Днес името на Георги Белев / 1908- 1966/ е почти непознато, а твърде малко са записите, които ни е оставил той. Но от тях само един, който днес може да се чуе в You tube / песента на Зигмунд от ” Валкюра” на Вагнер/ е достатъчен, за да се види високата, световната класа на този забравен именит български певец. Тук ще цитирам думи за него от спомените на проф. Константин Карапетров:
"Георги Белев притежаваше действително феноменален глас, такава изумителна мощ, баритонова плътност, сто процента мъжествен тембър и неудържимо фортисимо , се срещаха само в световните драматични тенори като Тино Патиера, Франческо Мерли, Франко Корели и Марио дел Монако. Любомир Пипков написа централната роля в своята опера "Момчил" , имайки в предвид именно плътността и широкомащабноста на централните, ниски и високи тонове в гласа на Георги Белев...”
Роден е на 13 април 1908 в Цариброд/ Димитровград/, сега в Сърбия. След края на Първата световна война семейството му се премества в София, където завършва гимназия и полувисшия ж.п. институт. Не става железничар. Очарован от света на операта, открил, че може да пее, се явява пред прочутия баритон и педагог Събчо Събев и започва да учи при него. Школата на маестро Събчо Събев е автентично Белканто и Георги Белев бързо и със завидна лекота я усвоява. След три години / от декември 1937/ е вече първи солист на Кооперативния оперетен театър в столицата и изпълнява главните роли в класическия репертоар / Калман, Лехар, Щраус, Абрахам/. Скоро е забелязан от критиката и през 1938 и получава покана за Народната опера. Дебютът като Алфред от Вердиевата „Травиата” е наистина блестящ. Пресата гръмва: „Най-сетне в Операта се появи един прекрасен млад тенор!” И се зареждат роля след роля: Баринкай от „Цигански барон” на Щраус, Ерик от „Летящият холандец” и Валтер от „Тайнхойзер” на Вагнер, Ферандо от „Фаворитката” на Доницети, Флорестан от „Фиделио” на Бетовен, Атанаел от „Таис” и Де Грийо от „Манон” на Масне, Дон Хозе от „Кармен” на Бизе, Канио от „Палячо” на Леонкавало, Туриду от „Селска чест” на Маскани, Радамес от „Аида” на Верди....Става първи тенор на Операта. Гласът му, както и солидната школа, завидната музикалност, интелигентност и трудоспособност бързо го издигат на върха. Гастролира в редица страни на Европа. Междувременно специализира в Залцбург, Австрия при проф. Мурати, където получава покана за работа в Германия. Той е първият българин пял на Моцартовия фестивал в Залцбург. Баварската опера в Мюнхен е втората по значение след Берлинската. Там е изключително високооценен и много ангажиран. Но идва краят на войната и Георги Белев решава след двегодишния си престой да се завърне в родината, а не да остане в Германия или да замине още по на Запад.
В Софийската опера е приет радушно, отново поема тежкия теноров репертоар. Към вече разучените партии прибавя редица нови: Дмитрий Самозванеца от „Борис Годунов” на Мусоргски, Марио Каварадоси от „Тоска” на Пучини, Герман от „Дама Пика” на Чайковски, Манрико от „Трубадур” и Радамес от „Аида” на Верди, Собинин в „Иван Сусанин” на Глинка. Той е наистина стълб в трупата на националната ни опера. По това време композиторът Любомир Пипков създава своята втора опера „Момчил”/ 1948/. Главната роля изисква мащабен, героичен тенор и това е само Георги Белев. Той е първият й изпълнител, следван от незабравимия Димитър Узунов.
Георги Белев е желан от диригентите и като застъпник на теноровите партии от големия кантатно- ораториален репертоар. С голям успех участва в редица изпълнения на Деветата симфония на Бетовен, Реквиема на Верди, кантати от Бах и Хендел, премиери на творби от Шостакович, Прокофиев, Кабалевски, Пипков, Александър Райчев...Голямата му музикалност, великолепната фраза и дикция ге нареждат сред първите ни певци от 30-те до 50-те години на ХХ век, когато нашата опера и музикална култура преживяват истински възход.
За ролите на Момчил и Манрико, връх в неговата кариера, през 1949 година получава Държавната/ Димитровската награда /, а през 1952 и ордена Кавалер на Румъния, за многократните си блестящи гастроли в северната ни съседка.
Георги Белев има и определени заслуги за Старозагорската опера, на която е солист и вокален педагог в края на своята забележителна кариера.
Умира на 16 февруари 1966 в София.
Огнян Стамболиев