125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ
25 сеп 2016

125 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ

ПРОКОФИЕВ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

 

Сергей Сергеевич Прокофиев

23 април 1891 г., Сонцовка, край Екатеринослав – 5 март 1953 г., Москва

 

Сергей Прокофиев учи пиано при майка си и бързо изявява изключител­ната си надареност – шестгодишен, подобно на Моцарт, се опитва да композира. Тринайсетгодишен е приет в Петербургската консерватория, където учи при Николай Римски-Корсаков, Рейнголд Глиер и Анатолий Лядов. Осемнайсетгодишен завършва класа по композиция, а 24-годишен – класовете по пиано и дирижиране. Още от детските си години се насочва към операта. Десетгодишен съчинява първия си сценичен опус – „операта“ „Великан“. Следват: „Ундина“, „Пир по време на чума“ и „Мада­лена“. За известно време се обръща към инструменталното твор­чество (Първия и Втория клавирен концерт създава като студент, също и няколко сонати и оркестровите произведения „Скитска сюита“, „Класическа симфония“, които му донасят голяма известност). Първата му значителна опера е „Играчът“ по Достоевски. През 1918 г. заминава за чужбина и живее там 14 години – в САЩ и Франция. През този период концертира активно, но не изоставя композицията – написва приказната опера „Любовта към трите портокала“ по Карло Гоци, „Огненият ангел“ по романа на симво­листа Валерий Брюсов, балета „Блудният син“; редактира „Играчът“, съз­дава три симфонии, Кон­церта за пиано за лява ръка. През 1932 г. се завръща в родината си. Следва най-зрелият му творчески период. Пише филмова музика, създава камерни, инструментални и симфонични опуси, оперите „Дуеня“ („Годеж в манастира“), „Семьон Котко“, симфоничната приказка „Петя и вълкът“, балетите „Ромео и Жулиета“ и „Пепеляшка“, кантатата „Александър Невски“. През годините на Втората световна война Прокофиев започва работа над монументалната си, предпоследна опера „Война и мир“ по Толстой, съчинява музиката към филма на Сергей Айзенщайн „Иван Грозни“, балета „Каменното цвете“, Пета­та, Шестата и Седмата симфония, клавирни сонати, солови песни. През този период на сталински диктат в изкуството най-добрите му сценични произведения „Любовта към трите портокала“, „Играчът на рулетка“, „Огненият ангел“ биват отречени (подобно на „Катерина Измайлова“ на Шос­такович) като „модернистични“ и „упадъчни“ и са забранени за изпълнение. Всъщност Прокофиев е реабилитиран като голям оперен майстор едва през 60-те години, посмъртно, когато започват да го поставят навсякъде в Русия и по света. Той е един от класиците на руската опера на XX век, наричат го още „руския Моцарт“. Изразителна и мелодична, оперната музика на Проко­фиев е пределно театрална. Той преплита по неповторим, изключително майсторски начин лириката и драмата, сатирата, паро­дията и гротес­ката. Ритмиката му е оригинална, енергична, често танцу­вална, а хармоничният му език следва традициите на руската музика (Мусоргски, Римски-Корсаков, Чайковски), като самият Прокофиев създава традиция и оставя своя следа.

СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

Години наред – от 50-те до 90-те на ХХ век, позабравеният днес от нашите музикални театри, Сергей Прокофиев бе в центъра на техния репертоар. Повече от 40 са постановките на неговите опери и балети в столицата и в цялата страна. И винаги са били успешни и са намирали добър прием сред критиката и публиката.

„Война и мир” е първото оперно заглавие, реализирано на наша сцена. 12 ноември 1957 година е паметна дата в историята на  първата ни музикална сцена. Мащабната творба на Сергей Прокофиев, по либрето на автора и Мира Менделсон- Прокофиева, вдъхновено от епопеята на Граф Толстой, е реализирана с амбиция и размах от силен екип – Борис Покровски, режисьор, Асен Найденов, диригент, Асен Попов, художник, Анастас Петров, балетмайстор. Ето какво пише за тази постановка известният на времето оперен критик Асен Балкански в сп. „Българска музика” / бр 9 от 1957/:

„В постановката режисьорът Борис Покровски от Болшой театър е проявил учудващо умение в работата с действащите лица, чиито огромен брой за една опера / близо 50!/ и различие в психологическата обрисовка, предполага наличието на голям талант и огромен сценичен опит, каквито той има в достатъчна степен, за да се справи със сложната сцена... Постиженията на нашите артисти са наистина много добри. Явяването им на сцената и намесата им в драматическото действие тук става по естествен, непринуден път, както и при максималното извяване на гласовите и сценичните им дарби...” Критикът оценява изключително високо

Превъплъщенията на незабравимата Катя Попова в Наташа Ростова, Георги Генов като  Княз Андрей Болконски, Михаил Попов като Кутузов... Високи са оценките за работата на Асен Найденов, който води спектакъла „ сигурно, с неотслабващо напрежение”, удивлявайки  с „яснотата и изразността, с които разкрива сложната и богата партитура  на Прокофиев”.

Тази постановка е етапна в историята не само на Софийската опера, но и на българските музикални театри. „Размразяването”, настъпило след т.н. „Априлски пленум” от 1956, отваря нашите сцени към съвременния репертоар от ХХ век. И така Прокофиев, а след него и Шостакович и други руски автори / Кабалевски, Шчедрин, Хренников, Молчанов/,  както и някои западни /  Бритън, Равел, Яначек, Меноти, Гершуин/ влизат в репертоара. С тях влиза и една нова естетика, нашите сцени се обновяват – и най- важното: публиката приема добре тези автори и творби.

Втората постановка на „Война и мир” е след 29 години.  За щастие, отново е поканен като режисьор Борис Покровски / вече световна знаменитост!/, негов асистент е ученикът му, Емил Бошнаков, диригент е Руслан Райчев, художник на декорите – грузинеца Йосиф Сумбаташвили от Болшой, на костюмите Евгения Раева, хормайсторите са двама – Любомир Каролеев и Христо Казанджиев, а хореограф е Петър Луканов. Както се вижда от имената – солиден екип, който успя да превърне и втората сценична реализация на шедьовъра на Прокофиев в голямо събитие. Покровски вече е поставил в София блестящо „Борис Годунов” и „Хованщина” на Мусоргски, също етапни спектакли в историята на театъра. С тях първата ни оперна сцена жъне огромни успехи на Запад като най- добър и автентичен интерпретатор на голямата руската класика, при това е без конкуренция / по онова време съветските театри почти не излизат навън и Софийската опера ги замества с успех в този труден  репертоар/.

Нарасналите сили на състава – солисти, хор, оркестър, балет – са основа върху която се изгражда тази забележителна във всяко отношение / музикално, сценично, певческо, пластично, декоративно/ постановка.  „Превъзходна стегнатост и динамична гъвкавост, здрава връзка и хомогенност със сценичното действие...” Така италианският печат оценява работата на нашия блестящ, роден оперен диригент Руслан Райчев / за съжаление, днес нямаме такъв!/. Тринадесетте картини са оформени с огромна фантазия, изобразителна култура и функционалност от Сумбаташвили, стилна е хореографията на Петър Луканов.

Сред многото солистични постижения, на първо място, все пак, бих споменал: Стефан Еленков / Кутузов/, Любомир Виденов / Княз Андрей/, Румяна Барева / Наташа/ и още участието на: Петко Маринов, Стефка Попангелова, Константин Янков, Пламен Хиджов.

Втората Прокофиева опера, която бе представена у нас, при това успешно и с резонанс, бе „Дуеня” или „Годеж в манастира” , либрето на автора по прочутата комедия на Ричард Шеридан от 18 век. Една великолепна музикална комедия, връх в световната комична опера, заглавие, привлекателно за всеки музикален театър. Първата постановка бе във Варна, с премиера на Варненско лято, на 5 юни 1962. Постави я Николай Николов, който две години преди това, също във Варна, за първи път у нас, реализира с огромен успех моцартовия шедьовър „Така правят всички”. Диригент бе Борис Черпански, художник Петко Мечков, хореограф Нина Кираджиева. По това време Варненската опера разполагаше с прекрасни певци- актьори, сред тях и такива с изявен комедиен талант като: Ранко Дюлгерову, прекрасен Мендоза,  Наварт Хмаяк, самата Дуеня.

През 1972 „ Годеж в мчанастира” излиза и на русенска сцена / режисьор доц Стефан Трифонов, диригент Веселин Байчев, художник Мариана Попова, хормайстор Атанас Димитров/. В главните роли дебютира група талантливи млади певци, които не след дълго ще се утвърдят и в национален и международен план: Пенка Дилова, Стефка Евстатиева, Мария Венцеславова, Виолета Шаханова, Иван Консулов, Марин Илиев, Иван Добрев. Ярки са и постиженията на артистите от първото поколение: Христо Крондев, Снежина Якимова, Неделчо Деянов.

През 1991 година Софийската опера поставя тази опера, но времената са вече други.  Спектаклите са предимно на италиански и френски, публиката е вече друга

През 1965 година Софийската опера представя за първи път операта на Прокофиев „Семьон Котко” по повестта Валентин Катаев. Премиерата е на 11 февруари под ръководството на Михаил Ангелов. Режисьор е московският възпитаник Николай Николов, а сценограф Константин Радев. Постановката се радва на успех и е представена и на турне на Операта в Италия, където е приета много добре от критиката. След София, „Семьон Котко” се представя добре и в Пловдив, 1976  / диригент Кръстю Марев, режисьор Николай Николов, художник Иван Попов/, след това и във Варна, 1977 / диригент Георги Занев, режисьор – Николай Николов – това е третият му прочит на творбата!, сценограф Ангел Атанасов/.

Последната засега реализация на „Семьон Котко” беше в Русе през 1977. Дело на диригента Иван Филев, режисьора Аврам Георгиев и сценографа  Георги Иванов        с хормайстор Томина Сидова, тази постановка беше оценена може би най- високо от критиката у нас. Това бе истински съвременен ансамблов музикален театър, осъществен от Русенската опера в един от върховите й сезони. Много силни, според критиката бяха превъплъщенията на Иван Димов, Иван Добрев, Ана Ангелова, Пенка Дилова, Виолета Шаханова...Постановката беше показана на фестивалите в Стара Загора, София и „Мартенските музикални дни”.

Четвъртото оперно заглавие от Прокофиев у нас е „Повест за истинския човек” по книгата на Борис Полевой, либрето от Мира Менделсон- Прокофиева / 1948/. След ленинградската премиера от 1948, „Повест-та” е реализирана в Русе по идея на московския възпитаник доцент Стефан Трифонов, като премиерата е на 9 юни 1962. Музикалното ръководство е на младия и надарен за опера Борис Хинчев, сценограф е опитният театрал Жак Авдала, а хормайстор Николай Николаев. Постановката на Стефан Трифонов е посрещната като „нова дума” в българската оперна режисура. С пестелив, почти кинематографичен мизансцен, подпомогнат от чувствителните и напълно освободени / благодарение на системната си работа с него/ русенски певци- актьори, Трифонов успя да сътвори един забележителен, съвременен спектакъл, нещо съвсем ново в нашата практика досега. Много резултатна бе работата му с  главните изпълнители Анастас Анастасов и Неделчо Павлов. Две върхови актьорски постижения в българския оперен театър през най- добрите му години. Постановката беше отличена с награди и остана в аналите на българския музикален театър. През 1967 година  екип на Старозагорската опера предложи нов прочит на същата творба – диригенти Димитър Димитров и  Михаил Попов, режисьор Георги Петров, художник  Петър Русков. Постановката, макар и реализирана с амбиция, в духа на творбата, не получи желания резонанс сред критиката и публиката и не се задържа в репертоара на Стара Загора.

  • Много са и балетните постановки на творби от Прокофиев на неговите балети и на балети, създадени по негова музика. Близо 10 пъти е поставян балетът „Ромео и Жулиета”, като 5 пъти само в София. 9 са реализациите на „Пепеляшка”, 6 на „Петя и вълкът”. Всички български сцени / София, Варна, Русе, Пловдив, Плевен, Бургас/ са представяли с успех тези балети.
  • Много именити хореографи като: Петър Луканов, Маргарита Арнаудова,  Галина и Стефан Йорданови, Асен Гаврилов, Нина Кираджиева, Леонид Лавровски, Павлина Иванова са поставяли Прокофиев. Трудно е да се отбележат най- добрите, но трябва да споменем работата на Олег Виноградов, Леонид Лавровски, Петър Луканов и Хари Мехмедов.
  • Прокофиев заслужава да бъде и днес на българска сцена. Две от най- силните му опери – „Огненият ангел” по Валерий Брюсов и „Играчът” по Фьодор Достоевски все още са непознати у нас, а се считат за връх в неговото творчество.

Огнян СТАМБОЛИЕВ