ЗА ВАГНЕР И „ТРИСТАН И ИЗОЛДА”

22 май 1813 г., Лайпциг – 13 февруари 1883 г., Венеция

Вагнер отрано изгубва баща си и израства в дома на втория си баща, драматичния актьор Лудвиг Гайер. Не е дете-чудо като Моцарт или Ро­сини – увлича се повече от литературата и близките му вярват, че ще стане поет. Тоновото изкуство също го привлича, започва да учи пиано, да изучава музиката на Бетовен и да композира. Двайсетгодишен е концертмайстор на операта във Вюрцбург, където съчинява своята първа сценична творба – „Феите“, в духа на широко разпространените по онова време немски фантас­тични приказни опери. Следва „Забрана на любовта“ по Шекспировата коме­дия „Мяра за мяра“, която му донася първия успех, макар че се играе само веднъж. Още тогава Вагнер решава, че трябва да реформира жанра опера и да създаде нов тип музикален спектакъл, съчетаващ равнопоставено музиката, театъра и литературата. Този вид спек­такъл, който той нарича „музикална драма“, според него ще притежава „ог­ромна действена сила“ и може да стане „мощно оръжие за социално преустройство на обществото“. Първи опит в тази насока е „Летящият холанцец“ – творба, в която макар и частично се реализират тези реформаторски търсения. Идеята на опе­рата – изкупване на греха чрез любов саможертва, ще открием и в следващи­те сценични опуси на композитора. С „Холандеца“ Вагнер започва да използва широко своя любим похват за музикална характеристика, наречен „лайтмо­тив“, или водещ мотив. С лайтмотивите той разкрива смисъла на онова, което става на сцената, мислите и чувствата на героите, подсказва хода на по-нататъшните събития.

През 40-те години на XIX век композиторът се увлича от легендарните рицарски сюжети и написва две от най-хубавите си опери: „Танхойзер“ (1843­1845) и „Лоенгрин“ (1845­1848). В тях отива по-далеч в реформата си, но не скъсва изцяло и с добрите оперни традиции.

След революцията от 1848 г., която разтърсва Европа, Вагнер е в емиграция до 1862 и е политически преследван заради участието си в Дрезденс­кото въстание от 1849 г. През тези години той започва работа над „делото на живота си“ – тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ по мотиви от герма­но-скандинавския епос. По това време написва и прочутите си статии-манифести: „Изкуство на бъдещето“, „Изкуство на революцията“ и „Опера и драма“, в които точно формира своите идеи за реформата в операта.

През 1874 г. тетралогията е завършена. В нея влизат четири монумен­тални музикални драми: „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на бого­вете“. Първото изпълнение е в град Байройт, където за придворния композитор Вагнер бил построен специален театър от младия баварски крал Лудвиг. В наши дни там се провежда ежегодно голям летен оперен фестивал, на който се представят в нови постановки Вагнеровите сценични опуси.

Последната опера на Вагнер „Парсифал“ е написана година преди смърт­та му. Действието се развива в мистичното небесно царство на Граал.

След Вагнер операта вече не може да бъде същата. Влиянието му е огромно и стига дори до Верди – „Отело“ и „Фалстаф“ следват някои от прин­­­ципите на неговата естетика. „Експресията и инструментацията у Вагнер – пише Николай Римски-Корсаков, – блясъкът и невероятната изразна сила и мощ на неговия оркестър са наистина изумителни.“

Огнян Стамболиев

Новини и събития