/Интервю от в.24 часа/ - ЕДНА ОТ НАЙ-УСПЕЛИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕЖИСЬОРИ В ЧУЖБИНА ВЕРА НЕМИРОВА СЕ ЗАВРЪЩА ЗА "ЛЮБОВЕН ЕЛИКСИР" В СОФИЙСКАТА ОПЕРА
26 апр 2016

/Интервю от в.24 часа/ - ЕДНА ОТ НАЙ-УСПЕЛИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕЖИСЬОРИ В ЧУЖБИНА ВЕРА НЕМИРОВА СЕ ЗАВРЪЩА ЗА "ЛЮБОВЕН ЕЛИКСИР" В СОФИЙСКАТА ОПЕРА

Вера Немирова, оперен режисьор: Не исках да стана немска актриса

Вера Немирова е един от най-известните български оперни режисьори в чужбина.
Родена е в София в семейство на артисти. Майка й - Соня Немирова, е оперна певица, баща й е оперният режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров. След смъртта на съпруга си Соня заминава с дъщеря си за Източна Германия. През 1996 г. Вера Немирова завършва Музикалната академия „Ханс Айслер" в Берлин със специалност “Оперна режисура”, а през 1999 г. взема и специалност “Музикална режисура в медиите”. От 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния и България.

На 9 април в Софийската опера ще се играе  постановката на “Любовен еликсир” на Гаетано Доницети, чийто режисьор е Вера Немирова.

- Г-жо Немирова, имали сте сложно детство. Разкажете за него. Къде израснахте?

- По оперите. Ние бяхме едно театрално семейство. Баща ми – оперен режисьор, майка ми – певица. Често се местехме. Първия си рожден ден съм го празнувала в Пловдивската опера. По-нататък дойдоха и Плевен, София. Но, след смъртта на баща ми 1971 г. когато бях на 9 г., се преместихме в бившата ГДР. Майка ми беше на договор като драматичен сопран в операта на гр. Рощок – един много красив град край Балтийско море. Така че съм прекарала половината си детство в България, половината – в Германия. Но това, което в целиясвят беше еднакво, беше този свят зад кулисите, операта – този поетичен и красив свят от музика и фантазия, който беше моят дом всъщност. И огромна игрална площадка.

- От дете сте в мрежите на илюзорния свят, правили ли сте опит да го напуснете?

- Не, би било странно, ако бях станала лекар или нещо такова. Още като дете правех разкошни куклени представления за цялата ни кооперация в задния двор. Заедно с моите приятели пишехме покани, правехме представления. Аз им разпределях ролите, тоест влизах си в “работата” на режисьор от най-ранна детска възраст.

- Къде се разиграваха тези “театрални представления”?

- Живеехме в центъра на София. Ние бяхме деца, които растат по задните дворове. Имах много хубаво и свободно детство. Може би поради това, че все още нямаше толкова силова телевизия, която ни засипва с по 50 канала, интернет, който привлича вниманието ни още от 4-годишна възраст и по-рано. Аз черпя от това детство в България до ден-днешен.

- Когато се преместихте в Германия, промени ли се този начин на живот?

- Много рязко. Първо там по-рано се стъмваше, децата си лягаха със Сънчо в 7, а не в полунощ. И трябваше да се адаптирам. Тъй като не намирах подобни съмишленици и приятели, аз ги търсех в театъра между колегите на майка ми. Играех във всички възможни представления, където има детски роли.

- Какви спомени имате от баща си?

- Той живее сред нас. Защото ние с майка ми по всякакъв начин се опитваме да го включваме в нашия живот. Няма ден, в който да не сме говорили за него. Той ми е толкова ярък, че все едно никога не ни е напускал. Баща ми беше един изключителен интелектуалец, всестранно развит човек – той си правеше декорите сам, беше художник, автор и режисьор, беше балетмайстор също. Той беше ходеща енциклопедия.

И за онова доста тежко и непоетично време – абсолютна рядкост. Просто колкото повече време минава, толкова повече негови страни откривам, тъй като имам неговата професия. Скоро открих кореспонденция между него и майка му от русенския му период и установих, че се е занимавал със същите заглавия, които аз работя в момента, и преди 50 г. е имал същите проблеми.

- Такава връзка с баща ви сигурно е много ценна. Затова ли станахте оперен режисьор?

- Да кажем може би, че ако не си беше отишъл от нас и не изпитвах това силно желание да се приближа до него, нямаше да се занимавам с тази професия.

- Каква друга професия щяхте да изберете?

- Ох, не знам. Пожарникар. (Смее се.) Имах желание, като бях на 3 годинки, да стана балерина, обаче беше много ясно, че няма да стане, тъй като бях много сладко и шишкаво дете.

После до 14 г. исках да стана актриса. Тук дойде и проблемът с езика. Когато си българче и живееш в чужбина, трябва да станеш немска актриса. А аз не бях сигурна, че искам да съм немска актриса.

- Живели сте само 9 г. в България, а българският ви е кристален.

- Благодаря ви много. Притеснявам се понякога, когато трябва да се изразявам, особено публично. Да почнеш да си търсиш думите, е срамна работа за един българин.

- Когато идвате тук, сте винаги с майка си. Така ли е и в Германия?

- Да. Тя много ми помага. Работим с нея през цялото време, тя ми е драматург. Тъй като е оперна певица и има изключителен опит – 40 г. на сцената. Тя също е и моят най-голям критик. Когато дойде да ми гледа последните репетиции, има да ми каже доста работи, които другите не виждат. На певците също много им помага, защото е певица и има пряка връзка с тях. Те малко се страхуват от мен, режисьорът. Докато чрез нея си достигат до тяхната истина.

- Поставихте в Софийската опера “Любовен еликсир” на Гаетано Доницети. Срещнахте ли отпор от артистите или техническия екип в някакъв момент?

- Обратното. Те доразвиха и прегърнаха идеите ми. Единственият проблем беше как да докараме камиона на Дулкамара (персонаж в операта - б. ред.) – истински кемпер мерцедес, който нямаше начин да се пренесе до България. Но не знам по какви пътища това нещо пристигна тук и Пламен Карталов (директорът на операта – б.а.) ми се обади един ден с думите: “Вера, твоят мерцедес е на нашия паркинг.”

- Жена оперен режисьор не е често срещано явление. Имали ли сте затруднения заради пола си?

- Ами, вижте, аз имах учителка оперен режисьор от Бергхаус, която също не правеше разлика между женска и мъжка професия. Има просто или годни режисьори, или некадърни режисьори. Никога не ми е пречило, че съм жена

Освен един път може би с австрийско-немската критика, когато правих операта “Лулу” от Албан Берг за Залцбургския фестивал и някакъв критик, мъж, беше писал, че аз не съм му била дала “женския поглед” върху произведението. Странно как един 50-годишен мъж знае какъв точно е женският поглед…

- Наскоро в Германия сте имали голям успех с последната част на “Пръстенът на нибелунга”.

- Изобщо цялата тетралогия на Вагнер имаше огромен успех във Франкфурт. Билетите са разпродадени за 3 г. напред. Предлагат ги на черната борса в интернет на тройни цени. Окачестви се като много голямо постижение от пресата.

- Какво ви предстои?

- Цикълът на пълния “Пръстенът на нибелунга” във Франкфурт през юни, “Тоска” в Бремен, една дълготрайна до 2015 г. планирана съвместна работа с повече постановки в театъра в Базел. И така. За три години напред календарът ми е пълен.

- Почивате ли някога?

- О, трябва да почива човек. Понякога си вземам малко време да глътна въздух. Всяка година сме на почивка във Варна. Там са се запознали родителите ми и съм силно свързана с града. Когато имам шанс да пътувам в България, винаги го правя, защото това много ме зарежда.

- Възможно ли е след толкова години в Германия България все още да ви липсва?

- Естествено. Колкото по-дълго човек е извън България, толкова повече му липсва. Това прогресивно нараства, вместо да намалява.

https://www.24chasa.bg/Article/1300001