Прима-балерината Маша Илиева за драматургията в „Спящата красавица”

Госпожо Илиева, какво Ви привлече в официалната драматургия на балета „Спящата красавица”?

-  На 2 септември 1889 г. Чайковски пише: „заключителният акорд на последно действие е написан”…

Силно ме привлече фактът, че основната драматургична линия в „Спящата красавица” е вечният конфликт между доброто и злото в образите на фея Люляк и фея Карабос. От друга страна те сякаш представляват Пролетта и Зимата. Този конфликт протича през целият спектакъл. Започва от интродукцията и се разширява с триумфа на пролетта и разцъфтяването отново на живота. В пролога сюжетната кулминация е в проклинанието на Карабос, ядосана че не е поканена на тържеството. В първото действие това е моментът на убождането на Аврора с вретеното, сбъдването на заклинанието и появата на  фея Люляк, която приспива целият двор. Кулминацията във второто действие е целувката на принц Дезире и събуждането на Аврора. Да не забравяме, че природата участва в развитието на действията и съдбите на героите (израстването на гората, когато царството заспива, пътуването с лодка на Дезире). Прекрасният образ на пролетта – феята на Люляка витае над целия спектакъл. Блясъкът като фойерверка е 3 действие – шествието на приказните герои, природните скъпоценности и реалното щастие на Аврора и Дезире.

Грабна ме и обстоятелството, че всяко действие от балета е като част от симфония, затворено по форма и би могло да съществува поотделно. Но всичко, взето заедно, е израз на една обща идея. Затова, като част от симфония, може да бъде пълноценно оценено само в синхрон с другите действия. На пръв поглед сюжетът на „Спящата красавица” повтаря приказката, но покрай това се покриват нови върхове – тези на музикално танцувалното действие.

Създателите на балета реално са композиторът и хореографът, които се оказват единомишленици. Работата на Чайковски с Петипа протича плавно. Отначало двамата се държат на дистанция, но постепенно от официалните отношения, в писмата им виждаме, двамата се сближават. Мненията им се припокриват и сближаването прераства в истинско плодотворно сътрудничество. Диригент на спектакъла е Рикардо Дриго, който също спечелва Чайковски и той се вслушва в неговите забележки.

Императорът не харесва спектакъла. „Много мило ” казва той, но и публиката от уважение слабо аплодира. Критиката е сдържана, но има и отрицателна – „Музиката е непригодна за танц” в-к „Петербургский листок” 5.1. 1890 г. Но ако премиерната публика и почитателите на балета хладно посрещат „Спящата красавица”, следващите представления са с пълни зали и все по-трудно се намират билети. Казват, че вместо поздрав хората в Петербург са питали: „Гледахте ли „Спящата красавица ”?

От  1890 до 1916 г. има над 163 представления – невиждан брой за Мариинския театър! По инициатива на първата изпълнителка на Аврора – Карлота Брианца, „Спящата красавица” се поставя в Миланската скала в съкратен вид през 1895 г., но за съжаление не постига особен успех.

 На 17 януари 1889 г. постановката се представя и на сцената на Болшой театър в Москва. Хореографът Михаил Горский прави това с помощта на системата за запис на хореографията, създадена от балетния артист на Мариинския театър В. Степанов. За един сезон тя се играе 24 пъти.

„Спящата красавица” става  една от най-популярните класически постановки, но и претърпява през годините най-много промени. Още в процес на работа Чайковски преработва част от партитурата във второто и третото действие. Например в „Ловната сцена” се купюрират менуета и селският танц „фарандола”, които впоследствие са „реабилитирани”, а играта на „сляпа баба” се премахва, както и множество танци. Вариацията на Аврора в същото действие се заменя с музиката на Фея Злато от 3 действие. Съответно в 3 действие скъпоценните камъни се оформят като „па де катр”- трио с една солистка , Фея Брилянт. В пролога е премахната вариацията на фея Люляк, дори към 20-те години на миналия век липсва  появяването на Карабос! В първо действие е отрязана сцената с предачките и голяма част от танца на пажовете във трето действие (не е ясно дали това са били възпитаниците на балетното училище ).

В периода 1922 - 23 г. хореографът Фьодор Лопухов си поставя амбициозната задача да възстанови версията на Петипа. В процес на работа обаче той прибягва до редица изменения, с което слага начало на практиката да се видоизменя музикалният прочит  на спектакъла! В света  се поставят множество варианти, като виждаме как всеки хореограф добавя, променя или сменя музикалните номера според своя мироглед.

В България първата постановка е на руснака Макс Фроман през 1938 г. и се нарича „Спящата хубавица”. За нея се знае, че хореографът се опитал да пренесе постановката на Петипа. Известната руска балерина и педагог Фея Балабина прави постановки на „Спящата красавица” през 1959 г. и през 1976 г. Междувременно, през 1972 г. излиза и версията на Нина Кираджиева. Последните постановки на Софийска сцена са на Марис Лиепа (по Горский, Болшой театър) 1983 г., (възстановка през 1993 г. на Б. Неделчев и Е. Кръстева за турне в Тайван) и на Вячеслав Хомяков (версията на К. Сергеев, Мариински театър).

- Вие сте хореограф-постановчик на новата версия на „Спящата красавица” на сцената на Софийската опера и балет и правите значителни съкращения в драматургията на творбата.  Каква е Вашата авторска интерпретация на балета?

- Още в началото по работата си по спектакъла започнах с анализ на правеното у нас досега. Всяка от версиите си има добрите и не съвсем разбираемите страни. Например, много често в пролога не се разбира кой от къде излиза на сцената и защо. В първоначалния план на Петипа придворните очакват празненството на сцената, с отварянето на завесата. Тук си позволих малкото творчество, балетът да започва със запалването на свещниците в тържествената зала и влизането на гостите, сякаш от съседната зала те продължават своя танц... Следва официалното внасяне на малката Аврора и тържествената поява на Краля и Кралицата. Разбира се, запазени са сцените на Каталабют, проверяващ списъка на поканените, макар не точно изкопиран от предните постановки. Картината с феите, тяхната поява, валсът и вариациите не са променени.

Голямата промяна тук е в образа на фея Карабос. В оригиналната версия ролята се е изпълнявала от мъж, но в някои постановки са танцували жени, понякога на палци! Сега Карабос не е на палци, но е властна, красива дама! Тя не е обидена че не са я поканили на тържеството, тя просто мисли, че всичко и е подвластно! Така тя не се засяга нито от молбите, нито от позорното изгонване от двореца.

В първо действие важен момент от работата ми се разгръща в актьорски план. „Вкарването”  на сцената с плетачките, тяхното залавяне, заповедта на Краля да бъдат обесени и помилването им по молба на Кралицата, всичко това се случва в рамките на 3 минути! Тъй като в България тази сцена отдавна не е поставяна (даже аз не си спомням от детските си години такава сцена!), това е собствена, оригинална версия! По нататък действието протича в познатия образец, т.е. прочутият валс на цветята – тук искам да отбележа голямата работа с децата от НУТИ. Те вземат активно участие във валса, в квинтета на Аврора с четиримата кавалери като малки цигуларчета. Те са малките пажове на Кралицата, както и прилепите в свитата на фея Карабос (общо 38 деца)!

Основни промени се налагат във второто действие. За разлика от предишната постановка, пренесена от Вячеслав Хомяков оригинално от Мариинския театър (версия на Константин Сергеев), където в „ловната сцена” се изпълнява единствено играта на „сляпа баба”, в новата постановка поставям „гавот” (в оригинал танц на баронесите) и селския танц „фарандола”. В сцената с нереидите, където нямаше съкращения в предишната постановка на Софийска сцена, е съкратена вариацията на нереидите, както и вариацията на Аврора. Адажиото на Дезире с Аврора също е в съкратения вариант по подобие на постановката на Болшой театър. Купюр се прави и в сцената на пътешествието с лодката. Това се наложи в процеса на предварителната работа с цел да се обединят второ и трето действие.

 Както споменах по-горе, още от  първата постановка възниква  необходимост от съкращения, а в някои от последващите постановки те са били дори драстични! В първоначалния вариант на сценария балетът  „Спящата красавица”  е написан в 4 действия – пролог и 3 действия. В световната практика отдавна се наблюдава тенденция спектакълът да се поставя с две паузи или с една, т.е. пролог и първо действие вървят без антракт, съответно второ и трето действие - също, като паузата между тях понякога е „седяща” с цигулковото соло (около 5 минути) или при добри технически промени да протече в първата част на полонеза.

В третото действие, което, според мен, е апогеят на спектакъла, аз се връщам към обичайният вариант с гостите на сватбата на Аврора и Дезире. По-точно казано, приказните герои са сведени до минимум, тъй като безкрайното появяване на многобройни персонажи „разводнява” пиковия момент, който е именно сватбеното адажио на главните герои. По мое наблюдение от предишни постановки, при това многообразие  на изпълнители на публиката й доскучава и нетърпеливо очаква края на представлението. Затова очакваният ефект от съкращенията е в положителен аспект!

Новини и събития