Сградата на Софийска опера и балет

МАГИЯТА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИЗБОР

откъс от: "Дядо ми Лазар Парашкеванов и неговите сбъднати мечти" - Рада Бакалова - Седлоева

Изминаха 50 години от онзи есенен ден на 1953, в който Софийската Национална ОПЕРА, уютно приютена в прегръдките на монументалния дом-паметник "Ал.Стамболийски", официално влезе в нов дом, заел достойно място сред известните сгради от този вид в света. Любопитната и драматична история, съпътствала събитията, предопределяли проектирането и построяването на култовата за столичани сграда, започва от 1921, когато БЗНС със средствата на учредения за целта фонд"Съюзна сграда" купува мястото на техническото училище в София на ул."Врабча"№ 1. Теснотията в двуетажната паянтова къщурка обаче не се нрави на хората, хванали наскоро кормилото на държавата. Александър Стамболийски, тогавашният министър-председател на България, току-що завърнал се от "стодневната" си обиколка из Западна Европа, решава въпроса, като избира инж. арх.Лазар ПАРАШКЕВАНОВ, с когото имат добри приятелски отношения още от 1908, за АВТОР, АРХИТЕКТ-ПРОЕКТАНТ И ГЛАВЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ЗЕМЕДЕЛСКИ ДОМ. Постройката трябва да е изградена пак там, на ул."ВРАБЧА" 1, с внушителни парадни входове, асансьори, мраморни стълбища, богата вътрешна и външна архитектура, импозантна каменна фасада и повече градивни материали от български произход. Младият тогава Парашкеванов, дипломирал се през 1920 в Прага по специалностите строително инженерство и архитектура и зареден с енергия, възгледи и познаня за европейските тенденции, приема ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО. След обстойно проучване на терена, изготвяне на идейни скици и уточняване на куп подробности около изграждането на дома, още през есента на 1922 представя генералните планове на земеделския лидер. А той, очарован от супермодерната фасада на бъдещата сграда, дава съгласието си да започне изграждането й след началото на строителния сезон през идната година. Но идната година е 1923 - белязана с Деветоюнския преврат и жестокото убийство на Стамболийски...Проектът потъва в мъглата на последвалите времена на обществено-политически превратности и лични изпитания.

Магията на историческия избор обаче закриля Парашкеванов по стръмния път към набелязаната цел. След дълги професионални митарства, през април 1947, той отново е избран за главен архитект-проектант и ръководител на изграждането на замисления преди четвърт век земеделски дом. Което е ЗВЕЗДИЯТ МУ МИГ - хваща последната възможност за построяване на подобен по размери и символика монумент. Недописаната все още архитектурно-строителна сага започва с тържествено полагане през студената пролет на 1947 на основния камък на бъдещата съюзна сграда и с небивало по размерите си мащабно строителство върху терена на БЗНС, затворен между улиците:"Врабча","Париж","Раковски" и бул."Дондуков". Нататък следва болезнено релистична, противоречива, деликатна и със задължителен политически привкус взривоопасна битка не само на строителната площадка. Парашкеванов е принуден да поддържа повече от всякога, "духа и физиката си в добра кондиция", за да премине успешно през огъня и уловките, заложени в дяволския лабиринт на честта. Поведението и отношението му към заобикалящата среда вдъхват кураж и надежда на хората дори в случаите, когато под "ножа" на изискванията за застрояване на квартала и коренно променената обществено-политическа обстановка у нас падат одобрените някога генерани планове... НАЛОЖЕНИТЕ ИЗМЕНЕНИЯ в навечерието на строежа изглеждат НЕРЕШИМИ. Дори твърдоглавите земеделци, волю-неволю, признават публично, че Парашкеванов държи в ръцете си ключа към техния съюзен дом и е единственият, който знае формулата за пренареждане на гигантския пъзел, разбъркан от безпощадното време. И той задвижва събитията. Залагайки на инженерните си познания от политехниката в Прага, започва бързо, но качествено да разчиства лавината от изчисления. Прецизните преизчисления извършва въоръжен с молив, чешка гума "слонче", обикновена мащабна линийка, комплект пергели "KERN" и някои други, позабравени днес "тайнствени" помагала. Виждала съм смайващи резултати от подобни занимания върху разпънатия и закрепен с кабарчета върху чертожната дъска паус, който за нула време се изпълваше с цифри, формули, сложни уравнения и други изчисления, придружени понякога от миниатюрни чертежи или скици на отделен обект или детайл.

Особената политическа обстановка, ограничените средства и застроените междувременно околни терени обаче са пречка пред същинското начало на строежа. Местата по бул."Дондуков" са заети от две големи постройки: на Военноиздателския фонд и на 6-етажната жилищна кооперация на ъгъла с ул."Раковски", както и от няколко по-дребни сгради по ул."Париж" и "Врабча", направени за нуждите на "народната"власт. Тези наричани от дядо ми почти гальовно "твърде неблагоприятни обстоятелства" направо бледнеят пред КАРДИНАЛНИЯ ПРОБЛЕМ : КАКВО ТРЯБВА ДА Е ЦЕНТРАЛНОТО РА ЗПОЛОЖЕНИЕ НА ГЛАВНАТА ОС НА КИНОТЕАТЪРА И ВХОДА КЪМ НЕГО?; Изненадващо Парашкеванов прави сензационно предложение , преобръщащо на 180 градуса неговите собствени дотогавашни проекти и изчисления, което обаче мигом се превръща в единственото правилно решение. Според прословутите планове от 1922 , придружени с рисунка на супермодерната фасада на бъдещата сграда, която и днес впечатлява архитекти, любители на шедьоври и заинтригувани граждани, централната фасада и главните входове за конгресната зала и съюзния дом са разположени откъм бул. "Дондуков". Но идеалният някога фронт става неизползваем заради споменатата жилищна кооперация и тенденциите към драстично нарастване на уличия трафик по булеварда. По същите причини, както и поради непреодолимия наклон на това място "не върши работа" и ул."Раковски". Надделява разумът. Заинтересуваните от построяването на дома-паметник подкрепят идеята малката, тиха и спокойна уличка "Врабча", отъждествявана някога с БЗНС, да поеме лицето на бъдещия съюзен дом.

Парашкеванов превъзмогва денивелацията на стръмния терен, като поставя пода на първия балкон наравно с нивото на "Врабча" с едно изкачване от пет стъпала. Разпределението надолу - към партера, и нагоре - към балконите става от фоайето на първия балкон...

След всевъзможен натиск по отношение на проекта от разни "доброжелатели", отявлени недоброжелатели и чиновници от Столичната община, накрая работата потръгва. "... През лятото на 1948 - пише Парашкеванов - привършихме с укрепването на съседните сгради и улици, под които бяхме слезли на повече от 12 - 13 метра...Основите бяха готови, избените зидове - бетонни, имаше три железобетонни плочи на ул."Раковски" и втори балкон на кинотеатъра...Неочаквано, през късната есен на 1948, управата на Народната опера започна да се навърта около строежа и удобния театрален салон, който строяхме за свои нужди. Заговори се, че операта била решила да наеме сградата, но при условия, че я приспособим за нейната спесифика ?! На 7 февруари 1949 Постоянното присъствие на БЗНС официално потвърждава решението на Министерския съвет за ОРИЕНТИРАНЕ НА ПОСТРОЙКАТА КЪМ ИЗИСКВАНИЯТА НА ОПЕРАТА. Паметен ден, на който получих височайшо нареждане да започна с преобразуване на построеното...и да направя нови планове в извънредно кратки срокове. На 11 февруари 1949 издадох писмена заповед за СЪБАРЯНЕ НА ОНЕЗИ ПОСТРОЕНИ ВЕЧЕ ЧАСТИ НА СГРАДАТА, които по моя преценка щяха да пречат. През март 1949 излезе министерско постановление за "НАГАЖДАНЕ " на строежа към нуждите на операта. Това обстоятелство наложи ПЪЛНО ПРЕРАБОТВАНЕ НА ПОСЛЕДНИЯ УТВЪРДЕН ПЛАН...или с една дума - на всички планове, следващи архитектурния. Притиснат от ситуацията, чертаех на крак спешни детайли, които веднага предавах за по-нататъшно изпълнение, за да не се наруши редът на планираните строителни работи..." Едва ли някой днес се замисля за задкулисните проблеми, свързани със създаването на подобна сграда в България преди 50 години. За да избегне провала, архитектът трябва да бъде сигурен в съвършено точно изчислените и спазени пропорции на всички градивни елементи, осигуряващи спойка между изкуство, монументалност, удобство, комуникации, механизация, осветление, отопление, вентилация и накрая АКУСТИКАТА, без която нито една оперна зала не би оживяла. Но и този път Парашкеванов извадил късмет, тъй като "онази красива синя птичка", която рядко кацала върху рамото на архитектите, дръзнали да строят опери, проявила особена благосклонност към Софийската опера. Той обаче си отдъхнал малко по-спокойно едва когато от новата сцена прозвучали като балсам за душата му думите на Тодор Мазаров, изречени ясно и отчетливо по време на гастрола му в България през 1954 :"Новата опера е гордост и чест за България. С архитектурното си съвършенство тя се нарежда сред най-добрите европейски оперни театри. Възхитен съм от отличната й акустика!"

Майка ми арх. Йорданка Парашкеванова - Бакалова, която работи професионално редом с баща си през дългия строителен период, разказваше друга любопитна случка от онова време. "... След приключване строежа на операта пристигна специална комисия за приемане на зрителната зала и проверка на акустиката. Ние всички бяхме там...Когато специалистите по акустика се настаниха на различни места в залата, оркестърът тихо засвири, а някои от певците запяха. Навсякъде се чуваше превъзходно...Баща ми, след като се увери в акустичните възможности на залата, покани за участие Херман Абендрот, който прие поканата, пристигна в България и остана очарован от това, което чу и видя. Когато се разделяше с нас, прочутият в цял свят диригент поздрави баща ми и каза, че "след Миланската скала залата на Софийската опера има най-хубавата акустика в Европа..."

Освен от световноизвестните оперни светила безспорните качества на театъра са оценени и от професионалистите, и от силния тогава певчески състав с главен диригент Асен Найденов. Илка Попова, Никола Николов, Илия Йосифов, Димитър Узунов, Николай Гяуров, Михаил Попов, Михаил Люцканов, Юлия Винер, Виргиния Попова, Катя Попова, са само някои от звездите, отдали таланта си на българската оперна сцена, превръщайки я заслужено в национална гордост. С отбелязване на половин век от изграждането на оперния храм ще бъде отдадена най-после и дължимата почит на инж.арх.Лазар Парашкеванов. И на вложения от него всеотдаен и в отделни моменти героичен труд за успешно сътворяване на онази архитектурна симфония, наречена "оперна сграда", смятана за най-възвишената и най-сложна форма на строителство в архитектурата.

Почти едновременно с операта отварят врати и незабравимите за софиянци и техните гости - ресторант "ОПЕРА" и кафе-сладкарница "ОПЕРА". През есента на 1957 , 10 години след началото на епопеята по създаване на дома-паметник, влиза в действие и СЪЮЗНАТА СГРАДА с великолепните си заседателни зали и уютни кабинети. Едва тогава монументалият комплекс заработва на пълни обороти като добре смазан и надежден механизъм. Така и до днес...

Новини и събития