Това си ти, Турандот! - за създаването на операта

Незнайно кога, но със сигурност много, много отдавна, като във всяка приказка е съществувала ледената принцеса Турандот.

За първи път  персийския автор Низами, някъде той е посочен като азерски писател, разказва през 12в. притчата за китайската принцеса Турандот. По-късно, през 18в. тя се появява в различни сборници с персийски приказки, откъдето италианския драматург Карло Гоци създава своите „Приказки за театъра”.

Четиридесет години по-късно, Фридрих Шилер, „преразказва” написаната от Гоци в духа на обичаите на „Комедия дел арте” весела история, но вече с подчертан драматизъм на действието, с окрупняване и обособяване характерите на героите, внасяйки известна мистика и напрежение в централната сцена с гатанките на Турандот.

През 1919г. Пучини посещава спектакъл на „Дойче Театър” в Берлин, където представят пиесата на Шилер „Турандот”. Да си припомним една друга подобна щастлива случайност - в живота на Пучини,като че ли те са предопределеност, когато 20 години преди това, през 1899г. той вижда Сара Бернар в Париж, в  пиесата на Викториен Сарду „Тоска”, която става повод за създаването на неговия шедьовър, операта „Тоска”.

И отново същата развръзка – идеята за опера. Заедно с либретистите, драматурга Джузепе Адами, и поета Ренато Симоне, Пучини се включва непосредствено в разработването на либретото, с конкретни виждания за сценичните ситуации,  за схемите на движенията, преплитането на драматичните мотиви.

В едни свои стихове от това време, той пише:

„Аз влача се прегърбен/ тежи ми старостта/ пред мене зее бездна/ и дебне ме смъртта”.

В подобно неутешимо и мрачно настроение той започва да пише Турандот! 

Работата е трудна, напредва, но много бавно.

Значително по-бавно от фаталната болест – рак на гърлото. В болницата, където хирурзите му имплантират специални радиеви пирони в гърлото, Пучини се обръща към тях с бележка – дайте ми само още 20 дни!

Болестта не го побеждава, но уви - тя го изпреварва.

Действието на операта се развива в Пекин, времето неопределено-приказно. Мястото е на площада пред императорския дворец. Принцеса Турандот е обявила, че ще се ожени за този, който отговори на три нейни гатанки, но този който опита без да успее, ще се прости с живота си. Много младежи вече са станали жертва на нейната жестокост. Множеството очаква поредната екзекуция на млад персийски принц и умолява принцесата да пощади живота му.  На площада е и непознатия принц Калаф. Появяват се стражи, те разгонват тълпата, един старец пада на земята и млада девойка моли за помощ. Калаф се притичва и открива, че това е неговия баща, сваления от престола татарски цар Тимур, придружен от вярната си робиня Лиу, която е влюбена в Калаф. В този момент се появява ослепителната Турандот и когато я вижда, Калаф е обзет от силна любов, той вече е взел решението си – ще спечели Турандот или ще заплати с живота си. Въпреки молбите на баща си, Лиу, на тримата министри Пинг, Панг, Понг, които са доста интересни и важни типажи в действието, Калаф се отправя към гонга и възвестява решението си с три удара.

Всички прекарват една тревожна нощ, изпълнена с мъчителни въпроси – какво ще донесе новият ден, сватба или смърт. Ще се намери ли най-после някой който да отговори на гатанките на Турандот. Настъпва решителният момент, всички отново са на площада и отново умоляват Калаф да се откаже. Идва Турандот, тя разказва една трагична история, сполетяла я в детството й, която е причината за ненавистта й към всички мъже, след което смело започва с въпросите си.

Първата гатанака е – Кое е това ярко видение, което се ражда нощем и примамва човек, а на сутринта умира, за да се породи отново през нощта?

Това е надеждата, след кратък размисъл отговаря Калаф.

Тиха вълна на надежда се разнася всред множеството. Съдът на старейшините утвърждава отговора. Смутена, Турандот задава втория си въпрос – Какво е това, което гори като пламък, но не е пламък: ако човек загине, то застива, а когато човек побеждава – то искри като слънцето?

 Калаф се замисля – Това е кръвта!

Турандот, обхваната от ярост задава и третата си, последна гатанка –

Какво е това, което прилича на лед,  но замръзва от огъня, ако си свободен то те държи в робство, станеш ли му роб, превръщаш се в цар? 

Калаф е смутен, Турандот тържествува и вече се вижда като победителка, Ще се простиш с живота и ти чужденецо. Но, Калаф отговаря –

Това си ти Турандот!

Мъдреците потвърждават отговора, Турандот е поразена от неочакваната победа на непознатия принц. Загубила надменността си, тя моли баща си да не му я дава за жена, но императорът отказва. В този момент Калаф решава да зададе на Турандот своя гатанка – Ако Турандот узнае до изгрева на слънцето неговото име, тя може да вземе главата му. Настъпва нощта, всички молят Калаф да напусне града, стражата довежда в двореца бащата на Калаф и Лиу, за да разбере нещо от тях. В този момент Лиу взема ножа от пояса на палача и се пробожда, за да спаси любимия си. Палачите отнасят поредното тяло на Турандот. Появат се първите лъчи от изток, Калаф подава ръка на Турандот, която тя отблъсква. Тогава той я взема в обятията си и става чудото, неговата целувка разтапя леда в Турандот. Той й казва името си и двамата тръгват към императорския дворец.

Любовта е светлината на света, с тези думи завършва операта.

„Искам да напиша опера за любовта, живота, смъртта, казва Пучини. Искам да излея цялата си мъка, вдъхновение и философия, търся думите и мелодиите, които ще се понесат в небето”.

„Турандот” е драма на силните страсти, разгърната на живописен колоритен фон, където причудливо се съчетават източното великолепие и пищност с кървавата жестокост, реалността със символиката. Миниатюрните лирични вокални изкази, рисуващи преживяванията на главните герои се редуват с грандиозни масови сцени с мощно звучащи хорове /нещо не съвсем обичайно за него/, ярко обагрени оркестрови епизоди. Музикалният език на операта е сложен, разчита се на модерните достижения на хармонията, на политоналността в някои моменти, на разчупването на ритъма. В много голяма степен на изключителните гласови качества на Турандот и Калаф. Което недвусмислено внушава огромното желание на Пучини да създаде съвършеното оперно произведение. 

В дните на дългоочакваните и понякога мъчителни срещи с либретистите за поредната картина, той непрекъснато поправя нещо от първо действие, някой акорд или една единствена нота. Всичко трябва да е съвършено. Проучва най-внимателно китайския фолклор, китайските инструменти, които използва впоследствие в оркестъра.

По това време слуша много радио. Навсякъде, по всички станции звучат неговите опери. В един момент той спира да ги слуша, завладян единствено от музиката на Турандот, обсебен като че ли от деспотичната китайска дъщеря на императора.

 Дори и нощем в съня си, пише той, я вижда на балкона със снежнобялото си лице, обсипана с диаманти, поглеждайки го с усмивка, с която сякаш му дава знак, че трябва да върви, да удари три пъти блестящия гонг. Така иска Турандот! Така иска Калаф, чува в съня си той.

Той ги вижда, разговаря с тях, живее с тях. Никой друг не е в състояние да се въодушевява така както Пучини, да живее в непрекъснат трепет, с възторг, с такова темпо, с толкова фантазия. 

Понякога прехвърля чувствата си към Лиу, на моменти дори е влюбен в нея. Малката Лиу, казва той, която жертва живота си за щастието на любимия. Лиу, която заедно с Манон, Мими, Бътерфлай, Анджелика... не вършат подвизи, не са облечени в разкош, не носят скъпи бижута, но правят всичко, дори жертват гордостта си в името на своята любов.

Това е неотстъпното верую на Пучини, неговата философия, която твърдо отстоява – лошото трябва да получи възмездие, доброто - всичката ни почит!

На 29 ноември 1924г. Миланската скала усъмва с огромен черен креп върху фасадата. Почина великият Джакомо, вестта за смъртта на Пучини бързо се разнася.   Невероятно: възторженият, влюбен в живота Джакомо, в когото страстта пламтеше го няма вече, шепнат минувачите. Целият Милано се облича в траур, цяла Италия скърби, оплаква го света. В оперите отлагат представленията, певците спират да пеят, диригентите да дирижират. „Това беше най-милият човек” казват хилядите му приятели. „Той беше наш композитор” Маестро „Кукумеджанте”, твърдят други, През целия си живот защитаваше бедните, преследваните.

В началото на септември същата година, Пучини се среща с Артуро Тосканини. На тази среща той му изсвирва партитурата на операта, дори помагайки си с болния си глас. Предусещайки края си и малкото време за завършването на Турандот, той му показва 36 страници с бележки за музиката на липсващия финал и моли Тосканини да ги предаде на Франко Алфано, неговия ученик, който да завърши творбата.

Това и става.

На 26 април 1926г. се състои премиерата на Турандот в Миланската скала. Каква премиера! Салона е изпълнен с тъжни лица, мъжете с черни вратовръзки, жените в тъмни рокли, никакви бижута, букети. Тосканини излиза на диригентския пулт, операта започва. След края на първо действие, вместо аплодисменти се чуват ридания.. Към края на 3-то действие, след предсмъртната ария на Лиу, Тосканини отпуска ръце, оркестъра спира, обръща се към публиката и казва – „На това място смъртта отне перото от ръцете на маестрото”.

Всички стават на крака, цари гробна тишина. Тосканини излиза от сцената.

Надали някога светът е виждал подобно представление.

Новини и събития