DER NEUE MERKER - Софийска опера: ПАРСИФАЛ – първо изпълнение в България / Подробен отзив

Амфортас (Атанас Младенов) в Първо действие. Авторско право: Светослав Николов Амфортас (Атанас Младенов) в Първо действие. Авторско право: Светослав Николов

Софийска опера: ПАРСИФАЛ – първо изпълнение в България на 4 юли 2017 г.

Междувременно Националната Софийска опера си създаде международно име със своите заслужаващи си да се видят постановки на важни произведения от Рихард Вагнер, все като първи изпълнения за България. При това се отдаваше и се отдава голяма стойност на значителното съблюдаване на изказванията за творбата и режисьорските указания на Вагнер. На западноевропейския Вагнеров режисьорски театър тук се дава ясен отказ. Неуморният двигател зад това пионерско движение е директорът проф. Пламен Карталов, който досега постави един много значим „Пръстен на нибелунгите“, който вече гостува във Фестивалната зала във Фюсен и през май следващата година ще може да бъде видян в Болшой театър Москва. През изминалата година Карталов излезе с една също така великолепна нова постановка на „Тристан и Изолда“. Така че едва ли беше за учудване, че като следващо произведение на байройтския майстор се появи „Парсифал“ –  в известна степен като нещо, близко до сърцето – още повече, че Рихард Тримборн, музикален педагог на българските певци при разучаването на всички тези музикални драми, също предпочиташе „Парсифал“ за софийската сцена. Тези двама мъже изглежда, че си хармонират по най-добрия начин един с друг в човешки и художествен аспект и това със сигурност е един от елементите на успеха, продължаващ вече няколко последователни години. Така в началото на юли се стигна до българското първо изпълнение на „Парсифал“, 135 след неговата премиера.

За Карталов при концепцията на този „Парсифал“ става дума преди всичко за предаването на емоционални съдържания, при което категориите братство, хуманност и любов към ближния влизат във връзка с божественото лъчение и духовното лечение. Духовната мистерия на легендата за Парсифал, както и философските послания на действащите лица и техния копнеж към една „финална нирвана“ би трябвало да стоят в центъра. Да се покаже това изисква висока степен на абстракция и фино изпипана режисура на персонажите, и двете от които могат да се преживеят въздействащо още в Първо действие и през цялото произведение.

След една тържествено бавна и музицирана с мистичен апломб увертюра пред погледа се отваря свещената гора от изкусно преплетени една с друга платнени ленти, които при преобразяването им в замъка на Граала незабележимо се превръщат в колони. Фактът, че при това времето се превръща в пространство, внушава придвижването на Гурнеманц, заедно с Парсифал в тази почти незабележимо променяща се сценична картина. В една ретроспектива виждаме върху въртящата се сцена как Клингзор задига копието от Амфортас. Амфортас бива въведен върху инвалидна количка в бяла одежда с кървави следи от раната върху нея – по-късно можем да го съзрем на заден план на сцената при банята му в езерото. Гурнеманц и рицарите се появяват в изработените от Станка Вауда с вкус бели костюми с типичните монашески качулки, които по този начин създават действен контраст с по-скоро тъмните декори на Нумен и Иванка Йонке. Художественото осветление на Андрей Хайдиняк е винаги съгласувано с пълните с настроение картини. Раненият лебед е един пернат балетист, който по този начин придава по-силна индивидуалност на животното и изисква от Парсифал толкова по-интензивно чувство за вина. Изпълнено с много фантазия и с голяма символна сила въздейства издигането на Граала в Първо действие: докато Амфортас – и при това Титурел стои пред него – вдига ръцете си, Граалът се образува чрез проникването едни в други на няколко висящи надолу от тавана на сцената въжета, които позволяват да се предугади съда в неговата структура – само един пример за степента на абстракция, с която режисьорът работи тук. Един интересен акцент Карталов поставя в края на Първо действие: вместо да бъде изхвърлен от Гурнеманц като „гъсок“, последният незабавно се изнася и Парсифал изостава сам на сцената. След преживяното, по въодушевената му мимика се разпознава, че той е разбрал задачата си да освободи Амфортас и че следователно потегля на одисеята „знаещ“…

Във Второ действие Клингзор действа подривно върху една платформа в задната част на сцената, върху която е монтиран стелаж, който произвежда лазерни лъчи – вероятно израз на напразните му опити да намери решение за своята неразрешима проблематика. Омагьосаната градина се разтваря тогава в истинския смисъл на думата във формата на огромна червена въздушна възглавница, в която шестте момичета цветя от 1-ва и 2-ра група – останалият дамски хор пее зад сцената –  и по-късно Кундри обикалят с гальовни движения около Парсифал. Отново и отново тази въздушна възглавница въздейства като огромна червена уста, във всеки случай една близка до ума асоциация със случващата се в нея целувка. На заден план постоянно заплашва полето на действие на Клингзор, от там той запраща също и копието към Парсифал, което не му се удава съвсем.

В Трето действие виждаме отново свещената гора, сега осветена малко по-контрастно, и последващото ѝ преобразяване в колоните на храма на Граала в последната сцена. След като Парсифал освобождава Амфортас от раната му, той вдига нависоко копието по средата на сцената под отново образуващия се от въжетата Граал, който чрез лазерните ефекти сега е осветен много по-ярко, отколкото в Първо действие – така обединяването на Граала и копието се документира оптически много силно въздействащо. Рицарите на Граала лежат в кръг около Парсифал и с това загатват за възобновяването на Ордена на Граала. Кундри пее отначало бездиханна на земята – всичко точно както е искал да го има Вагнер, както обаче би било непредставимо във Вагнеровия режисьорски театър днес… За целта на режисьорския екип се удава с относително ограничени сценични средства, които обаче се прилагат много ефикасно в оптическата им асоциация, да направи високата степен на абстракция на произведението разбираема също и за българската публика, която в по-голямата си част още не я беше преживявала. Подобаващи бяха и силните аплодисменти в края.

 

7R8A4128
Парсифал (Костадин Андреев) и Кундри (Радостина Николаева) в Трето действие. Авторско право: Светослав Николов
 
Mit dem jungen Dirigenten Constantin Trinks ist dabei gelungen, was Plamen Kartaloff als Maxime für das Zusammenwirken von Musik und Handlung gerade bei diesem Werk Wagners aufgestellt hatte  –  die Visualisierung der Musik. Das Orchester der Sofia Oper und Ballett lässt sich von seiner besten Seite hören, mit feiner Tongebung bei meist getragenem Rhythmus, ohne je in unangemessenes Pathos zu verfallen. Man merkte in jeder Phrase, dass es über die vergangenen Jahre ein großes Verständnis und Gefühl für die Musik Wagners entwickelt hat. Nur die Glasglocken hätten besser intoniert werden können. Der von Violeta Dimitrova geleitete Chor der Sofia Oper war bestens choreografiert und sang kraftvoll bei guter Transparenz. Venetsia Karamanova leitete den Kinderchor des Bulgarischen Nationalradios.

Während all dieser Jahre hat Plamen Kartaloff einen beachtlichen Stamm guter Wagnersänger aufgebaut, mit der Hilfe Richard Trimborns und durch intensives Proben. Dieser Stamm erlaubt es ihm nun, die Hauptpartien sogar doppelt zu besetzen! Sämtliche Sängerinnen und Sänger absolvierten an diesem Premierenabend ihre jeweiligen Rollendebüts und dies bereits mit durchaus beachtlichem Ergebnis: Kostadin Andreev gab einen sehr baritonal unterlegten aber mit kräftigem tenoralen Aplomb versehenen Parsifal, der wie schon bei seinem Siegfried im „Ring“ sehr energisch agiert. Er muss allerdings weiter an seinem Deutsch arbeiten, um auch sängerisch besser verstanden zu werden. Der noch sehr junge Atanas Mladenov sang einen lyrisch betonten Amfortas bei bester Wortdeutlichkeit. Er war der Gunther im „Ring“. Angel Hristov, der Hagen und Hunding im „Ring“, gestaltete den Gurnemanz mit seinem tragfähigen, für diese Partie nicht allzu großen Bass, bei bester Wortdeutlichkeit fast kontemplativ. Biser Georgiev gab einen eindringlichen Klingsor mit einem etwas zu gutturalen und nicht immer verständlichen Bassbariton, was er aber mit seiner intensiven Darstellung gut überspielen konnte. Die Sofioter Isolde Radostina Nikolaeva sang eine gute Kundry, wenn auch die blendenden Spitzentöne ihres Soprans mehr überzeugten als ihre Tiefe, die bei der Kundry ja auch gefragt ist. Darstellerisch machte sie ihre Sache bestens. Petar Buchkov war ein ansprechender Titurel. In den weitgehend gut besetzten Nebenrollen sangen Hrisinir Damyanov und Stefan Vladimirov als 1. und 2. Gralsritter. Rada Toreva, Ina Petrova, Krasimir Dinev und Kalin Dushkov verkörperten die Knappen. Gesanglich und optisch anregend agierten die Blumenmädchen der 1. und 2. Gruppe, Lyubov Metodieva, Mariela Alexandova, Ina Petrova, Mirela Yabandzhieva, Angelina Mancheva und Alexandrina Stoyanova-Andreeva.

С младия диригент Константин Тринкс се удаде това, което Пламен Карталов беше поставил като максима за взаимодействието на музика и действие тъкмо при това произведение на Вагнер – визуализацията на музиката. Оркестърът на Софийската опера и балет даде възможност да бъде чут от най-добрата му страна с фино тоноизвличане при най-често тържествено бавни темпа, без да изпада в неуместен патос. Забелязваше се във всяка фраза, че през изминалите години той е развил голямо разбиране и усещане за музиката на Вагнер. Само стъклените камбанки можеше да бъдат интонират по-добре. Ръководеният от Виолета Димитрова хор на Софийската опера беше хореографиран по най-добрия начин и пя енергично при добра прозрачност. Венеция Караманова ръководеше Детския хор на БНР.

През всичките тези години Пламен Карталов изгради един значителен състав от добри Вагнерови певци, с помощта на Рихард Тримборн и посредством интензивни репетиции. Този състав сега му позволява да покрие главните роли дори двойно! Всички певици и певци направиха тази премиерна вечер своя дебют в тези роли и при това вече с напълно значим резултат: Костадин Андреев показа един много баритоново подложен, но въоръжен със силен теноров апломб Парсифал, който както още при своя Зигфрид в „Пръстенът“ действаше много енергично. Той трябва, разбира се, да продължи да работи върху своя немски, за да бъде разбиран по-добре също и певчески. Още много младият Атанас Младенов изпя един лирично интониран Амфортас при най-добра отчетливост на думите. Той беше Гунтер в „Пръстенът“. Ангел Христов, Хаген и Хундинг в „Пръстенът“, представи Гурнеманц със своя устойчив, за тази партия не толкова голям бас, с голяма отчетливост на думите и почти съзерцателно. Бисер Георгиев даде един настойчив Клингзор с един малко прекалено гърлен и не винаги разбираем бас-баритон, който обаче със своето интензивно представяне той можеше да надвие добре. Софийската Изолда Радостина Николаева изпя една добра Кундри, ако и блестящите върхови тонове на нейното сопрано да бяха по-убедителни от дълбочините ѝ, които при Кундри също се изискват. В актьорско отношение тя даде най-доброто от себе си. Петър Бучков беше един предразполагащ Титурел. В доста добре покритите второстепенни роли пяха Хрисимир Дамянов и Стефан Владимиров като Първи и Втори рицар на Граала. Рада Торева, Ина Петрова, Красимир Динев и Калин Душков се превъплътиха в Оръженосците. Певчески и оптически освежаващо въздействаха момичетата цветя от 1-ва и 2-ра група, Любов Методиева, Мариела Александрова, Ина Петрова, Мирела Ябанджиева, Ангелина Манчева и Александрина Стоянова-Андреева.

7R8A4200_1
Заключителна сцена. Граалът от въжета. Авторско право: Светослав Николов

С тази постановка на „Парсифал“ Националната Софийска опера продължи внушително своя толкова успешен път към Рихард Вагнер. Постановката би била чест за някои големи оперни театри в Западна Европа.
Засега последно изпълнение на 10 юли 2017 г.

Клаус Биланд

 

http://der-neue-merker.eu/sofia-oper-parsifal-bulgarische-erstauffuehrung-detaillierter-bericht

Новини и събития