памина от „Вълшебната флейта”,  Немея от „Ако бях цар”... Списъкът на ролите й не е дълъг – 35, но повечето от тях са изпълнявани десетки и стотици пъти, като например, Виолета от „ Травиата” в повече от 230 представления, също и Мадам Бътерфлай,  Мими, Микаела...

Лиричният й глас, както подчертах, е с големи възможности – от високата колоратура до лирико- драматичните партии. От Джилда / „Риголето”/  и Антонида / „Иван  Сусанин”/  до Агата /„Вълшебният стрелец”/ и Леонора /”Трубадур”/, през  Таис на Масне или Татяна от „Евгений Онегин”. И навсякъде е еднакво убедителна вокално, музикално, без никакви компромиси – стилна, пределно изразителна. Школата й е перфектна, от родината на Белкантото, музикалността безспорна. В България пее на български език, както бе прието до 80-те години на ХХ век, преди да започнат промените, отразили се и върху българския музикален театър. В чужбина пее на съвършен италиански,  френски, немски, руски в зависимост от репертоара. А репертоарният й диапазон е впечатляващ – от предкласиката, през класиката, романтизма  до съвременната опера. От Перголези и Хайдн, през Моцарт, Вебер, Доницети, Масне, Пучини, Римски- Корсаков, до Пипков. Тя е първата Яна от „Янините девет братя” на абсолютната премиера на 19 януари 1937.  С любов изгражда и поредицата си от български героини от оперите на Маестро Георги Атанасов: Цвета, Гергана  и Косара от едноименните опери, Княгинята от „Алцек”. Първа изпълнителка на редица други роли от опери, поставени за първи път у нас на сравнително непознати автори като Голдмарк, Вайнбергер, Шарпантие и др.

В Софийската опера до войната тя е сред стълбовете на състава,  сред най- ангажираните артисти, при това най- обичаните от публиката и ценените от критиката. Гостува сравнително малко в чужбина – с отделни спектакли и концерти в Чехословакия, Румъния, Югославия и Германия. След 1944 година  нейният съпруг депутатът от 25-тото народно събрание, адвокатът Божко Ковачевски е осъден  от т.н. „Народен съд” на смърт и убит като „народен враг” и по решение на вожда Георги Димитров тя е прогонена от Софийската опера и интернирана във Враца. По- късно е „реабилитирана” и  изпратена / „командирована”/  като вокален педагог и солист, за да „укрепва” професионализирането на наскоро одържавената Старозагорска общинска опера / 1946- 1949/, а след това и Русенската народна опера / 1949- 1952/. След това е реабилитирана и се завръща в родната София и в Операта вече като асистент- режисьор и вокален педагог. Работи упорито и много резултатно с няколко поколения наши певци,  за известно време е и в Улан Батор, Монголия, като вокален педагог и режисьор, а от края на 80-те години се установява във Франция, където умира през 1996 година.

Сред ролите й критиката отделя на първо място нейните: Чочо сан, Яна и особено Виолета Валери. По едно странно и щастливо стечение на обстоятелствата тя изпълнява коронната си партия през 1929 година при откриването на новата възстановена сграда на Народния театър, след нейното опожаряване, през 1932 – при откриването на Варненската общинска опера, през 1946 – при одържавяването на Старозагорската общинска опера, и през есента на 1949 при тържественото откриване на Русенската народна опера. 

Огнян Стамболиев

Новини и събития